Речният бог (Книга втора), стр. 64
— Ако отида при Престер Бени-Джон, той ще ме сметне за шпионин и ще ми отсече главата. — Опитах се да отхвърля отговорността, която тя стоварваше върху мен.
— Аз ще ти кажа какво да му предадеш. Нещо, което знаем само ние двамата с него. Това ще е доказателството, че идваш от мое име.
Беше ме притиснала, така че се опитах да се измъкна по друг начин.
— Как ще намеря пътя към крепостта на баща ти? Ти ми каза, че трудно ще намеря път през планините.
— Аз ще ти обясня. Ти си умен и ще запомниш откъде да минеш.
По това време бях я обикнал почти колкото моите малки принцеси. Бих поел всеки риск да я защитя. Напомняше ми за господарката преди много години и не можех да й откажа нищо.
— Много добре. Кажи ми го.
И така започнахме да планираме нашето бягство. За мен това бе само игра, с която исках да запазя надеждите и духа й. Не вярвах да намеря изход.
Мислехме да се спуснем с въже от скалата, въпреки че всеки път, когато погледнех надолу от нейната тера са, потръпвах. Тя започна да прибира парченца вълна и ги криеше под сламеника си. Възнамеряваше от тях да оплете въже. Не можех да й кажа, че въжето, от което имахме нужда, би изпълнило килията й до тавана.
Две дълги години ние чезнехме в Адбар Сегед, без да измислим план за бягство, но Масара никога не загуби вяра. Всеки ден ме питаше.
— Какво ми каза Мемнон? Кажи ми какво ми обеща.
— Той каза: „Ще дойда за теб. Бъди смела!“
— Да. Аз съм смела, нали, Таита?
— Най-смелото момиче, което познавам.
— Повтори какво ще кажеш на баща ми, когато го видиш.
Повтарях думите й и тогава тя ми разкриваше последния си план за бягство.
— Ще уловя малките врабчета, които храня на терасата. Ти ще напишеш писмо до баща ми, в което ще му кажеш къде съм. Ще го завържем на крачето на врабчето и то ще отлети при него.
— По-вероятно е да отлети при Аркоун, който ще ни набие и ще ни забрани да се срещаме.
Накрая избягах от Адбар Сегед, яхнал хубав кон. Аркоун отново бе заминал да се сражава с Престер Бени-Джон. Беше ми заповядано да го придружа като личен лекар и партньор за играта дом.
Когато преминах по каменната арка на кон, вдигнах поглед и видях Масара да стои на терасата. Беше прекрасна. Тя извика нещо на египетски. Вятърът отнесе думите й надалеч.
— Кажи му, че ще го чакам. Кажи му, че съм била смела. — А сетне много тихо, така че не бях сигурен дали чух правилно: — Кажи му, че го обичам.
Вятърът превърна сълзите ми в ледени късчета, когато яздех през Амба Камара.
В нощта преди битката Аркоун ме задържа до късно в палатката си. Докато даваше последни наставления, продължаваше да точи с ремък острието на синия си меч. От време на време обръсваше по някой косъм от ръката си с блестящото стоманено острие и кимаше доволно. Накрая го намаза с претопена овнешка мас. Този странен сребърносинкав метал трябваше да бъде добре смазан, иначе на него се образуваха червеникави петна като капки кръв.
Синият меч предизвикваше у мен голям интерес. Понякога, когато бе благосклонно настроен, Аркоун ми позволяваше да го подържа. Тежестта на метала бе учудваща и той бе много остър. Можех да си представя какво би вършил с него воин като Танус. Знаех, че ако го срещна отново, той щеше да поиска да научи всичко за него. Често разпитвах Аркоун, но той не обичаше да говори за меча.
Разказа ми само, че бил изкован в сърцето на вулкан от един от езическите богове на Етиопия. Прапрадядо му го бил спечелил от бога на игра на дом, която продължила двадесет дни и двадесет нощи. Намирах това за доста правдоподобно, освен онази част от легендата за спечелването на оръжието на дом. Ако прапрадядото бе играл дом както Аркоун, то тогава богът трябва да е бил много глупав.
Той поиска мнението ми за битката, планирана за следващия ден. Бе разбрал, че познавам военната тактика. Казах му, че планът е изключителен. Етиопците имаха понятие от тактика колкото и от играта дом. Разбира се, теренът не позволяваше конете да се разгърнат, а те нямаха колесници. Нямаха система, нито ред.
Аркоун бе решил на сутринта силите му да се разделят на четири конни отряда. Щяха да се крият зад скалите и да заловят пленници, да прережат няколко гърла, а сетне да побегнат.
— Ти си един от великите генерали в историята — казах му аз. — Бих искал да изпиша свитък с възхвали за твоя гений. — Идеята му хареса и ми обеща да ме снабди с необходимото за този проект веднага щом се завърнем в Адбар Сегед.
Изглежда, цар Престер Бени-Джон бе същият пълководец като него. На следващия ден ние посрещнахме неговата армия в голяма долина със стръмни склонове. Бойното поле бе взаимно уговорено преди месеци и Престер Бени-Джон бе заел позиция в единия край на долината, преди ние да пристигнем. Той пристъпи напред и започна да сипе обиди и предизвикателства към Аркоун от безопасно разстояние.
Престер Бени-Джон беше висок мъж, много слаб и с дълга бяла брада, сребърните му къдри се спускаха чак до кръста. Не можех да различа чертите му от такова разстояние, но жените ми бяха казали, че като млад бил най-красивият момък в Етиопия и имал двеста жени. Някои от тях се самоубили от любов по него. Явно талантът му се проявяваше повече в харема, отколкото на бойното поле.
Престер Бени-Джон свърши с ругателствата и Аркоун пристъпи напред, за да му отвърне. Обидите му бяха цветисти и поетични, докато ехото ги носеше надолу по скалите. Постарах се да запомня някои от тях.
Когато той замлъкна, очаквах битката да започне, но бях сгрешил. Още няколко воини от двете страни пожелаха да говорят. Подпрян на скалата, заспах на топлото слънце, усмихвайки се докато си представях как Танус и неговите Сини крокодили биха се справили с тези етиопски дърдорковци.
Когато се събудих от дрънкането на оръжия, вече бе следобед. Аркоун бе загубил първата атака. Един от отрядите му бе препуснал срещу позициите на Престер Бени-Джон, удряйки мечове върху медните си щитове. За невероятно кратко време те се завърнаха живо на стартовите си позиции, без да причинят или получат наранявания.
Бяха разменени още обиди, след което Престер Бени-Джон атакува. Той нападна и се оттегли със същата скорост и подобни резултати. Така измина денят; обида за обида, нападение за нападение. С падането на нощта двете армии се оттеглиха. Ние лагерувахме в долната част на долината и Аркоун ме повика при себе си.
— Каква битка! — възбудено ме посрещна той, когато влязох в палатката. — Ще изминат много месеци, преди Престер Бени-Джон да посмее да се бие отново.
— Утре няма ли да има битка? — попитах аз.
— Утре се връщаме в Адбар Сегед — каза той, — а ти ще опишеш победата ми на свитъци. Очаквам след това поражение Престер Бени-Джон скоро да проси мир.
Седмина от нашите бяха ранени в жестоката битка, всички бяха улучени със стрели. Извадих остриетата и превързах раните им. На следващия ден се погрижих ранените да бъдат качени на носилки и вървях до тях, докато се връщахме към крепостта.
Един от мъжете бе ранен в корема и изпитваше силни болки. Знаех, че ще умре до една седмица, но направих всичко възможно да облекча страданието му с възглавници и повдигайки носилката през труднопроходимите места по пътя.
Късно следобед пристигнахме до укрепление на реката, едно от онези, през които бяхме минали на път за битката с Престер Бени-Джон. Познах укреплението по описанието, което Масара ми даде за местността и за пътя до крепостта на баща й. Реката бе един от многобройните притоци на Нил, спускащи се от планините. През последните дни бе валяло дъжд и нивото на водата при брода бе високо.
Нагазих във водата до носилката на моя пациент с раната в корема. Той вече бълнуваше. По средата на брода осъзнах, че сме подценили дълбочината и силата на течението. То подхвана едната страна на носилката и я преобърна, завъртя коня, повличайки горкото животно в дълбокото, където копитата му загубиха каменното дъно.
Аз се хванах за хамута му и в следващия миг и двамата заплувахме. Бяхме отнесени от течението на зелената ледена вода. Раненият мъж бе паднал от носилката и когато се опитах да го хвана, изпуснах хамута на коня. Водата ме отнесе. Главата на ранения изчезна под водата, но по това време плувах, за да спася собствения си живот. Обърнах се по гръб и изпънах крака. По този начин можех да се отблъсквам от камъните, когато течението ме запращаше към тях. Известно време неколцина от мъжете на Аркоун тичаха по брега близо до мен, но скоро реката направи завой и те не можеха да заобиколят скалата. Конят и аз бяхме сами в реката.