Седмият папирус (Том 1), стр. 34

Полковникът хвърли печален поглед на салатата от разноцветни бланки, която му беше поднесена, заедно с подправките от восъчни печати. Зад златните рамки на очилата му се изписа изражение на безпокойство и объркване.

— Сър! — скочи той изведнъж от стола си и отдаде чест. — Вие сте личен приятел на генерал Абраха? Не знаех. Никой не ме е информирал. Моля ви за извинение за това внезапно посещение.

От смущение отдаде за втори път чест, сякаш беше робот, чийто механизъм повтаряше жестовете си.

— Дойдох единствено с цел да ви предупредя, че компанията „Пегас“ провежда сондировъчни и разчиствателни операции в района, затова могат да се получат непредвидени опасни ситуации. Моля ви да бъдете внимателен. Освен това имаме сведение, че в района върлуват разбойници и хора, преследвани от закона — на полковника едва му се разбираше какво точно говори. — Разбирате ли, на мен ми е наредено да осигурявам въоръжен ескорт на служителите в компания „Пегас“. Ако вие самият се сблъскате с непредвидени неприятности или ако се нуждаете от каквато и да е помощ, само ми се обадете. Сър!

— Предложението е изключително любезно от ваша страна, полковник.

— Повече няма да ви задържам, сър — козирува за трети път етиопецът и се насочи с бърза крачка към камиона на компанията. През цялата среща Джейк Хелм не бе обелил дума и сега пак си тръгна, без да се сбогува.

Докато шофьорът подкарваше машината, полковникът отдаде за четвърти път чест на англичанина през прозореца.

— Едно на едно! — зарадва се Никълъс, докато махаше небрежно на офицера. — Мисля, че този път ударихме в десетката. Ако не друго, то знаем, че по една или друга причина, господин Пегас не желае присъствието ни в района. Негов ред е да сервира топката.

Двамата с Роян се върнаха при Борис в трапезарията.

— Сега единственото, което чакаме, са мулетата ти.

— Пратих трима души да ги доведат от селото. Трябваше да са тук още вчера.

Мулетата пристигнаха преди зазоряване. Бяха шест жилави животни, всяко от тях придружено от водач, облечен във все същите потури и вълнен шал. До средата на сутринта животните бяха натоварени с багажа и групата беше готова да започне слизането.

Борис се спря в самото начало на пътеката и се загледа в долината насреща. Дори човек с неговия характер оставаше като замаян от бездънната дупка на пролома, от която изникваше толкова много красота наведнъж.

— Оттук нататък минавате в друга страна, в друга епоха — обърна се той към двамината си клиенти. Подобни философски настроения не го обхващаха често. — Казват, че пътеката съществувала от две хиляди години, още от времето на Христос. — Той махна пренебрежително с ръка. — Ако питате черния свещеник в църквата в Дебра Мариям, ще ви каже, че самата Дева Мария била минала оттук, когато се спасявала от Израел сред разпъването на сина й. — Той поклати глава. — Но пък и тукашните вярват на какво ли не. — И пое надолу по пътеката.

Пътят вървеше право надолу по скалите. Ъгълът беше такъв, че при всяко пристъпване човек напрягаше едновременно всички мускули на бедрата и корема си, докато гърбът му се кривеше в опит да запази равновесие. В много участъци слизащите трябваше да се смъкват на четири крака, сякаш вървяха по стръмна стълба.

Изглеждаше невъзможно добичетата с техните тежки самари да ги последват в това слизане към нищото. След всяко от естествените стъпала, изсечени в камъка, мулетата се люшваха заплашително напред, зацепваха с предните си крака в твърдата земя и с бързи движения преместваха задниците си на същото ниво. Почиваха си за миг и продължаваха надолу. Пътеката беше толкова тясна, че товарите често стържеха по скалите, докато от обратната страна бездната лакомо протягаше ръце да ги поеме в смъртоносната си прегръдка.

Когато пътеката извиваше и поемаше под същия ъгъл в обратна посока, мулетата не можеха да завият отведнъж. Налагаше им се да пристъпват по няколко пъти напред-назад, докато се нагласят според посоката. Телата им лъхаха на пот от напрежението, а очите им се въртяха в ужас, сякаш още малко и щяха да изскочат. Водачите нито за миг не преставаха да ги ръчкат с камшиците и да им викат в ушите.

На места пътеката минаваше покрай скални игли и пирамиди, които образуваха със склона тесни седла. Разстоянието между двете стени на каменните порти бе толкова малко, че самарите не можеха да преминат, мулетата трябваше да бъдат разтоварвани, багажът се пренасяше от водачите им, след което самарите биваха връзвани отново от другата страна на препятствието.

— Гледайте! — извика смаяна Роян и посочи с пръст празното пространство пред себе си.

От дълбочината на пролома нагоре се издигаше черен лешояд. Птицата мина буквално на ръка разстояние от лицата им и едва не ги обърса с широко разтворените си криле. Грозновата, розова главица се извъртя в тяхна посока и непроницаемият поглед на черните й очи ги обходи един по един, преди лешоядът да се обърне на другата страна и да отлети. През цялото време нито веднъж не бе размахал крилете си.

— Използва нагорещения въздух ниско в долината, за да се издигне като балон — обясни Никълъс феномена на Роян. След което посочи някаква издатина в скалата, надвиснала над пропастта кажи-речи на същата височина, на която се намираше групата. — Едно от гнездата им. — Представляваше просто купчина разпръснати безразборно съчки, които едва се държаха на недостъпния корниз. Надолу камъкът беше оцветен в искрящо бяло от няколкото поколения дефекиращи птици, а дори от това почтително разстояние до носовете на хората ясно достигаше миризмата на разлагаща се животинска плът.

През целия ден групата продължаваше да следва тясната пътека из скалите, опитвайки се да се придържа, колкото се може по-далеч от пропастта. Вече наближаваше късен следобед, а те бяха едва на средата на пътя, когато дойде поредният завой и някъде в далечината напред се долови тътенът на водопада. Звукът постоянно се усилваше и, скоро след като се бе превърнал в оглушителен грохот, челото на колоната излезе зад поредната издатина и се оказа лице в лице с това чудо на природата.

От устрема на падащата вода се образуваше толкова силно въздушно течение, че всеки от групата посегна да се хване за някой ръб в скалите. Пяната безжалостно ги пръскаше и обливаше лицата им, но етиопският водач непоколебимо продължаваше напред по пътеката. В един момент на останалите започна да им се струва, че струите вода още малко и ще ги отнесат в бездната, чието дъно се виждаше на поне няколкостотин стъпки в краката им.

Изведнъж като по чудо водите се разтвориха пред тях и един след друг хора и животни се оказаха зад прозрачната им завеса. Намираха се в дълбока ниша, извайвана в продължение на милиони години в кремъка от неуморимото течение на водопада. Единствената светлина в това мрачно и влажно местенце идваше откъм водната завеса на входа. Мъхът по стените, влажният под на нишата и зеленикавото сияние, което идваше откъм водопада, караха пътниците да се чувстват като в някой приказен дворец под морските вълни.

— Тук ще прекараме нощта — обяви тържествено Борис, щастлив, че е успял да смае двамината си клиенти. За да ги убеди, че говори сериозно, посочи купчините дърва за огрев, оставени в дъното на пещерата. Над огнището камъкът беше почернял от сажди. — Мястото е било използвано в продължение на столетия от мулетарите, снабдяващи манастира.

Прибраха се навътре в пещерата и шумът от падащата вода се изгуби донякъде, превръщайки се в дълбок тътен, идващ дълбоко из недрата на скалата. Щом помощниците разпалиха огньовете, заслонът за през нощта се оказа не само топъл и уютен, но и изключително романтичен.

Никълъс имаше набито око за някои неща и затова сега, без да му мисли, избра най-удобното място в цялата пещера, намествайки се в дъното на малка ниша. Съвсем непринудено и Роян се настани до него, разстилайки спалния си чувал в съседство. И двамата бяха смазани от умора след безкрайното слизане по скалите, затова след вечеря се изтегнаха блажено един до друг в чувалите и замислено се загледаха в отраженията на пламъците по стените на пещерата.