Черната призма, стр. 147

Кип се втрещи. Пак го лъжеха, пак го предаваха. Дълбини от ярост се надигнаха в него. И то майка му! Тази наркоманка. Тази курва. Тази лъжкиня. Та тя би излъгала и за щипка ганджа! И го беше заключила в онзи шкаф! Гавин може да се бе държал сурово с него, но никога не го бе лъгал. Никога не би го излъгал. Никога. Той беше семейството на Кип. Първото семейство, което бе имал.

Но пък майка му бе запазила кинжала и кутията. Би могла да ги продаде за цяла планина ганджа. Сигурно се бе сещала за тях всеки път, когато я обземе лудостта на копнежа. Щом те бяха по-важни за нея от ганджата, за какво и? е да лъже?

Кип трепереше. Имаше чувството, че губи всякаква опора. Не знаеше истината. Но щеше да я разбере. Закле се да разбере.

Сгъна бележката и видя нещо надраскано на гърба и?. Почеркът бе по-разкривен, но без съмнение бе на майка му:

Никога не бе изричала тези думи. Нито веднъж през целия му живот.

Той захвърли бележката, като че ли беше змия. Зарови лице в одеялата, за да не може да го чуе никой. И се разплака.

94.

Дазен пълзеше през мрака. Това беше смърт, но някъде отвъд нея лежеше живот. Подът бе осеян с остри ръбове, които режеха жестоко ръцете и коленете му. Преди да излезе от синята килия беше засмукал колкото може повече червен луксин и ако не бе треската, щеше да поддържа жив пламък, но мислите му още бяха мудни. Можеше единствено да остава вкопчен в гнева си и отначало червеното му помагаше в това.

„Ще си отмъстя“, помисли си той, но някак от много далече. Съществуваше само болката в ръцете и коленете му и пълзенето.

Нямаше да спре. Тунелът зави веднъж, два пъти, но не можеше да продължава вечно. Скоро Дазен щеше да заспи и или да умре, или да се събуди по-силен. Достатъчно силен, за да събори Гавин. Засмя се немощно и продължи да пълзи.

Проклета да е тази остра скала! Какво бе направил брат му? Да не бе издялал затвора му от чист адски камък?

Всъщност да, точно така би постъпил Гавин. Би похарчил цяло състояние само и само да накълца Дазен. Злобно гадно копеле! Но Дазен не можеше да бъде спрян толкова лесно. Продължи да пълзи. Нямаше толкова лесно да го лишат от свободата.

И все пак обсидианът бе толкова рядък, че да облицоваш цял тунел с него би струвало повече, отколкото семейство Гайл изкарваше за година. Защо му е на Гавин да прави такова нещо? Магическите свойства на обсидиана бяха такива, че при пълен мрак и пряк контакт — като например чрез кръв или открито порязване — той можеше да изсмуче луксина от всеки притеглящ. Нищо чудно, че червеният луксин вече не помагаше на Дазен да изпитва омраза. Всичкият бе източен.

Нещо човъркаше ума му. Завоите на тунела — да, сигурно беше това. Той криволичеше, за да не може синята светлина от килията да го огрява. Така тунелът щеше да тъне в пълен мрак. За да може обсидианът да подейства.

„Проклет да е Гавин, вечната нощ да го погълне дано! Но той няма да ме спре. Не ми пука, та дори от мен да остане само кървава развалина. Ще се измъкна оттук.“

Част от Дазен го подтикваше да спре, да помисли. Онази синята, логичната част от него. Но той не можеше да спре. Ако не продължаваше да се движи, нямаше да стигне доникъде. Чувстваше се толкова зле от треската, че спреше ли, можеше никога повече да не помръдне. Гавин искаше да го парализира.

Не. Не, не, не. Дазен продължи. Подът тук бе различен. Нямаше обсидиан. Беше го преминал. Запълзя нататък. Би се заклел, че вижда пред себе си някакво сияние. Мили Оролам, там имаше…

Подът под него пропадна — завъртя се на скрити панти — и Дазен се затъркаля в някаква шахта. Капакът се захлопна.

Търкаляше се, окъпан в зелена светлина.

Зелена?

Цяла стая със стени, зелени като дървета. Дупка горе за вода, храна и въздух и дупка долу за нужник. Дазен огледа отчаяно кожата си за червен луксин. Нямаше го. Всичкият бе изчезнал, изсмукан от обсидиановия тунел.

Избухна в идиотски, отчаян, лудешки смях. Зелен затвор след синия. Смя се, докато не заплака. Затворът не беше един. Не бяха и два. Сега вече го знаеше. Не изпитваше никакво съмнение. Имаше седем затвора. По един за всеки цвят, а за шестнайсет години той бе избягал само от първия.

Смееше се и плачеше. В едната блестяща зелена стена мъртвецът се смееше с него. На него.

95.

— Не е зле като за поражение — рече Корван Данавис.

Гавин се надигна в леглото и замига, за да се отърси от съня. „Бързата“ му дрямка след разговора с Кип го бе оставила замаян. Но през последната седмица бе притеглял твърде много и нищо чудно, че не се чувстваше във форма. Заговори бавно.

— Загубихме един град, три четвърти от Черната гвардия и стотици, ако не и хиляди войници. Родният ми син — когото току-що признах за свой — публично уби законен сатрап и сега другите сатрапи ще започнат да се безпокоят, че пак се опитвам да управлявам света. Имаме хиляди бежанци, които трябва да настаним Оролам знае къде. В Гаристън властва езическа армия, а аз им построих почти непревземаема стена, която сега ще защитава враговете ми. Ако това не е зле за поражение, не знам кое е.

— Можеше да е и по-лошо — рече Корван.

Гавин потърка бузата, където го бе зашлевила Карис. „По-лошо е, Корван“, искаше му се да каже. Толкова се бе зарадвал, че вижда Карис жива, че я прегърна, без да мисли. Само заради това си заслужаваше плесницата. Но за един кратък миг тя също го бе прегърнала. Може би просто чувстваше облекчение, че е в безопасност, далеч от армията на крал Гарадул, но той си бе позволил да се надява, че има нещо повече.

А после тя прошепна:

— Знам голямата ти тайна, гадино. Защо не намери в себе си достатъчно мъжество, за да ми я кажеш сам?

Голяма тайна ли? Сърцето му се смрази. Коя голяма тайна?

Тя го пусна и се взря в очите му. Неспособен да издържи на погледа и?, той се извърна… и видя Кип. Кип, когото бе смятал най-вероятно за мъртъв. И като пълен идиот промълви:

— Кип?

Нямаше предвид, че Кип е голямата му тайна. Това би било глупаво. Разбира се, че тя знаеше за Кип. Но умът му не работеше. Нейната близост, битката, ефектите от дългото притегляне и внезапното чувство на уязвимост задушаваха мислите му.

Тогава тя го зашлеви. Заслужаваше си го.

Гавин каза на Корван:

— Винаги може да е по-лошо. Времето още ли го бива? — Седна. Ако се налагаше да укрепи тези баржи, за да издържат на буря, му предстоеше много работа.

— Чакай — каза Корван. — Поведението ти, когато излезеш от каютата, има значение.

Гавин спря. Корван му бе говорил по този начин и преди, но това бе още по време на войната.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че този лорд Всецветни не дава пет пари за Гаристън. За него той бе само шанс да ни победи и да те обвини в убийството на сатрап, за да може да вдигне хората срещу теб. Това, което иска, е да унищожи Хромария. Иска да изтласка вярата в Оролам и да установи нов ред. А ние дори не знаем какъв е този нов ред.

— Е, тогава нека заменим „поражение“ със „съкрушително поражение“, а? — Гавин знаеше, че се държи детински, но Корван бе единственият човек, на когото можеше да се оплаче. Радваше се, че приятелят му е отново с него.

— Трябва да се подготвим за война — каза Корван. — И то по-голяма от войната за един малък град.

— Мислиш, че хората ще се присъединят към него?

— На тълпи — отвърна Корван. — Дъщеря ми го направи, а тя не е глупава. Значи трябва да предположим, че е обаятелен, а вече знаем, че е достатъчно умен да ни победи и да получи каквото иска. Така че трябва да видим с какво разполагаме и да се подготвим.

— Съжалявам, че тя мина на негова страна, Корван. Изглеждаше ми толкова разумно момиче. Трябваше да я наглеждам повече, докато беше…

— Тя наистина е разумно момиче. Не се тревожа за нея. Ще се върне — рече Корван. В гласа му имаше някаква острота, както и би трябвало. Опитваше се да убеди самия себе си. Но Гавин знаеше, че е по-добре да не го притиска.