Седмият папирус (Том 2), стр. 70

Изненадата беше пълна, а и болката бе достатъчна да го извади от равновесие. Никълъс силно извика и инстинктивно заби пръстите си в лицето на Хелм, търсейки очите му да ги извади. Той обаче здраво стискаше клепачи и не допусна ноктите на англичанина да наранят очите му. Вместо това захапа още по-дълбоко плътта и от краищата на устата му започнаха да се стичат обилни струйки кръв.

Дървото продължаваше да се клатушка по вълните на една ръка разстояние от борещите се, точно зад главата на Хелм. Като не успя да докопа очите му, Никълъс го хвана с две ръце за ушите и ги изви като тирбушони. Предимството му се състоеше в това, че поне можеше да вижда, докато тексасецът бе заровил нос в лицето му и беше като сляп. Никълъс успя да забележи по кората на дървото сравнително дълъг чеп, оставен от брадвата на дърваря. При откъртването на клона дървесината така се бе разцепила, че на мястото се бе образувало тъничко острие. Доколкото му позволяваше да се съсредоточи от жестоката болка, Никълъс се хвана за дървения труп и насочи коварния чеп точно срещу тила на Хелм. Челюстите на неприятеля му още малко и щяха да се съберат, откъсвайки цяло парче от лицето му. Единият от кучешките му зъби беше пробил долната му устна и Никълъс започваше да се дави в собствената си кръв. Подобно на питбул, пратен да се сражава на арената, Хелм въртеше глава наляво-надясно, с цел да отхапе по-лесно суровата мръвка. Още малко и щеше да успее.

На прага на отчаянието англичанинът усети нов прилив на сили и с цялата си тежест се хвърли напред. Държеше се здраво за дървения ствол, а в същото време с крака стискаше тексасеца за кръста да не му избяга в последния момент. Щом успя да надделее с масата си над него, го блъсна с все сили в дървото. Дървеното острие се заби право в точката между най-горния прешлен и задната част на черепа. Тънкият му край се провря като нокът в кожата и засегна гръбначния мозък. Хелм отвори широко уста и се сви в силен спазъм. Никълъс се дръпна веднага назад и усети как цяло парче от лицето му провисва под брадата му. От жестоката рана обилно шуртеше кръв.

Хелм беше буквално набучен на чепа и напомняше на одрано говедо, овесено на месарската кука. Мърдаше обезумял ръце и крака, мускулите на лицето му се свиваха в жестоки конвулсии, клепачите му трепереха като на епилептик, а очите му се извъртяха в орбитите си до бяло. Все едно някой беше запалил фенер от диня насред сумрака в пролома.

Никълъс яхна дървения ствол близо до закачената глава на тексасеца и тежко си пое дъх. Целият трепереше от изтощение след продължителната борба под водата, а полуотхапаната му брадичка пръскаше кръв по гърдите му. Лека-полека дървото промени центъра на тежестта си, тялото започна да потъва, а главата започна да се изхлузва от острието. Кожата се раздра като коприна и дървото изстърга върху костта на прешлените. Най-накрая целият труп се освободи и с лице надолу понечи да изчезне в дълбините.

Никълъс обаче нямаше намерение толкова лесно да пусне жертвата си.

— Нека за всеки случай те проверим, момко — рече и гласът му излезе преобразен до неузнаваемост от пълната му с кръв уста. Той се наведе над водата, за да хване Хелм за косата, и почна да плюе кръв и слюнка. Сграбчи здраво мъртвия си враг за врата и го натисна на лакът под водата. Дървото под него бързо плаваше към изхода на каньона, а Хелм не мърдаше, но Никълъс упорито продължаваше да натиска, докато накрая уморените му пръсти не изпуснаха безжизнения труп на тексасеца. Течението го пое и скоро омразният тип изчезна завинаги в сивите води на Дандера.

— Ще пратя много поздрави на Тесай — сбогува се с Джейк Хелм Никълъс.

Оттам нататък съсредоточи цялото си внимание върху дървеното си возило, което постоянно мърдаше под краката му и навярно искаше най-сетне да се освободи от досадния си ездач. В крайна сметка благополучно стигна края на пролома и розовите устни на Дандера ги изплюха сред зелената долина. Щом се изравни с въжения мост, Никълъс скочи встрани от дървото и заплува към западния бряг на реката. Спомняше си какъв ад представлява устието няколкостотин метра по-надолу и предпочиташе да се добере до брега на Нил по суша.

Излезе на сухо, падна върху пясъка и откъсна дълга ивица плат от ризата си. Омота раната си, колкото му позволяваше непривичното й място, и прехвърли превръзката около тила си. Кръвта продължаваше да стича под тънкия плат, но Никълъс я стегна още по-силно и донякъде ограничи кръвотечението.

Изправи се и с клатушкане се запровира между гъстите крайречни храсти, които опасваха целия бряг. Най-накрая излезе на пътеката и се отправи към манастира. Спря се само веднъж, и то когато чу двигателите на хеликоптер, излитащ от поляната при скалите.

Никълъс погледна нагоре по склона.

— Изглежда, Тума Ного е успял да се измъкне. Жалко. Чудя се какво ли е станало с Фон Шилер и египтянина — процеди той мрачно през ранената си уста. — Поне можем да сме сигурни, че няма да проникнат в гробницата. Ако не си построят нов бент, разбира се.

Изведнъж му мина светла мисъл през ума.

— Боже господи, ами ако Фон Шилер е бил вече в гробницата? — Той се изхили злорадо, но сетне поклати глава. — Би било твърде хубаво, за да е истина. Човек трудно получава възмездието си наведнъж.

Поклати повторно глава, но от резкия жест раната му го парна жестоко. Притисна ранената си челюст с ръка и с бърза крачка скоро се озова на павираната алея, водеща до манастира.

На един от ъглите в лабиринта Нахут Гудаби се сблъска с Фон Шилер. По някакъв начин срещата със стареца, който естествено не можеше да му бъде от никаква полза в създалата се ситуация, му подейства ободряващо. Поне за известно време успя да се отърси от паниката, която бе започнала да сковава движенията му. Откакто Хансит беше избягал, лабиринтът се бе превърнал в ужасно самотно и потискащо място. Това, от което египтянинът имаше най-много нужда, бе човешко присъствие и явно немецът мислеше същото, защото двамата дори се прегърнаха като деца, изгубили се в гората.

Фон Шилер продължаваше да носи със себе си вещите, които разглеждаше преди внезапното бягство на Хансит. В едната си ръка държеше златния жезъл на египетския фараон, закривен като овчарска гега, в другата стискаше церемониалния камшик.

— Къде е монахът? — изкрещя той. — Защо хукнахте така и ме изоставихте? Трябва да намерим изход оттук, глупако. Не разбираш ли опасността?

— Как искаш аз да знам пътя… — нахвърли му се гневно Нахут, но изведнъж погледът му се спря на знака, оставен с тебешир върху стената зад Фон Шилер. Едва сега проумя смисъла му.

— Ето! — възкликна той с облекчение. — Харпър и Ал Сима са ни оставили упътващи знаци. Хайде! — Тръгна той из тунела и на всеки ъгъл се спираше да разгледа бележката на стената. Все пак, докато излязат на централната стълба, беше минал почти цял час от изчезването на Хансит. Двамата хукнаха надолу по стъпалата и се озоваха в дългата галерия. Из просторната зала се носеше тревожното шуртене на вода — могъщата река дишаше в краката им.

Нахут се впусна в див бяг към изхода и Фон Шилер, колкото му позволяваха старческите крака, треперещи от страх, го последва.

— Чакай ме! — извика той подир египтянина, но той пак не слушаше. Вече се бе измъкнал през вратата и стоеше на площадката в горния край на стълбите.

Генераторът продължаваше тихичко да си боботи, но Гудаби дори не го погледна. Бързаше да слезе по-скоро по стръмната стълба, за щастие все още осветена от електрическите крушки по тавана.

Тичешком зави покрай сто и осемдесет градусовия ъгъл, за да се закове на място. Целият тунел надолу беше потънал във вода — до линията, която бе показвала най-високото годишно равнище на Дандера. От кладенеца и понтонния мост не бе останала и следа.

Цялата шахта бе потънала под петнадесет метра вода, ако не и повече.

Река Дандера, пазач на гробницата от векове, отново изпълняваше своя дълг. Тъмните й води неумолимо преграждаха пътя към светлината и запечатваха тайния й вход, така както го бяха правили в продължение на четири хиляди години.