Речният бог (Книга втора), стр. 73

Положих леко ръка на корема й върху сребристите резки, където кожата някога се бе опънала, за да се приспособи към радостното бреме. Усетих нещото в нея и веднага разбрах, че под пръстите ми не расте живот. Това бе смъртта.

Не можех да намеря думи. Извърнах се, излязох на палубата и вдигнах поглед към звездите. Те блестяха студени, далечни и безчувствени като боговете. Нямаше полза от молби, нито към богове, нито към звездите.

Познавах това нещо, което нарастваше в господарката. Бях го виждал и при други жени. Когато те умираха, бях разрязвал мъртвите им утроби, за да видя какво ги бе убило. Беше ужасно и безформено, нямаше прилика с нещо човешко или животинско. Беше безформена топка от червена плът, изчадие на Сет.

Измина доста време, преди да събера кураж да се върна при нея.

Господарката се бе покрила с роба. Седеше в средата на леглото и ме погледна с огромните си тъмнозелени очи, които никога нямаше да остареят. Приличаше на малкото момиченце, което бе някога.

— Господарко, защо не ми каза за болката? — нежно я попитах аз.

— Откъде знаеш за нея? — прошепна тя. — Опитах се да го скрия от теб?

Керванът ни потегли през нощта по сребристите пясъци. Понякога господарката ходеше до мен, а двете принцеси лудуваха около нас, смеейки се възбудени от приключението. Друг път, когато болките й бяха непоносими, тя се качваше в колесницата, която бях подготвил за нея. Тогава седях до нея и държах ръката й, докато отварата, която й приготвях, надвиеше болката.

Всяка нощ изминавахме добре утъпкания път до следващата водна станция. През деня лежахме под навесите на колите и изнемогвахме от горещината.

Пътувахме вече тридесет дни и нощи, когато една сутрин се изправихме пред смайваща гледка. Безплътен кораб плаваше в пустинята, придвижвайки се бавно на юг по пясъците. След като изминахме още много мили, разбрахме измамата. Корпусът на кораба бе скрит от дюните. Бяхме прекосили големия завой.

Принц Мемнон и целият му щаб ни очакваха. Флотилията от нови галери бе почти готова. Една от тях бяхме съгледали, докато приближавахме отново до реката. Всички колесници бяха монтирани. Хюи бе прекарал стадата коне през пустинята, а колите бяха превозили техния фураж. Дори моите гну бяха там в оградените с колове места до брега на реката.

Въпреки че колите с жените и децата все още не бяха пристигнали, голяма част от народа ни вече бе там. Начинанието изискваше неимоверни усилия. Само хора като Кратас, Ремрем и Мемнон биха могли да се справят за толкова кратко време.

Сега само един праг ни делеше от свещената земя на Египет.

Отново се отправихме на север. Господарката плаваше в новата ладия, която бе построена за нея и принцесите. Разполагаше с голяма и просторна каюта, която бях обзавел с всички възможни удобства. Завесите бяха от избродирано вълнено етиопско платно, а мебелите — от тъмна акация със слонова кост и злато от Куш. Украсих дървените стени с картини на цветя и птици и други красиви неща. Както винаги спях до леглото на господарката. Три нощи след отплаването ни нещо ме събуди през нощта. Тя тихо плачеше. Въпреки че бе заровила лице във възглавницата, бях доловил някакво движение. Веднага отидох при нея.

— Болката ли се върна? — запитах аз.

— Не исках да те събуждам, но е като меч, забит в корема ми.

Приготвих й успокоително. Дозата бе много по-силна от тази, която й бях давал преди. Болката започна да надвива въздействието на билката.

Тя я изпи и след известно време промълви:

— Не можеш ли да изрежеш това нещо от тялото ми, Таита?

— Не, господарко. Не мога.

— Тогава ме прегърни, Таита, както когато бях малко момиче.

Отидох до леглото и я взех в прегръдките си. Започнах леко да я люлея, а тя бе слаба и лека като дете. След малко заспа.

Флотилията пристигна до предната част на първия праг над Елефантина и ние хвърлихме котва до брега в тихи води, преди Нил да се спусне в каскади надолу по дефилето.

Изчаквахме останалата част от армията да пристигне заедно с конете, колесниците и полковете шилуки на господаря Кратас. Очаквахме също водите на Нил да придойдат, за да преминем в земите на Египет.

Докато чакахме, изпратихме шпиони, преоблечени като селяни, жреци и търговци. Аз също се спуснах в дефилето с Кратас, за да направя карта и да отбележа прохода. Водата бе плитка и лесно можехме да отбележим всяка опасност. Правехме знаци по скалите високо над линията на водата, така че дори водите да ги покрият, да знаем къде се крият тези опасности. Тази работа ни отне много седмици и когато се завърнахме, армията вече се бе събрала. Изпратихме разузнавателни отряди да открият пътища за колесниците през каменистата пустош навътре в Египет. Не можехме да рискуваме такъв скъпоценен товар във водите на прага.

Нашите шпиони започнаха да се завръщат от Елефантина. Тайно, един по един, обикновено през нощта. Те ни донесоха първите новини за родината, които чувахме след дългото изгнание.

Цар Салитис все още властваше, но сега бе остарял и брадата му бе побеляла. Неговите двама сина предвождаха легионите на хиксосите. Принц Беон командваше пехотата, а принц Апачан — колесниците.

Могъществото им надминаваше всичките ни предположения. Шпионите докладваха, че Апачан разполага с дванадесет хиляди колесници. Ние бяхме докарали само четири хиляди от Куш. Беон имаше четиридесет хиляди стрелци в пехотата. Дори с шилуките на Кратас ние можехме да съберем едва петнадесет хиляди. Превъзходството им бе очевидно.

Имаше и добри новини. Голямата част от войските на хиксосите бе съсредоточена в Делтата, а Салитис бе направил столицата си в Мемфис. Щеше да му отнеме месеци да придвижи военните си части на юг до Елефантина и Тива. Нямаше да успее да доведе колесниците нагоре по реката, докато водата не се оттегли и земята не изсъхне. В Елефантина бе оставен само един ескадрон от сто колесници, които да се противопоставят на нашето нахлуване. Те бяха от стария вид с плътни колела. Изглежда, хиксосите не бяха усъвършенствали колелата им.

Принц Мемнон изложи пред нас своя военен план. Щяхме да преминем през прага с прилива и да нападнем Елефантина. Сетне, докато Салитис се придвижва на юг да ни се противопостави, щяхме да се отправим към Тива, вдигайки населението на бунт.

Очаквахме царят да ни нападне с цялата си армия в наводнените равнини пред Тива, когато водите на Нил се оттеглят. Но тогава несъответствието в числеността на двете армии можеше да бъде преодоляно, ако към нас се присъединят египетски военни части.

От шпионите също научихме, че хиксосът не подозира, че сме толкова близо до границата. Можехме да се възползваме от изненадата при първото ни нападение.

Салитис бе възприел египетския начин на живот. Живееше в нашите дворци и се кланяше на нашите богове. Дори неговият бог Сутех бе променил името си на Сет. Въпреки че всичките му висши офицери бяха хиксоси, мнозина от капитаните и сержантите бяха египтяни, както и половината от армията. Много от тях трябва да са били деца или още неродени по времето на нашето заминаване. Чудехме се дали те ще докажат лоялността си, когато принц Мемнон поведе армията си навътре в Египет.

Всичко бе подготвено. Разузнавателните отряди бяха маркирали пътя през пустинята на западния бряг, а колите с вода и фураж бяха разположени по протежението му. Запасите бяха достатъчни колесниците ни да стигнат до плодородните полета на Египет. Галерите ни бяха подготвени за битка. Когато Нил придойде, щяхме да отплаваме, но междувременно трябваше да се извърши един последен ритуал.

Изкачихме се на стръмния бряг, където господарката бе издигнала колона преди повече от двадесет години. Високият каменен показалец все така сочеше към безоблачното африканско небе.

Господарката бе твърде слаба да се изкачи по пътеката до върха. Десет роби носеха носилката й. Тя тръгна мъчително бавно към колоната, подкрепяна от принц Мемнон, и вдигна поглед към написаното върху камъка. Всички я наблюдаваха, всички, които намериха пътя назад до мястото, от което потеглихме преди толкова години.