Черната призма, стр. 24

„Поставяш ме в положение, в което не мога да спечеля, така ли? Мислиш, че това е невъзможно за мен? Ами да поиграем тогава.“

— Момчето идва с мен — каза Гавин.

Раск Гарадул се усмихна противно. Между предните му зъби имаше дупка. Приличаше повече на озъбен булдог, отколкото на усмихнат човек.

— Ще рискуваш живота си за този крадец? Предай ми го, Призмо.

— Иначе какво? — попита Гавин с подчертана любезност, сякаш наистина се чудеше. Заплахите много често се спаружват, когато ги издърпаш на светло, разголени.

— Иначе моите хора ще кажат, че просто е станало недоразумение. Не сме имали представа, че си Призмата. Не си обявил за пристигането си! А и си нападнал войниците ми. Ние просто сме се защитавали. Едва след злополучната ти смърт сме открили грешката си.

Гавин се подсмихна и вдигна ръка пред устата си, за да прикрие усмивката.

— Не, Раск. Има си причина да пътувам без черногвардейци: просто не се нуждая от тях. По време на Войната на Лъжепризмата ти беше само едно сополиво хлапе, така че може би не помниш на какво съм способен, но виждам, че някои от хората ти помнят. Тези, които изглеждат нервни. Ако хората ти ме нападнат, ще те убия. Бялата ще ми е адски сърдита за един-два месеца. Ще възникне дипломатически проблем, без съмнение, но наистина ли мислиш, че някой се интересува какво ще стане с краля на Тирея? „Крал“, а не сатрап, и следователно бунтовник. Те ще искат само гаранции, че същото няма да се случи и с тях. Ние ще ги дадем, ще се извиним, няколко години ще покриваме таксите за обучение на всички тирейски ученици и с това ще се свърши. Наследникът ти без съмнение няма да е толкова войнствен.

Раск понечи да заговори, но Гавин не смяташе да му дава тази възможност.

— Все пак нека за миг предположим, че по някаква случайност наистина успееш да ме убиеш, без самият ти да загинеш. Виждам какво правиш тук: опустошаваш едно село, за да можеш да събереш армия. Основаваш свой собствен Хромарий. Въпросът е: мислиш ли, че в момента си готов за война? Защото ако се върна сега, въоръжен само с думи, Спектърът може да не ми повярва. Но ако ме убиеш, това ще е по-елегантно доказателство от всяко, което бих могъл да намеря. И наистина ли мислиш, че твоята версия за случилото се е единствената, която ще се разчуе? Ама ти наистина си млад крал, а? Нали тъкмо преди малко ми говореше за шпиони?

Тишината протегна студените си ръце между тях. Гавин бе спечелил по-убедително, отколкото вероятно някога бе печелил в чист спор.

— Момчето е мой поданик и крадец. То остава. — Гарадул трепереше от ярост. Не че предизвикваше Гавин. Просто отказваше да загуби.

Гавин не блъфираше. В девет от десет случая вероятно би могъл да избие всички тези войници и притеглящи — зависи колко добри са притеглящите. И вероятно щеше да се отърве само с някоя опърлена вежда. Но да опази момчето в такава битка бе съвсем друга работа. Кое е по-важно: виновните да загинат или невинните да оцелеят?

А и не всички Седем сатрапии щяха да му простят толкова бързо, колкото се преструваше.

— Той не е крадец — каза Гавин в опит да отклони разговора от твърде поляризираното „Аз печеля, ти губиш.“ — Не носи нищо друго освен дрехите на гърба си. Каквото и да е направила майка му, то няма нищо общо с него.

— Лесно е да проверим, нали? — попита Раск. — Претърсете го.

Ако се съдеше по изражението на Кип, той май наистина беше крадец. Невероятно. Къде криеше откраднатото? Между гънките тлъстина ли?

— Не! Това е последното нещо, което тя ми даде! Вие взехте всичко друго. Няма да ви го дам! По-скоро ще ви убия! — В гласа на момчето имаше ярост, която Гавин разпозна моментално, още преди ирисите на Кип да се изпълнят с нефритенозелено. Момчето се канеше да нападне крал Гарадул и неговите Огледалци и притеглящи. Много смело, но изключително глупаво.

Притеглящите на краля също щяха да го забележат.

Гавин бързо описа дъга с лявата си ръка и сътвори стена от преплетен червен, зелен, жълт и син луксин между Кип и хората на крал Гарадул. С дясната притегли синя тояга и цапардоса Кип по тила. Момчето рухна. Гавин си помисли, че само Карис би се справила по-бързо.

Едно-единствено огнено кълбо от червен луксин, метнато от някой от притеглящите на Гарадул, се удари в стената и зацвърча за миг, преди да угасне.

Всички стояха вцепенени. Гавин свали щита. Неколцина Огледалци току поглеждаха труповете на своите другари и може би си мислеха, че смъртта им не е случайна. Само Раск Гарадул изглеждаше невъзмутим. Слезе от коня, отиде до лежащото в безсъзнание момче и го претърси.

Извади тънка кутия от палисандър, която бе затъкната отзад в колана му. Открехна капака, хвърли доволна усмивка на Гавин и я прибра в пояса си. Върна се при коня си и го яхна.

— Крадец, който при това се опита да ме убие. Благодаря ви за помощта в осуетяването на неговото нападение, лорд Призма. — Крал Гарадул се обърна към един от хората си и посочи.

— Мисля, че онова дърво там може да удържи един клуп. Ще останеш ли за екзекуцията, Гавин?

„Значи тук свършва всичко. Това е цената за греховете ми.“

— Нямаше посегателство срещу живота ти, кралю Гарадул. И двамата го знаем. Момчето дори не притегли. Аз просто го наказах като ученик на Хромария, задето искаше да притегли без разрешение. Ти си взе кутията и вече си убил предполагаемия крадец — майка му. Сурово наказание, без съмнение, но това е твоята сатрапия… ъъъ, кралство. Очевидно е, че момчето не знаеше нищо, освен че майка му му е дала кутията. Каквито и претенции да имаш към него, те бледнеят в сравнение с моите.

— Той е мой поданик, така че мога да правя с него каквото си искам.

Беше му останала само една карта, която да изиграе.

— Одеве ме попита защо съм дошъл в този смърдящ кенеф, който наричаш своя страна. Кип е причината. Моите права над него са по-силни от твоите. Той е мое копеле.

Очите на крал Гарадул станаха студени и Гавин разбра, че е спечелил. Никой човек не би обявил публично безчестието си, ако не е истина. От погледа на краля разбра също, още преди Гарадул да е заговорил, че ще му се наложи да го убие. Но не днес.

— Времето ти отмина — каза Раск Гарадул. — Твоето и на Хромария. С вас е свършено. Светлината не може да бъде окована. Знай, Призмо: ние ще си върнем онова, което сте ни заграбили. Вече иде краят на ужасите на твоето царуване. А когато настъпи, аз ще бъда там. Заклевам се.

18.

Карис се носеше с лодката надолу по течението. Не мислеше, че войниците са я забелязали, затова спря на срещуположния бряг и намери хълм, от който да вижда Гавин. Изпълзя на четири крака до върха му. Между тях имаше няколко дървета и храсти и висока трева. Идеално. Разстоянието обаче не беше идеално. Сто и двайсет крачки. Тя може да бе отличен стрелец, но носеше обикновен лък, а не дълъг. Добър и лесно преносим, много точен на разстояние до седемдесет крачки. Сто и двайсет бяха съвсем друга работа. Карис заработи с умственото си сметало. Би трябвало да успее да постигне точност до четири стъпки и можеше да стреля бързо. Ако сатрап Гарадул стоеше неподвижно, би могла да пусне четири стрели за няколко секунди, като коригира прицела си. Това бе достатъчно добре. Или поне по-добре от останалите и? варианти.

Изпълзя малко назад, натегна лъка, провери оперението и гладкостта на стрелите, а после се върна на предишната си позиция, скрита и смъртоносна.

След като Гавин и сатрапът говориха няколко минути, Карис се отпусна. В разговор Гавин можеше да забаламоса всекиго — освен навярно Бялата. Макар да стоеше сред купища трупове на хора на Раск Гарадул, сега вероятно въпросът бе само колко ще плати сатрапът на Гавин, задето го е обезпокоил.

Като се стараеше да държи двамата под око, Карис отвори раницата. Бялата и? бе казала да не чете заповедите, докато не потегли към Тирея, така че Карис ги бе сложила на дъното, под резервните дрехи, резервните очила, готварските пособия, няколко запалителни бомби и гранати — слава на Оролам, че не бяха избухнали, когато падна по време на битката, но рискът си струваше. Извади сгънатата бележка. Както всеки път, когато ставаше дума за деликатни заповеди, тя бе изработена от най-тънката възможна хартия и външните сгъвки бяха покрити с драскулки, така че да не можеш просто да я вдигнеш към светлината и да разчетеш написаното. В печата имаше прост магически спусък: всеки, който го счупеше направо, щеше да допре две контактни точки в луксина и щеше да лумне малък, по мигновен огън. Разбира се, защитата не беше съвършена: всеки внимателен притеглящ можеше да я обезвреди, или пък всеки непритеглящ можеше просто да изреже хартията около печата, но понякога простичките предпазни мерки вършеха работа там, където по-сложни хитрини не успяваха.