Седмият папирус (Том 2), стр. 36

Роян дръпна леко Никълъс за ръката и двамата заедно стъпиха на най-долното стъпало. Плочките бяха покрити с тънък пласт прах, бял като натрошен талк. Заради рязкото им движение прахът се вдигна на малки облачета около глезените им, сетне се изсипа отново на земята, а двамата продължиха нагоре. Ако го нямаше бялото покритие върху плочките, навярно стълбището би заблестяло в очите им на светлината на мощния прожектор.

С всяко изкачено стъпало, пред очите им се откриваше горният край на стълбището. При вида на това, което ги чакаше, от вълнение Роян впи ноктите си в дланта на Никълъс. Пред тях се разстилаше втора площадка, в отсрещния край на която се изправяше правоъгълна порта. Двамата излязоха на площадката и застанаха неподвижни пред величествената врата. Не можаха да намерят думи, с които да опишат чувствата си в подобен паметен момент, вместо това потънаха в продължително мълчание, без дори да помислят да си пуснат ръцете.

Най-накрая той намери сили да откъсне поглед от портата и да се обърне към Роян. Върху лицето й прочете изписани своите собствени чувства, в очите й забеляза блясъка на незадоволима страст. Нямаше друг човек на света, с когото той би желал да сподели подобен миг. Единственото, което му се искаше, бе мигът да се превърне във вечност.

Тя също извърна глава към него. Погледите им се срещнаха и може би в продължение на минути се опитваха да разгадаят какво се крие в душата на другия. Даваха си сметка, че преживяват може би най-щастливия миг в живота си, че никога повече усещането няма да се повтори. Най-накрая Роян стисна с още по-голяма жар ръката му и погледна отново към портата пред тях. Беше измазана с дебел пласт бяла речна глина, която с времето бе заприличала на слонова кост. По мазилката не се забелязваше и най-малка пукнатина или петно, сякаш искаше да напомни на пришълеца, че има пред себе си красива и недокосната от никого девственица.

Погледите им жадно се впиха в двата релефни печата, застанали в самия център на бялата повърхност. Горният представляваше царски картуш, над чиято продълговата форма стоеше скарабеят — рогатият бръмбар, символизиращ великия кръг на вечността.

Роян зачете йероглифите и устата й започна да следва всяка дума, без обаче да я произнася на глас.

Под величествения царски печат стоеше друг, по-малък, с най-елементарно изображение на ястреб. Птицата беше със строшено крило, което безпомощно висеше пред разноцветните ивици на гърдите й. Отдолу надписът гласеше:

Под ранения ястреб стоеше един-единствен вертикален ред йероглифи, предупреждаващи с няколко думи неканените гости:

Счупването на печатите на царската гробница беше миг, който никой археолог не се надява да преживее втори път в живота си. Въпреки че началото на дъждовния сезон наближаваше и всяка загубена минутка можеше да лиши търсачите от ценна находка, нито Никълъс, нито Роян смееха да започнат проучването с лека ръка. Трябваше поне да се опитат да водят подробни записки за всичко, което попадне в ръцете им, и да внимават да не нанесат повреди на предметите, които не могат да отнесат със себе си.

И така, цял ден търсачите на съкровища прекараха в предварителна подготовка за влизането си в гробницата. Естествено първото, за което Никълъс помисли, бе безопасността на самата гробница. Той помоли Мек Нимур да постави пазачи на моста над подземния кладенец в шахтата и да не пуска никого във вътрешността. Само Никълъс, Роян, Сапьора, Мек, Тесай и четирима от монасите, които лично бе подбрал за делото, можеха да минават зад постовете.

По време на разчистването на подземния тунел един от хората, които най-много се бяха отличили, беше Хансит Шериф. Физически здрав, интелигентен и не на последно място — изгарящ от желание да помага — той се беше превърнал в дясна ръка на Никълъс. Именно Хансит се натовари с триножника и резервните фотографски материали, докато Никълъс правеше снимки на шахтата и на запечатаната врата. Изщрака три ленти, за да е сигурен, че ще разполагат с пълна картина на печатите и преддверието на гробницата. Едва след като свърши със снимките, той позволи на Хансит и останалите трима монаси помощници да донесат инструментите, нужни за проникването в гробницата.

Сапьора успя да докара генератора до самия кладенец. Така щеше да се ограничи спадането на напрежението, което неизбежно се получаваше заради голямото разстояние между двата края на кабелите. Следващата му задача бе да монтира наново прожекторите, този път на площадката пред запечатания вход на гробницата. Целта беше да се насочи възможно най-много светлина към бялата повърхност на глината.

Когато екипът отново се събра на прага на гробницата, всички съзнаваха тържествеността на предстоящия акт. Макар че покойникът бе заминал по пътя си към Отвъдното преди хилядолетия, нахълтването в последното му жилище представляваше все пак светотатство. Роян неслучайно бе превела надписите под печатите. Нека Сапьора, Мек и Тесай знаят какво може да ги чака вътре. Никой от тримата не погледна на предупреждението като на празни закани.

Най-напред Никълъс начерта върху бялата мазилка квадратния отвор, който смяташе да изреже в глината. Беше достатъчно голям, за да може човек да мине през него, но по-важното — включваше и двата печата, които по възможност щяха да бъдат отнесени заедно с другите богатства от гробницата. Той вече си представяше как излага парчето мазилка в някоя от централните витрини на музея си в Куентън парк.

Работата започна в горния десен ъгъл на отвора. Най-напред Никълъс взе дълго, остро шило, с което продупчи мазилката. Натисна шилото, колкото се може по-навътре, и го развъртя във всички посоки. Целта му беше да разбере какво се крие от другата страна на глината. Установи, че мазилката е положена върху дебела плетеница от тръстикови стъбълца.

— Това до голяма степен ни улеснява — рече той на Роян. — Тръстиковата мрежа ще попречи на мазилката да се натроши.

Продължи да натиска и най-накрая върхът на инструмента потъна в празното.

— Петнадесет сантиметра — пресметна Никълъс, като сложи пръст на шилото и го извади да види докъде е потънало в тръстиката. — Таита пак ни създава работа, а?

Още веднъж с помощта на шилото проби по една точка в четирите ъгъла на избрания квадрат. Сетне отстъпи назад и даде знак на Хансит да донесе тежкия, десетсантиметров свредел, с който да разшири отворите. Подобно нещо рибарите използват, за да пробиват леда на замръзналите реки през зимата.

Щом свределът проби докрай, англичанинът нетърпеливо измести Хансит встрани и надникна в дупката. От другата страна на мазилката цареше непрогледен мрак. Единственото, което усети в първия миг, бе миризмата на застоял с хилядолетия въздух. Гробницата го посрещаше със своята старческа прегръдка.

— Какво виждаш? — попита Роян, застанала до рамото му.

— Светлина! Дайте светлина! — нареди той и когато Сапьора му подаде една от лампите, я вдигна пред отвора.

— Кажи ми — нервничеше до него Роян. — Какво се вижда оттатък?

— Цветове! — прошепна той като замаян. — Най-красивите, неописуеми цветове, които можеш да си представиш.

Отстъпи назад и хвана Роян за кръста, за да я повдигне пред отвора.

— Боже Господи! — възкликна тя. — Толкова е красиво.

Този път Сапьора носеше мощен електрически вентилатор, който да раздвижва въздуха в шахтата. В същото време Никълъс монтира механичния трион. Щом реши, че е готов, подаде на Роян защитни очила, маска против праха и й помогна да си ги сложи. Най-накрая й предложи и восъчни тампони за уши.

Преди да включи триона, отпрати останалите членове на екипа до кладенеца в дъното на стръмната рампа. Официалната причина, изтъкната за тяхното изгонване, бе сравнително тясното помещение, в което щеше да действа с машината — димът от изгорелите газове, шумът на мотора, както и огромните количества прах, които щяха да се вдигнат, бяха трудно поносими за всеки. В действителност обаче държеше да са само двамата с Роян в момента на проникването в гробницата.