Галактическа болница, стр. 1
Джеймс Уайт
Галактическа болница
Глава първа
Лечителят
I
Извънземното същество, доведено в спалното помещение на О’Мара, тежеше около половин тон, имаше шест къси, дебели израстъка, които му служеха за ръце и крака, и кожа като гъвкава броня. Тъй като произхождаше от Хъдлър, планета с гравитация четири g — четирикратно по-голяма от земната, и налягане равно на седем земни атмосфери, то подобно масивно телосложение трябваше да се приеме за нормално. Но въпреки огромната му сила O’Мара знаеше, че съществото е безпомощно — едва на шест месеца, то току-що бе видяло родителите си да загиват при строителна злополука и мозъкът му бе достатъчно развит, за да се изплаши силно от гледката.
— До-до-доведох малкото — каза Уеринг, един от операторите на лъчеви влекачи. Той не без основание мразеше O’Мара, но сега се стараеше да не злорадствува. — Как-Как-Какстън ме изпрати. Каза, че с този крак не те бива за работа, така че можеш да се грижиш за малкото, докато пристигне някой от родната му планета. Сигурно са тръгнали вече насам…
Уеринг се отдалечи с провлачени стъпки. Залови се да проверява клапаните и закопчалките на космическия си костюм, като очевидно бързаше да се измъкне, преди O’Мара да спомене за злополуката.
— Донесох и малко от храната му — завърши той припряно. — Оставих я в херметическата камера.
O’Мара кимна мълчешком. Той бе млад човек с великолепна физика, която му осигуряваше победа във всяка битка. Лицето му бе квадратно, сякаш изсечено, и подхождаше на едрото мускулесто тяло. Той знаеше, че ако си позволи да покаже колко много го е засегнала злополуката, Уеринг ще си помисли, че просто разиграва театър. O’Мара бе открил много отдавна, че на хората, надарени с неговата сила, не се разрешаваше да изразяват каквито и да било по-нежни чувства.
Веднага щом Уеринг си тръгна, той отиде до херметическата камера за бояджийската пръскачка, с която хранеха жителите на Хъдлър, когато бяха далеч от родната си планета. Докато проверяваше уреда и резервните контейнери за храна, той се опита да преповтори историята, която щеше да разкаже на началник-сектора Какстън, щом той дойдеше. Взирайки се мрачно навън през илюминатора на херметическата камера към триъгълничетата и квадратчетата на гигантската игра-мозайка, разпръснати из пространство от петдесет кубически мили, той се опита да събере мислите си. Те обаче заобикаляха злополуката и се насочваха към истории и случки от далечното минало или бъдеще.
Огромната конструкция, която бавно издигаше снага в Дванадесетия сектор от пръстена на Галактиката, по средата на пътя към гъсто населените системи от Големия Магеланов облак, щеше да бъде болница — болница, която да засенчи всички останали. Стотици видове условия за живот, необходими за пациентите и персонала, щяха да бъдат възпроизведени тук точно с крайните граници на горещина, мраз, атмосферно налягане, гравитация и радиация. Такава гигантска и сложна структура далеч надхвърляше възможностите на всяка отделна планета, затова стотици светове изработваха своите секции и ги транспортираха тук, до мястото за монтажа им.
Всеки един от световете участници имаше свое копие от генералния план. Въпреки това възникваха грешки — вероятно поради обстоятелството, че планът трябваше да се превежда на толкова много различни езици и да се превръща в толкова много измервателни системи. Твърде често секции, които би следвало да паснат точно, трябваше да се видоизменят, за да се сглобят правилно, а това налагаше да се разместват многократно с помощта на цял куп лъчеви влекачи и преси. Тези затруднения усложняваха много работата на лъчевите оператори, защото докато в открития космос теглото на секциите бе равно на нула, масата и инерцията им бяха огромни. А всеки, който имаше нещастието да попадне между съединяващите се повърхнини на две секции, докато ги пасваха, се превръщаше в почти идеално изображение на двуизмерно тяло.
Загиналите при злополуката същества принадлежаха към много издръжлив вид — по-точно към биологичната класификация ЕСОВ. Възрастните екземпляри тежаха някъде около два земни тона, притежаваха изключително плътна, но еластична обвивка, която освен че ги предпазваше от нормалното налягане на тяхната собствена планета, им позволяваше да живеят и работят удобно във всяка атмосфера с по-ниско налягане, включително в безвъздушно пространство. В допълнение те имаха възможно най-висока поносимост към радиация и това ги правеше безценни помощници при монтажи на ядрени реактори.
Загубата на две такива полезни същества в неговия монтажен сектор сигурно щеше да накара Какстън да побеснее. O’Мара въздъхна тежко, реши, че нервната му система се нуждае от по-пълно разтоварване, и изруга. После взе пръскачката и се върна в спалнята.
Обикновено хъдлъритите поглъщаха храна през кожата си направо от гъстата, подобна на супа атмосфера на своята планета, ала когато се намираха в някой друг свят или в космоса, на определени интервали върху плътната им обвивка трябваше да се впръсква концентрирана хранителна смес. По кожата на малкото се виждаха широки, голи ивици, а на места впръснатият отпреди хранителен слой бе съвсем излинял. Несъмнено, помисли си O’Мара, то трябваше да бъде нахранено. Той се приближи на безопасно разстояние и започна внимателно да впръсква храната.
Процесът на обливане с храна очевидно допадаше на малкото. То престана да трепери в ъгъла и започна да препуска неудържимо из тясната спалня. За O’Мара храненето се превърна в мъчителни усилия да улучи бързо движещ се предмет, като същевременно той самият трябваше да предприема отчаяни ловки маневри, от които нараненият му крак го заболя нетърпимо. Пострадаха и мебелите му.
Накрая, когато Какстън пристигна, не само притихналият вече невръстен хъдлърит бе изцяло покрит с храна, но и всичко в спалното помещение лепнеше от силно миризливата хранителна смес.
— Какво става? — попита началник-секторът.
Космическите строители като категория хора бяха обикновени скромни личности, чиито реакции можеха лесно да се предусещат. Какстън обаче бе човек, който винаги питаше какво става, дори и в случаи като този, когато всичко му е ясно. Той най-вече обичаше да задава подобни ненужни въпроси, когато те просто целяха да уязвят някого. При нормални обстоятелства началник-секторът бе сигурно съвсем приличен човек, помисли си O’Мара, но те с Какстън все още не бяха се срещали при такива обстоятелства.
Подтискайки обзелия го гняв, O’Мара отговори на въпроса и завърши с думите:
— После смятам да изкарам малкото в космоса и да го храня там…
— Да не си посмял! — сряза го Какстън. — През цялото време ще го държиш тук, при теб. Но за това по-късно! Сега искам да чуя за злополуката. За твоето участие в нея, ясно ли е?
Изражението на Какстън показваше, че е готов да го изслуша, но че предварително се съмнява във всяка негова дума.
— Преди да продължиш по-нататък — прекъсна го Какстън, след като O’Мара бе казал едва две изречения, — искам да ти напомня, че този Проект е под ръководството на Мониторния корпус. Обикновено Мониторите ни оставят да уреждаме по наше собствено усмотрение възникналите неприятности, но в този случай има намесени извънземни жители и Мониторите ще трябва да се заемат с него. Ще има следствие. — Той потупа плоската кутийка, окачена на гърдите му. — Ще бъде справедливо да те предупредя, че записвам всяка твоя дума.
O’Мара кимна и с тих, равен глас започна своя разказ за злополуката. Той знаеше, че историята е неубедителна и че ако наблегнеше на някой отделен епизод, който да говори в негова полза, това само би я направило да звучи още по-неправдоподобно. На няколко пъти Какстън отваряше уста да заговори, но се отказваше от това си намерение. Накрая той попита:
— Някой да те е видял да вършиш тези неща? Или поне да е видял как двете същества се движат из опасната зона, въпреки че са били включени предупредителните светлини? Твоята скалъпена историйка обяснява проявеното от тях лекомислие, а теб самия едва ли не те изкарва герой. А не е ли могло да си пуснал предупредителните светлини след злополуката и именно това ти нехайство да е причината за случилото се? И всичките тези измишльотини за заблуденото малко сираче не са ли само куп лъжи, които трябва да те измъкнат от едно много сериозно обвинение…?