Черната призма, стр. 102

— А каза, че никога не си строил стена — изсумтя Гавин.

— Изучавал съм няколко — отвърна архитектът.

— Колко ти плащам?

— Ъъъ, още нищо, лорд Призма.

— Удвоете го! — заповяда Гавин.

Архитектът изглеждаше объркан. Явно бе направил сметката и резултатът не му хареса, но не искаше да противоречи на самия Призма.

— Той се шегува — обясни генерал Данавис на мъжа.

Очите на Гавин заблестяха.

— О. — Архитектът изглеждаше облекчен. После Кип забеляза как по лицето му пробяга въпросът: шегува се, че няма да ми даде нищо, или се шегува, че ще ми даде двойно, ако свърша добра работа?

— Продължавайте — каза Гавин. — Този човек тук ще води бележки. Аз отивам да положа основите.

— Говори метафорично, нали? — попита архитектът, загледан с присвити очи подир отдалечаващата се фигура на Призмата.

— Нашият Призма носи на метафори — рече генерал Данавис.

— Ъ? — попита архитектът.

Кип се изправи с натежало сърце. Сега беше може би най-добрият му шанс да се измъкне.

— Кип! — отекна гласът на Гавин и привлече всички погледи към него. Кип почувства пристъп на паника и смущение, че са го спипали толкова лесно. — Добре се справи днес. Не са много момчетата, които успяват да притеглят съзнателно още първия ден.

Кип усети, че из него се разлива удоволствие, което се удвои, щом зърна впечатлената физиономия на Лив.

— Лив! — извика Гавин и главата и? се завъртя рязко. — Искам от теб да правиш модели: очертай извивката на коридорите, широчината на стената в горната и? част, всичко, което ти каже архитектът.

— Да, лорд Призма! — отвърна тя и очите и? се върнаха към масата и нейната работа.

Сега или никога. Ако изчакаше, Железни щеше да се върне и да го следва като сянка, където и да иде. Кип погледна към генерал Данавис, който бе привел глава и даваше предложения; Лив, която слушаше внимателно; и най-сетне към Гавин. Това бяха единствените хора на света, които означаваха нещо за него, и колкото и да е невероятно, го приемаха. Или поне го търпяха. С тях за първи път през живота си се чувстваше част от нещо.

Обърна им гръб и тръгна към града.

66.

Едва когато доближи Портата на Любовницата, Кип разбра защо Гавин се опитваше да построи нова стена. Старата бе осеяна с къщи, магазини и ханове, полепнали по нея като миди по дъното на кораб, само че тук покриваха стената и отвън, и отвътре. На някои места покривите стигаха почти до върха и?. Ако Гавин искаше да я направи отбраняема, щеше да му се наложи да сравни със земята стотици домове. Самото им разрушаване щеше да отнеме четири дена.

Беше ясно, че събарянето на домовете на може би една пета от населението на града ще окаже опустошителен ефект върху хорското мнение. Гавин разполагаше само с няколко дни, за да вдъхне у останалите тук хора желание да се бият за него, вместо за врага му. Беше притиснат между два невъзможни избора: да остави домовете, долепени до вътрешната стена, което я правеше незащитима, или да ги разруши и да рискува да настрои вече раздвоеното население срещу себе си. Затова бе решил да построи собствена стена.

Невероятно. А как ли е било по време на Войната на Призмите, когато хората е трябвало да избират за кого от братята да се бият? Сигурно е било като да се биеш редом с великани — знаеш, че и най-малкото им движение може да те смачка, но още по-лошо е да стоиш в ничията земя между тях.

Кип се върна в стаята си и започна да си приготвя багажа. Наметало, храна, още храна, къс меч и руло калаени данари в колан на кръста. Бяха повече, отколкото мислеше, че ще са му нужни — надяваше се да му простят за това, но можеше да му потрябват пари за подкупи. После реши, че трябва да остави бележка, за да не губят ценно време да го търсят.

На бюрото в стаята му имаше перо и пергамент и той надраска с труд думите:

Подписа се, а след като мастилото изсъхна, сгъна бележката и я пъхна под завивките на леглото на Лив.

После надраска още една.

Тази бележка остави на бюрото. Щяха да намерят първо нея и това щеше да му даде преднина. Нямаше да разберат, че наистина е изчезнал, преди стъмване. А тогава щяха да знаят, че вече е прекалено далеч, за да го настигнат.

Понесъл дисагите — имаше чувството, че изглеждат подозрително тежки, Кип мина покрай стражите на портата и отиде в конюшнята.

— Трябва ми кон — каза с повелителен тон на коняря.

Мъжът отвърна на погледа му, но изобщо не помръдна, а продължи да се подпира на стената.

— Уцелил си мястото — рече.

Кип усети, че сърцето му се свива. Мъжът не се хващаше на номера му и не го приемаше за някой, който може да раздава заповеди. Ако не успееше да се сдобие с кон, не би могъл да направи нищо. Това щеше да е най-краткият опит за бягство в историята. Дори не беше излязъл от къщата.

— Хм, трябва ми нещо не много впечатляващо на вид и не прекалено… буйно.

— Не си кой знае какъв ездач, а? — Тонът на мъжа казваше: „Сигурно не си и кой знае какъв мъж.“

„Признай си неумението и се остави на милостта му, Кип.“

— Как се казваш, риначо на лайна? — попита вместо това. „Опа!“

Конярят премигна и несъзнателно се изпъна.

— Галос… господине — добави неуверено.

— Не яздя много тези смърдящи топки месо, но ми трябва някой надежден, който може да издържи дебелия ми задник и няма да се паникьоса, като използвам магия, ясно ли е? И нямам време да търпя твоята свръхнадутост. — Имаше ли изобщо такава дума? Кип бързо продължи нататък. Конярят вероятно също не знаеше. — Води се война. Доведи ми скапания кон и си запази ебавките за конярчетата.

Конярят се разшета живо и оседла един стар впрегатен кон.

— Този е най-добрият за онова, което искате, господине.

„Впрегатен кон? Не съм чак толкова дебел.“

— Съжалявам, господине, само с това разполагам.

— Ще свърши работа — рече Кип. — Благодаря. — Нямаше нужда да насилва късмета си. Стремето обаче изглеждаше невъзможно високо. Вместо да се унижава, като се опитва да яхне коня и най-вероятно да падне, той хвана юздите и поведе животното към градските порти, като не пропусна да даде бакшиш на коняря.

„Оролам, държах се като истински задник.“ Кип не знаеше кое го смущава повече — че с това поведение бързо бе постигнал своето или че му бе харесало да упражнява господство над друг човек. У дома биха го напердашили за такова нещо, и то заслужено.

На улицата очите му се заеха да шарят насам-натам, докато не откри мъж горе-долу с неговите размери, който носеше палто въпреки жегата. То изглеждаше старо, протрито и струваше вероятно колкото джоба на палтото на Кип. Кип размени своето срещу неговото. После купи вино и вода в една от уличките около водния пазар и тъкмо убеждаваше един магазинер, че наистина иска да размени финия си плащ за прост вълнен, когато чу високи гласове. Обърна се.

Някакъв старец бе застанал върху една каруца и призоваваше тълпата, отправила се към водния пазар, макар повечето хора да го пренебрегваха.

— … да имаме отново собствена нация. Със собствен крал! Нима всички искате да се гърчите пак под ботуша на парийците? Спомняте ли си какво направиха те последния път? Да не би да сте си загубили паметта?!

— Избиха стотици, задето слушаха глупости като твоите! — извика някой.

— Аз пък казвам да не им позволяваме да го направят пак — сопна се старецът. Думите му спечелиха някое и друго одобрително мърморене.

— Всички, които искаха да слушат възхвалите ти за крал Гарадул, вече заминаха! — извика някакъв магазинер.

— Кралят не иска никой от вас да умира. Елате и се бийте за него!