Седмият папирус (Том 1), стр. 30
„И на мен ми се ще да съм посветен във вярата — размишляваше той не за пръв път в живота си. — Навярно е голяма утеха в тежките моменти от живота. Иска ми се и аз да мога да се помоля за душите на Розалинд и децата.“ Повече не издържа и излезе навън. Седна пред портала и впери поглед в звездното небе.
Заради голямата надморска височина и сравнително редкия, незамърсен въздух звездите блестяха толкова силно, че на човек му беше трудно да различи отделните съзвездия. Скоро тъгата напусна сърцето му. Беше му приятно да усети отново духа на Африка около себе си.
Когато двете жени най-сетне излязоха от светилището, Никълъс даде на свещеника банкнота от сто бирри, заедно с портрета му, изваден на моментална снимка. По всичко личеше, че свещеникът отдава по-голямо значение на снимката. След което тримата мълчаливо се запътиха обратно към лагера.
— Ники! — разбута го в съня му Роян.
Той се надигна и запали фенера си. Беше дошла облечена в мъжка пижама и наметната с вълнения шал, който Тесай й беше подарила през деня.
— Какво има? — попита той, но преди тя да му е отговорила, в нощта се разнесе нечий груб глас, който ругаеше в пространството. Веднага след това се дочу приглушен звук, който можеше да е само от удар с юмрук.
— Той я бие — обясни Роян, излязла от кожата си от възмущение. — Трябва да го спреш.
Ударът беше последван от вик на болка, сетне от сподавен плач.
Никълъс се колебаеше. Само глупаците се месят в чужди семейни кавги. В подобни случаи най-често и биещият, и битата се съюзяват, за да дадат съвместен отпор на натрапника.
— Трябва да сториш нещо, Ники, моля те.
С видимо нежелание Никълъс стъпи на земята и се изправи. Беше обут в боксьорски гащета, обувки не му трябваха. Тя го последва също така боса и двамата се насочиха към края на горичката, където до трапезарията стоеше палатката на Борис.
Зад платнището още светеше лампа, на чиято светлина двамата обитатели на палатката разиграваха вълнуващо представление на сенките. Борис беше сграбчил жена си за косата и я мъкнеше по пода, ругаейки я здраво на руски.
— Борис! — извика Никълъс три пъти подред името му, преди онзи най-сетне да му обърне внимание. Едната сянка пусна другата като чувал с картофи и на входа се показа фигурата на руснака.
Беше само по долни гащи. Коремът му беше плосък, гърдите — здрави и мускулести, покрити с рижави косми. Тесай лежеше по очи на пода и криеше лице в шепи, за да не се чува плачът й. Беше гола и гъвкавата й снага напомняше тяло на пантера.
— Какво, по дяволите, става тук? — попита с гневен тон Никълъс, който едва сега започваше да осъзнава до какво унизително положение е била доведена красивата жена насреща му.
— Уча черната курва на добри обноски — обясни му без заобикалки Борис. В погледа му личаха следите от алкохола и незадоволената страст. — Това не ти влиза в работата, англичанино, освен ако не си доплатиш да опиташ и ти от свинското — изсмя се той грозно на шегата си.
— Добре ли си, войзеро Тесай? — попита Никълъс, без да свежда обаче поглед от лицето на Борис. Достатъчно беше един човек да е зяпал голотата й.
Тесай седна на пода, прибра колене пред гърдите си и ги прегърна, за да скрие каквото може.
— Всичко е наред, алто Никълъс. Моля те да си вървиш, преди да е станало наистина напечено.
От носа й течеше кръв, която влизаше чак в устата й и оцветяваше белите й зъби в розово.
— Чуваш ли какво ти казва жена ми, английско копеле. Разкарай се! Всеки да си гледа работата. Махай се, докато не съм те научил и теб на добри обноски.
Борис пристъпи напред и блъсна с отворена длан Никълъс в гърдите. Никълъс отстъпи ловко назад като матадор, който се спасява от първата атака на бика. Дръпна се встрани и като се възползва от залитането на Борис, му помогна по-бързо да стигне там, където се беше запътил. Руснакът изгуби напълно равновесие и затанцува пред палатката, преди да се спъне в един от походните столове и да се строполи на земята.
— Роян, отведи Тесай в палатката си! — нареди Никълъс на спътницата си.
Роян се вмъкна в палатката и издърпа чаршафа на по-близката койка. Наметна с него раменете на Тесай и й помогна да се изправи.
— Моля те, недей да правиш това — опитваше се да я спре плачещата Тесай. — Не знаеш на какво е способен като се напие. Ще нарани някого.
Роян обаче я издърпа навън, без да обръща внимание на сълзите й. Борис вече се беше изправил. Нададе хищен рев и грабна стола, който беше съборил. С едно движение откърти единия от краката му и го размаха заканително.
— Искаш да си играем игрички ли, англичанино? Добре, да поиграем! — втурна се той към Никълъс като някой нинджа, размахал в ръка смъртоносното си оръжие. С все сила се прицели в главата му и дървото заплашително изсвистя във въздуха. Никълъс се наведе, за да избегне удара, но Борис светкавично се завъртя в обратната посока, заплашвайки да го удари в незащитените му гърди. Като нищо щеше да му строши някое ребро, ако в последния момент противникът му не бе успял да се измъкне встрани.
Двамата започнаха да се въртят предпазливо в кръг, но най-накрая Борис се хвърли в поредна атака. Ако изпитата водка не бе замъглила рефлексите му, на Никълъс му беше спукана работата. Руснакът си разбираше от работата, но забавените му движения позволиха на англичанина още веднъж да избегне дървото. Никълъс се стегна на свой ред и като вложи цялата си тежест в удара, нацели с юмрук слънчевия сплит на Борис. Руснакът изхвърли целия си въздух и се сви от болка.
Кракът на стола излетя от ръката му, а той самият се свлече на земята, където остана да се превива и да се държи за корема. В продължение на няколко минути Борис се опитваше да поеме дълбоко въздух, а Никълъс се надвеси над него и му заговори на английски:
— Подобно поведение просто не се смята за възпитано, стари приятелю. Ние не си взимаме момичета, за да им чупим главите. Да не се повтаря, ако обичаш.
След което се обърна отново към Роян:
— Заведи я в палатката си. Нека остане през нощта при теб. — И оправи косата си с ръка. — Сега, ако нямаш възражения, можем да се опитаме да поспим.
В ранните часове на деня отново заваля. Тежките капки забарабаниха по опънатия брезент на палатките, а от светкавиците всичко в тях се осветяваше, все едно бяха на открито. Когато обаче на сутринта Никълъс отиде в трапезарията за закуска, облаците се бяха разпръснали и слънцето топлеше събуждащата се земя. Свежият планински въздух лъхаше на пръст и гъби.
Борис едва не скочи да прегръща Никълъс, който вече беше станал негов любим приятел.
— Добро утро, англичанино. Снощи добре се позабавлявахме, нали? Още ми е смешно, като се сетя. Добри вицове разправяш. Някой ден пак ще обърнем бутилка водка за настроение. — След това извика към кухнята: — Хей! Госпожо Слънце, донеси нещо за ядене на новото си гадже. Който спортува през нощта, на сутринта е гладен като вълк.
Тесай беше както преди мълчалива и покорна и се занимаваше най-вече с прислужниците, които носеха закуската. Едното й око беше толкова подуто, че почти не можеше да се отваря. През цялото време не посмя нито веднъж да погледне към Никълъс.
— Ние продължаваме напред — започна да разправя с приповдигнат тон Борис, докато сърбаше горещото си кафе. — Слугите вдигат всичко тук и тръгват след нас в големия камион. Ако имаме късмет, ще успеем да се разположим на лагер на ръба на дефилето. Още утре започваме слизането.
Докато се качваха в тойотата, Тесай успя да се приближи незабележимо до Никълъс и да му прошепне, без да се страхува, че Борис ще я чуе:
— Благодаря ти, алто Никълъс, но не беше много умно от твоя страна. Не го познаваш. Сега трябва да си отваряш очите на четири. Той не е човек, който лесно забравя, още по-малко пък лесно прощава.
От селото Дебра Мариям Борис подбра отклонението, което следваше течението на Дандера и се насочи право на юг. Пътят, който бяха следвали предния ден, бе отбелязан на картата като главно шосе. И пак трудно можеше да се нарече път. Този, по който им предстоеше да вървят сега, носеше определението „второстепенен път, непроходим при определени атмосферни условия“. Това не пречеше на следите от танкове и камиони, които допреди бяха мъчили главния път, сега да се отбиват именно насам. Стигнаха мястото, където по всяка вероятност беше затънала някоя голяма машина, защото при усилията си да я извадят от калта, пътниците бяха изровили тонове кал и отрязъкът приличаше на бомбардиран с тежка артилерия. Докато гледаше дупката пред колата, Никълъс неволно се сети за снимките от фронта във Фландрия по време на Първата световна война.