Речният бог (Книга втора), стр. 24

Щом хората от ладията погледнаха надолу към нашата лодка и видяха фараонът да лежи на носилка с окървавено лице, което не бях успял да почистя, се разнесоха уплашени викове. Жените заплакаха и коленичиха, а мъжете завиха отчаяно като кучета.

Когато носилката бе качена и положена на палубата, господарката ми застана най-близо от всички жени до фараона. Като главна съпруга тя имаше правото първа да се погрижи за него. Останалите отстъпиха и й направиха място, когато се наведе над него и изтри калта и кръвта от измъченото му лице. Той я позна, защото чух глухо да произнася името й и да пита за сина си. Господарката повика принца и царят леко му се усмихна и се опита да вдигне ръка и да докосне момчето, но нямаше сили и ръката му падна безпомощно.

Заповядах да занесат фараона в покоите му, а моята господарка бързо се доближи до мен. Разтревожено ме запита с тих глас:

— Какво стана с Танус? В безопасност ли е? Ох, Таита, кажи ми, че не е убит от ужасния враг!

— Жив е. Нищо не може да му се случи. Разказах ти за видението ми. Всичко това бе предизвестено. Но сега трябва да отида при господаря и искам ти да ми помогнеш. Остави Мемнон на бавачките му и ела с мен.

Все още бях черен от засъхналата тиня на реката, както и фараонът, защото той бе паднал в същия ров. Помолих царица Лострис и две от другите царски жени да го изкъпят и да го положат на чиста ленена постеля, докато се върна на палубата и се измия с речна вода, която моряците бяха донесли във ведра. Никога не оперирах мръсен, защото бях открил от практиката си, че по някакъв начин това вреди на пациента и води до отравянето на кръвта му.

Докато бях зает с това, наблюдавах източния бряг, където разбитата ни армия бе струпана зад защитата на ровове и блата. Тези жалки, уплашени хора до вчера бяха горда и могъща сила и аз се изпълних със срам и страх. После забелязах високата фигура на Танус, движеща се между тях. Откъдето минеше той, мъжете се изправяха в калта, подчинявайки се на военната дисциплина. Дори дочух нестройни възгласи, носени от вятъра.

Ако сега врагът бе изпратил своята пехота през блатата, клането и бягството щеше да е пълно. Нито един мъж от великата ни армия не би оцелял, дори Танус не би могъл да окаже съпротива. Обаче въпреки че се взирах тревожно на изток, не забелязвах пехотински щитове или блясъци от настъпващи шлемове и брони.

Над Абнуб все още бе надвиснал ужасният облак прах, явно колесниците бяха там, но срещу Танус не бе изпратена вражеска войска и той имаше шанса да се спаси заедно с мъжете си. Това бе урок, който щях да запомня за цял живот. Колесниците бяха спечелили битката, но само пехотинците можеха да затвърдят победата.

Битката на брега бе изцяло задача на моя приятел, докато на мен ми предстоеше да се боря със смъртта в каютата на царската ладия.

— Има малка надежда — прошепнах аз на господарката, когато се върнах до леглото на фараона. — Танус събира войските си и ако има някой, който може да спаси Египет от хиксосите, то това е той. — После се обърнах към ранения и забравих всичко останало, освен пациента си.

Както правех често, докато изследвах раната, тихо си говорех на глас. Според водния часовник не бе изминал и час, откакто ужасната стрела се бе забила, но раната вече бе подута и пурпурночервена.

— Трябва да извадя острието. Ако го оставим в него до сутринта, той ще умре. — Мислех, че фараонът вече не ме чува, но докато си говорех, той отвори очи и погледна право в мен.

— Има ли някаква надежда да оживея?

— Винаги има шанс. — Не бях искрен и той го разбра.

— Благодаря ти, Таита. Зная, че ще се бориш за мен. Освобождавам те от отговорност, ако се провалиш.

Това бе благородно от негова страна. Много лечители бяха наказвани жестоко, защото са оставили живота на господаря да се изплъзне между пръстите им.

— Стрелата се е забила дълбоко. Болката ще е ужасна, но ще ти дам отвара за обезболяване, за да я превъзмогнеш.

— Къде е главната ми съпруга, царица Лострис? — попита той.

Господарката веднага отвърна:

— Тук съм, господарю мой.

— Трябва да кажа нещо. Съберете всичките ми жени и писари, така че казаното да бъде записано и да има свидетели.

Те се струпаха в горещата малка каюта и се смълчаха.

Сетне фараонът протегна ръка към господарката ми.

— Вземи ръката ми и слушай думите ми — заповяда той и тя застана до него и стори това, което й заповяда, а раненият продължи да говори с тих, напрегнат шепот:

— Ако умра, царица Лострис ще заеме мястото на регент на моя син. С времето я опознах и научих, че е човек със силна воля и здрав разум. Ако не беше такава, не бих я натоварил с тази отговорност.

— Благодаря, Велики Египте, за голямото доверие — промълви царица Лострис съвсем тихо.

Сега фараонът се обърна към нея, въпреки че всеки в каютата можеше да го чуе.

— Заобиколи се със смели и честни мъже. Научи сина ми на всички добродетели на царуването, които двамата сме обсъждали. Знаеш какво мисля по тези въпроси.

— Ще го сторя. Ваше Величество.

— Когато порасне достатъчно, за да вземе в ръце златния жезъл, не се опитвай да му го отнемеш. Той е от моята династия.

— От все сърце ще изпълня каквото пожелаеш, защото той е не само син на баща си, но и мой син.

— Докато управляваш, царувай мъдро и се грижи за народа ми. Мнозина ще се опитват да изтръгнат властта от теб — не само този нов и жесток враг, но и такива, които стоят близо до трона ми. Ти трябва да им се противопоставиш. Пази двойната корона за сина ми.

— Както заповядаш, божествени фараоне.

Той замълча за миг и помислих, че е загубил съзнание, но внезапно отново затърси пипнешком ръката на господарката.

— Имам едно последно поръчение към теб. Гробницата ми и храмът са недовършени. Сега те, както и цялото ми царство, са заплашени от поражението, което претърпяхме. Ако пълководците ми не спрат хиксосите, те ще нахлуят и ще заличат Тива.

— Нека се помолим на боговете това да не се случи — тихо промълви господарката ми.

— Заповядвам ти най-строго да се погрижиш за балсамирането ми и цялото ми съкровище да бъде погребано заедно с мен, какъвто е ритуалът от „Книга на мъртвите“.

Господарката мълчеше. Смятам, че едва тогава осъзна тежестта на поръчението, с което фараонът я бе натоварил.

Той така силно стисна ръката й, че кокалчетата му побеляха, и тя трепна.

— Закълни се в собствения си живот и надеждата за безсмъртие. Закълни се пред моите министри и царската ми свита. Закълни се пред мен в името на Хапи, твоята богиня-покровителка и в името на свещената троица Озирис, Изида и Хор.

Царица Лострис погледна към мен и в очите й се четеше сърцераздирателна молба. Бях сигурен, че веднъж дала думата си, тя щеше да я удържи с цената на всичко. В това отношение беше като любимия си. Знаех, че приближените й ще трябва да платят същата цена. Клетвата, дадена сега пред фараона, можеше един ден да стане непоносимо бреме за всички нас, включително за принц Мемнон и роба Таита. И все пак не можеше да се противоречи на фараона, когато той лежеше на смъртното си ложе. Кимнах почти незабележимо. По-късно щях да изпитам добрите страни на тази клетва и като писар на закони щях да я оформя малко по-внимателно и по-благоразумно.

— Заклевам се в Хапи и всички богове — изрече царица Лострис тихо, но ясно и след години поне стотина пъти ми се искаше да не го бе правила.

Царят въздъхна доволно и отпусна ръката й.

— Сега съм готов за теб, Таита, каквато и съдба да са ми отредили боговете. Само ме остави да целуна още веднъж сина си.

Докато доведат нашия изящен малък принц, аз изгоних безцеремонно тълпата царедворци от каютата. Сетне приготвих сместа за болкоуспокояващата отвара и я направих възможно най-силна, защото болката можеше да погуби усилията ми и да убие пациента така бързо, както неволната грешка на скалпела ми.

Когато фараонът изми сместа, изчаках зениците му да се свият и клепачите му да се затворят. После изпратих принца да се оттегли с бавачките си.