Седмият папирус (Том 1), стр. 65

— Може би — съгласи се с нежелание Никълъс. — Но от друга страна би могло да се окаже някоя естествена цепнатина в скалата, която да всмуква от водите на реката.

Роян се надигна от мястото си и той бързо попита:

— Къде отиваш?

— Няма да се бавя. Ще донеса бележките си и снимките с надписа. Връщам се веднага.

Когато се появи отново, вместо да седне на леглото, Роян се настани на пода пред него и сви колене под тялото си в типичната за жените поза. Тя разхвърли снимките и тетрадката с бележките си по земята, а Никълъс се надигна от възглавницата и подозрително започна да следи движенията й.

— Вчера, докато ти сглобяваше дървения кран, аз се заех с разчитането на останалата част от „пролетния“ надпис. — Роян обърна така тетрадката, че и Никълъс да може да чете написаното в нея. — Това са само предварителни бележки. Както виждаш, някъде съм оставила само въпросителни. Означават или че не съм сигурна в правилния превод, или че съм попаднала на нов, непознат символ, навярно изобретение на Таита. На тях ще обърнем повече внимание, когато ни остане време.

— Слушам те — рече Никълъс и тя продължи нататък:

— Откъсите, които съм подчертала със зелено, са цитати от „Книга на мъртвите“. Например този тук:

„Вселената е начертана в кръгове, подобно на слънчевия диск на Ра. Животът на човека представлява кръг, започнал в утробата на майката и завършил в гроба. Колелото на каруцата е също кръг, предсказващ смъртта на змията, сгазена по пътя.“

— Да, звучи ми познато — съгласи се Никълъс.

— Откъсите, които съм подчертала с жълто, са оригинално творчество на Таита, освен ако не става дума за други откъси от „Книга на мъртвите“, за които не знам. Има един специален абзац, който държа да ти прочета.

Роян посочи с пръст въпросните редове и зачете на глас:

„Дъщерята на богинята зачена. Беше оплодена от мъжа без семе. Роди своя сестра близначка. Плодът й остана завинаги затиснат в утробата й. Близначката никога няма да види бял свят. Никога няма да познае светлината на Ра. Завинаги ще живее в мрак. В утробата на своята сестра тя ще се отдаде на любимия съпруг за вечни времена. Неродената близначка ще стане съпруга на божеството, което навремето беше човек. Техните съдби са оплетени завинаги една с друга. Ще живеят вечно и никога няма да умрат.“

Роян вдигна глава от тетрадката.

— Когато го прочетох за пръв път, единственото, което ми се стори познато, е, че дъщерята на богинята е Дандера, както вече приехме. Също така бях сигурна, че богът, който бил преди това човек, е фараонът. Мамос бива обожествен едва при възкачването си на престола. Преди това е бил човек като всички останали.

Никълъс кимна в знак, че разбира накъде върви мисълта й:

— Мъжът без семе е очевидно самият Таита. Той често сам набляга на факта, че е евнух. Но ако ти имаш идеи за мистериозната сестра, нека ги чуя…

— Близначката на реката най-вероятно ще се окаже някой приток или ръкав, нали така?

— А, виждам накъде биеш. Предполагаш, че близначката и дупката в скалата са едно и също, така ли? Защото от дъното на реката наистина не може да се види светлината на Ра. Таита, мъжът без семе, се представя като бащата на близначката, сиреч твърди, че е построил шахтата.

— Точно така. И по-нататък е оженил близначката за фараон Мамос за вечни времена. Като сглобим всичко заедно, се разбира, че никога няма да намерим гробницата на фараон Мамос, без да проверим какво точно се крие в дупката.

— И как предлагаш да сторим това? — попита Никълъс, а Роян само вдигна рамене.

— Не съм аз инженерът, Ники. Оставям на теб да измислиш. Това, което знам, е, че Таита е намерил начин да го направи преди нас. И не само е стигнал до дъното, но дори е могъл да работи. Ако интерпретацията ни на стелата е правилна, то излиза, че на дъното на реката са извършвани доста сериозни строителни дейности. Ако той е успял, не виждам причина и ние на свой ред да не успеем.

— Нали… — махна с ръка Никълъс. — Забравяш, че Таита е бил гений. Той самият толкова често натяква, че е голям комбинатор.

— Досега винаги съм се оказвала права, Ники. Няма да ме изоставиш насред пътя, нали?

Не беше нужно да си кой знае какъв ловец, за да хванеш следата на бегълците. Можеше дори да се каже, че преследваните не са взели никакви мерки да прикриват дирите си. Без да се отклоняват ни най-малко от пътеката, те бяха тръгнали на запад по брега на Абай с единствена посока суданската граница. Личеше си, че Мек Нимур бърза да се прибере в крепостта си.

Борис прецени набързо, че с неприятеля му се движат не повече от петнадесет-двадесет човека, но така и не можеше да определи точния им брой. Следите по пътеката постоянно се настъпваха едни други, пък и можеше да се предположи, че партизаните са пратили съгледвачи напред, а встрани от пътеката — хора за прикритие. Най-вероятно имаше и ариергард, който да защищава гърба на командира.

Шуфтите напредваха бързо, но бяха твърде много, за да могат да избягат на един-единствен преследвач. Борис беше повече от сигурен, че ги настига. Ако не се лъжеше в сметките си, беше тръгнал четири часа след тях, а само след няколко километра по различни белези отсъди, че разстоянието е скъсено на два.

Без да намалява темпото, руснакът се наведе и вдигна някакъв предмет от земята. Щеше да го огледа в движение. Ставаше дума за най-обикновена пръчка, откъртена от крайпътен храст, в случая кусага-сага. Някой от войниците я бе строшил с тяло при преминаването си. Пръчката послужи за добър указател на какво разстояние пред него са партизаните. Дори в унищожителната жега на долината, пръчката едва бе започнала да загнива по края. Борис беше по-близо до жертвата си, отколкото сам бе предполагал.

Реши да позабави крачка и да премисли следващия си ход. Познаваше доста добре местността. Предната година бе ловувал из околностите заедно с някакъв американски клиент, който държеше да застреля от тукашните диви кози, наричани от местното население „валии“. Бяха прекарали почти месец из долищата край реката и трябваше доста добре да разучат горите наоколо, преди да се натъкнат на големия мъжкар, украсил по-сетне колекцията на ловеца. Борис и досега си го спомняше — почернял с възрастта козел с извити назад рога, които по дължина щяха да се наредят на десето място в класацията на „Роулънд Уърд“.

Та от миналогодишните си спомени Борис знаеше, че три-четири километра по-нататък започва поредният завой на Нил. Реката плавно извиваше на юг и на изток, обръщаше на сто и осемдесет градуса и отново продължаваше на запад. Пътеката следваше реката, защото многото скали, щръкнали високо над долината, преграждаха центъра на получилия се полукръг и правеха преминаването кажи-речи невъзможно. Но при преследването на ранения пръч Борис случайно се бе натъкнал на пряк път и тъкмо по него щеше да поеме сега.

Тогава американецът не бе улучил както трябва — куршумът му бе попаднал много назад в тялото на козела и вместо да го удари в сърцето или белите дробове, го бе ранил в корема. Животното се бе стрелнало веднага нагоре в планината, следвайки една от тайните си пътеки между скалите. Борис и американецът бяха видели доста зор, преди да го настигнат. Руснакът добре си спомняше, че козята пътека криеше доста опасности, но затова пък, когато най-после бяха застреляли жертвата си, двамата с американеца се бяха оказали от другата страна на завоя, спестявайки си повече от петнадесет километра път покрай реката.

Ако сега намереше началото на козята пътека, повече от вероятно бе да излезе пред Мек Нимур и да го издебне край брега на реката. Това му даваше огромни предимства. Партизанският водач очакваше да го преследват, не да го пресрещат. Затова щеше да прикрива гърба си, а за сам човек като Борис щеше да е трудно да пробие безпрепятствено през ариергарда, още повече, без да предупреди жертвите си, че приближава. Ако обаче причакаше Мек Нимур, всички предимства бяха на негова страна. Само от него щеше да зависи кога и как да нанесе удара си.