Седмият папирус (Том 1), стр. 14

Роян седеше мълчаливо на края на пейката и се радваше на чувството за изпълнен дълг след един наистина натоварен ден. Усещаше се смазана от умора, но в същото време и някак по-лека и безгрижна, дори доволна. В продължение на целия ден не й беше останало време да мисли за откраднатия свитък, за убийството на Дураид и изобщо за невидимия, незнаен враг, който на два пъти се бе опитал да отнеме живота й.

Камионът се свлече от хълма и щом излезе на равното, дръпна встрани, за да пусне някакъв зелен „Рейндж Роувър“. Когато двете коли се изравниха, Роян обърна глава да види през отворения прозорец шофьора на скъпата кола. Погледът й се кръстоса с този на Никълъс Куентън-Харпър.

За пръв път й се удаваше да го зърне толкова отблизо. Изненада се, като видя колко е млад. Оказа се, че баронетът още не е прехвърлил четиридесетте, че в гъстите му чупливи коси само тук-там се забелязват сребърни нишки. Лицето му беше мургаво, обрулено от слънцето и ветровете, под гъстите му, надвиснали вежди гледаха две зелени, проницателни очи. Устата му — широка, способна на изразителни гримаси — се изви в лукава усмивка, докато шофьорът на камиона му подхвърляше през прозореца някаква остроумна забележка с тежкия си йоркширски акцент. И все пак, подобна усмивка не можеше да скрие тъгата в очите на баронета, в които преживяната трагедия бе оставила жесток отпечатък. Роян се сети за казаното от професора, че сър Никълъс наскоро бил изгубил цялото си семейство. Сърцето й се сви от болка и съчувствие. Не беше единствена в своята самота и покруса.

Никълъс я погледна право в очите и изражението му мигом се промени. Роян беше привлекателна жена и можеше да познае кога е направила впечатление на някой мъж. Явно, че човекът насреща й я беше оценил по достойнство, но това не я зарадва особено. Раната от загубата на Дураид бе все още твърде прясна и болезнена. Затова тя отмести поглед встрани, а роувърът забърза напред.

Лекцията й в университета премина изключително добре. Роян можеше да говори, а и повече от добре познаваше темата. За слушателите й беше истинско събитие да я слушат как разправя за отварянето на гробницата на царица Лострис, за по-сетнешното откритие на папирусите. Много от студентите в аудиторията бяха чели книгата и когато дойде време за питания, я засипаха с въпроси доколко писаното отговаря на истината. Това беше единствената част от лекцията, където не се чувстваше съвсем сигурна, защото нямаше да е добре, ако изкажеше откровеното си мнение за автора.

След лекцията професор Диксън заведе Роян и Джорджина на вечеря. Беше като замаян от успеха на бившата си студентка и в чест на лекцията й поръча най-скъпата бутилка червено вино в листа. Едва когато любимката му отказа да сподели удоволствието му на познавач, леко се стресна.

— О, да се не види, забравих, че си мюсюлманка — извини се той.

— Не съм мюсюлманка, а коптка — поправи го тя, — и не отказвам по религиозни съображения. Просто не обичам вино.

— Не се тревожете — успокои веднага Джорджина професора. — Никога не съм споделяла мазохистичните слабости на дъщеря си. Сигурно ги е наследила от баща си. Можете да разчитате на мен да не остане и капка от хубавото вино.

Под въздействие на виното професорът стана твърде словоохотлив и започна да занимава гостенките си с разкази за славните археологически разкопки, които бил извършвал в далечното минало. Едва когато поднесоха кафето, се сети за нещо по-належащо.

— Божичко, за малко да забравя — обърна се той към Роян. — Уредих ти посещение на музея в Куентън парк. В който ден от седмицата пожелаеш, следобеда си добре дошла в имението. Само трябва да се обадиш предния ден на госпожа Стрийт, за да те посрещне. Тя играе ролята на личен асистент на Никълъс.

Роян си спомняше пътя до Куентън парк от миналото й идване. Сега обаче беше сама в колата. Скоро след тежките стоманени порти, които представляваха входът на имението, пътят се разделяше и няколко табелки указваха кое къде се намира. На една страна беше самият Куентън парк, затворен за гостите, на друга — службите по поддръжката на имението, а на трета — музеят.

Пътят към имението криволичеше сред къта на сърните, където цели стада от красивия дивеч пасяха под оголените дъбови дървета. През гората и леката мъгла, която беше паднала, Роян успя да различи силуета на голямото имение. Според пътеводителя, който професорът й беше дал, сградата била проектирана от сър Кристофър Рен в 1693 г., а градините били оформени от известния озеленител Капабилити Браун шестдесет години по-късно. И до ден-днешен плодът от съвместните усилия на двамата радваше окото с изяществото си.

Самият музей се намираше насред малка горичка от червенолисти букове, на около километър встрани от имението. Представляваше доста нашироко разпростряна сграда, която видимо беше пристроявана поне няколко пъти през годините. Госпожа Стрийт чакаше на страничния вход на сградата и любезно се представи на гостенката, въвеждайки я вътре. Беше жена на средна възраст, със сиви коси и известна доза самочувствие.

— Бях на лекцията ви в понеделник вечерта! Вълнуваща! Ето, приготвила съм ви нещо като пътеводител, но и без него ще се оправите — всеки от експонатите е подробно представен. Отне ми почти двадесет години да уредя цялата сбирка. Днес други гости не се очакват, цялата изложба е на ваше лично разположение. Можете да обикаляте, където ви се ще. Аз съм тук до пет часа, така че следобедът е ваш. Ако мога да ви бъда полезна с нещо, обадете ми се в кабинета в дъното на коридора. Не се стеснявайте, ако имате нещо да ме питате.

Още щом стъпи в първата зала, където бяха изложени препарирани африкански бозайници, Роян беше като замаяна. Най-напред бяха представени приматите и човек можеше да види с очите си представители на всички видове човекоподобни и нечовекоподобни маймуни, населяващи континента: от огромната сива планинска горила до крехкия колобус, скрит в дългата си черно-бяла мантия. Някои от експонатите бяха на повече от сто години, но заради доброто съхранение и до ден-днешен стояха като живи в имитацията на естествената им околна среда. По всичко личеше, че уредниците на музея не са пестили средства да ползват услугите на най-добрите препаратори в страната. Роян можеше само най-бегло да си представи колко пари са отишли за събирането и поддръжката на цялата колекция. Петте милиона долара, спечелени от продажбата на крадения барелеф, бяха похарчени за наистина благородна цел.

Следваше залата с антилопите, където посетителят се чувстваше в савана, наобиколен отвсякъде от красивите й обитатели. Роян се спря най-напред пред витрината, зад която уж пасеше цяло семейство от вече изчезналия вид на гигантските пясъчни антилопи, живели преди години в Ангола: Hippotragus niger variani. По-нататък, докато се възхищаваше на дългите, извити назад рога на катраненочерния африкански бик със снежнобели гърди, Роян с болка си помисли как прекрасният екземпляр е бил повален от оръжието на някой Куентън-Харпър. Но не си струваше да плаче по убитите животни. Ако не бяха страстта и себеотрицанието на ловците колекционери, бъдещите поколения може би никога нямаше да узнаят, че по земята са ходели подобни величествени създания.

Нататък експозицията представяше африканския слон. Посетителката се закова като ударена от гръм в средата на залата, когато пред очите й се разкриха чифт слонски бивни — толкова дълги, че й ставаше непонятно що за звяр ги е носил. Подобни чудеса по-скоро биха отивали на някой древногръцки храм на Артемида, където да заместят мраморните колони, отколкото на жива твар. Роян се приведе, за да прочете обяснителната табелка: