Запасна факла, стр. 1

ЗАПАСНА ФАКЛА

Марко Ганчев

След тая мъничка поема, която време не отнема,

ще знаеш като те попитат какво е точно сталактитът,

какво е точно сталагмитът, а няма да увесваш нос,

така де, като сталактит и като мен по тоз въпрос.

Защото мен, за срам голям, и днеска като ме попитат

кое е точно сталактитът, кое е точно сталагмитът,

все мрънкам – А бе то е там, такова, пещерни висулки,

така де, пещерни рога, ех, като ледени шушулки,

това е де, какво сега? Едното нещо е висящо,

а другото пък е стърчащо.

Е, рог, добре, но кой е горен – подсмиват се – и кой е долен?

Я стига – викам – хайде холан, чак толкоз да не ровим корен,

на корена да сеем ряпа. Със други думи – като тапа

излагам се и зарад туй към отличителните знаци

на тия пещерни близнаци, написах случка-помагало.

Затуй или пък не затуй мисли подир, а отначало

я прочети или я чуй:

Живяха в селото Рабиша навремето момчето Титко

и малкото му братче Митко. Деня не мога да опиша,

обаче знай - не беше вчера, не беше даже оня ден,

дори не беше в терциера, ни в плиоцена, в миоцена,

ами хептен назад, хептен в предисторическата сцена

разви се тая малка драма на тия малки братя двама.

Едва ли нявга друга сцена тъй зле била е осветена:

хем всичко ставаше в тъмата на първобитната култура,

хем в мрака пък и на самата дълбока пещера Магура.

Голямото момченце Титко и малкото му братче Митко

заслизаха навътре. Как ли? Е, то се знае, бяха с факли,

затуй не спряха те на плитко, ами навътре и навътре,

където и сега, се вика, когато свети електрика,

туристът трудничко се тътре.

В самата тронна зала спряха. О, не току-така, а бяха

нарекли, а защото трон наистина със облегалка

стърчеше там и със седалка. Изваян бе от сталактон.

(Така се казва пък, когато едното с другото е слято -

това де, долното, стърчащо, с онуй там, горното, висящо).

Над трона полилеи скални по скалния таван висяха

не като скални, а кристални. Момчето факлата размаха

нагоре, сякаш да ги палне, и те по-силно заискриха.

Искрите взеха да се гонят така, че бисерно забляска

във цялата си хубост тронът сред залата върху тераска.

Подрипвайки по стъпалата, на трона Титко се качи,

огледа с царствени очи великолепието на палата

и шеговито заповяда, не жезъл вдигнал, а лампада:

Поклон пред трона и пред царя!

А ехото на пещерата – туй чакаше, да заповтаря,

та по-добре да чуе брата: „Поклон пред трона и пред царя!“

Покланям се, царю честити! - отвърна Митко в тоя тон

и в щръкналите сталагмити край сталактонения трон

чело заудря във поклон. Да тонът беше шеговит,

обаче настрана шегата – предлагаше им пещерата

видения от царски вид под разтреперания пламък

на боровите им лампади: ту крепостна стена, ту замък,

ту град с изваяни от камък фонтани, а не само сгради.

Додето погледът ти спре, варовикът се бе натрупал

или като черковен купол, или пък като минаре.

Такива гледки тъй са редки! Кой гледа друг такива гледки,

освен халифи и царе?

Ала след кратката наслада от няколко красиви мига

започна пламъкът да спада на факлите им и да мига,

зер всяка факла има срок, а тоя срок е къс и строг,

тъй както срока на човека. Припуквайки, полека-лека

светилникът им догоря и стана тъмно като в рог,

по-точно като в пещера. Надеждата им също гасне

да търсят изхода напред три километра или пет.

Отляво пропасти опасни, отдясно още по-опасни -

брат брата в бездните ще тласне, а пък затуй ли му е брат?

Тогава по-добре назад!

Назад да тръгваме ли, не ли?

Оттам сме минали поне.

И знаем, че не може, не!

То бяха толкова тунели и те като осмици вити,

при туй осмици триетажни, та в техните тавани влажни

току си удряхме главите, макар и с факли, а не в мрак.

А пък сега без факли как? И мого домъчня им: „Как ли

забравихме резервни факли?“ Герои бяха те, горките,

ала все-пак човек е слаб и сълзите им от очите

като вода от сталактити закапаха: кап-кап, кап-кап.

Те плакаха през цяла ера, те плакаха през терциера,

те плакаха през плиоцена, те плакаха през миоцена

и още плакаха, нали? То лесно може да се изчисли

сега, когато всеки знае добре, че сталактитът вае

по сантиметър за цял век. Е, бавничко е, но това е.

Пресмятай колко ще се вае, ако е с образ на човек.

А ето там, на трона, дето навремето седя момчето,

седи днес каменно момче. Това е то момчето Титко,

превърнат вече в Сталактитко. Тече, додето се свлече

сълзата връз онуй момче, по-малкото, пред трона – Митко.

Превърнат вече в Сталагмитко. Дотука всичко ще рече,

че свършва приказката тука. Не я написах за поука,

защото при подобен повик дори и скалният варовик

от скука почва да се пука. Защо написах я, защо?

Ами не е ли ясно то? Защото мойта химикалка

и тя си има капка малка като в оная пещера.

По-лоша или по-добра, но капе капката и вае,

каквото вае си. Това е.