Речният бог (Книга първа), стр. 77

А след всичко това, което изброих, се очакваше, че и царската хазна ще се радва на нечувани приходи. Както лешоядите кръжаха над труповете на изкланите разбойници, така и бирниците сега обикаляха надлъж и нашир страната и събираха дължимото на своя цар. Разбира се, че фараонът щеше да е благодарен.

Двамата с господарката ми — също. По мое предложение ние участвахме със свой дял в един от търговските кервани за Сирия. След шест месеца, когато керванът се завърна от дългото пътешествие, щяхме да установим, че сме спечелили петдесет пъти повече от онова, което бяхме вложили. С печалбата господарката ми си купи огърлица от перли и още пет робини, които да ми усложнят живота. Аз пък, като човек, които винаги мисли за бъдещето, закупих пет парцела плодородна земя на източния бряг на реката, намирайки си нужния писар, който да опише сделките и да ги пренесе в регистрите на храма.

Най-сетне дойде и денят, от който толкова се опасявах. Една сутрин както винаги господарката ми се изучаваше в огледалото, но този път като че ли още по-внимателно. След като огледа лицето и фигурата си, тя тържествено заяви, че вече е готова за жадувания миг. Колкото и да не ми се искаше, трябваше и аз да се съглася — никога преди не бе изглеждала тъй красива. Сякаш преживяното я бе направило едновременно по-здрава физически и по-гъвкава. Последните следи от моминството й бяха изчезнали: погледът излъчваше увереност, чертите се бяха изчистили, тялото й бе придобило съвършената грация.

— Аз ти се доверих, Таита. Сега ми докажи, че не съм постъпила глупаво. Доведи Танус при мен.

Когато двамата с моя приятел се разделихме в Сафага, така и не бяхме измислили как да поддържаме връзка помежду си.

— Всеки ден ще бъда някъде на поход, а може ли човек да знае този поход къде ще ме отведе — говореше той. — Нека господарката Лострис не се тревожи излишно, ако остане дълго време без вест от мен. Кажи й, че когато всичко свърши и аз изпълня докрай задачата си, ще получи писмо, в което първа ще научи за това. Но също й кажи, че когато плодовете на нашата любов узреят и стане време те да бъдат откъснати, аз ще бъда при нея.

И така, вече месеци вестите за него получавахме от слуховете, обикалящи пристанищата и пазарите.

Но сякаш наистина се бях превърнал в избраник на боговете — тъкмо се чудех как да се спася от гнева на господарката Лострис, задето не знам как да си изпълня обещанието, когато на пазара дочух нов слух за Ах-Хор. Някакъв керван, идващ от север, срещнал по пътя си, само на три километра от стените на Елефантина, нова пирамида от отсечени глави. Явно била построена съвсем наскоро, защото главите едва започвали да се разлагат и нито миризмата им се била разнесла надалеч, нито лешоядите ги били нападнали.

— Това означава само едно — говореха всички. — Означава, че Ах-Хор е някъде наблизо, може би пред самите порти на Елефантина. Най-после се е натъкнал на остатъците от бандата на Ахеку, които след гибелта на главатаря им в Галала продължаваха да се крият из пустинята. Ах-Хор ги е избил до крак и е оставил камарата от отсечените им глави край пътя. Благодарение на новия бог най-сетне и югът може да отдъхне от Свраките!

Ето това се казваше новина, най-добрата, която бях чувал от седмици насам. Трябваше колкото се може по-бързо да се върна в двореца, за да повторя всичко на господарката си. Запробивах си път сред тълпата от моряци, рибари и търговци с надеждата някъде на пристанището да наема лодка до острова.

Някой ме дръпна за ръката, но аз грубо го изблъсках и продължих по пътя си. Въпреки благоденствието, на което се радваше страната, а може би тъкмо заради това, просяците не само че не намаляваха, но ставаха все по-нахални. Та и този не се отказваше лесно и като се залепи веднъж за мен, повече не щеше да ме остави. Най-накрая се обърнах и заплашително размахах тояжката си пред очите му.

— Е, значи посягаш на стари приятели! Аз да ти нося съобщение от боговете, пък ти така да ме посрещаш — разсърди се просякът, а аз го зяпнах с отворена уста.

— Хюи! — Сърцето ми затуптя при вида на някогашния разбойник. — Какво търсиш тук? — Преди да ми е отговорил обаче, се обърнах и тихо му прошепнах: — Следвай ме отдалеч!

Заведох го в един бордей над пристанището, където даваха стаи за влюбени двойки. Плащаше се по един голям меден пръстен на час, като времето се отмерваше от малкия воден часовник, поставен пред вратата. Нямаше как, платих цената, колкото и да е безбожна, и щом останахме сами, дръпнах Хюи за дрипите му.

— Какво ново с господаря ти? — попитах.

А той нагло ми се ухили в лицето.

— Гърлото ми е толкова пресъхнало, че и да искам, нищо не бих могъл да ти кажа.

Вече се беше научил да се перчи и надува като всеки гвардеец. Колко бързо маймуната се научава да подражава! Извиках на едно от момчетата да ни качи кана бира. Хюи се нахвърли върху нея, обърна я на един дъх и накрая шумно се оригна.

— Бог Ах-Хор праща своите поздрави на теб и на онази, чието име не мога да спомена. Заръча ми да ти предам, че задачата е изпълнена и всички птички са в клетката. Напомня ти, че само няколко месеца остават до празненствата в чест на Озирис и е време да пренапишеш пиеската, с която трябва да забавляваш фараона.

— Къде е той? Колко време ще ти е нужно да се върнеш при него?

— Още преди Амон Ра, богът-слънце, да се скрие зад хълмовете на запад, аз ще съм при него — заяви Хюи.

Погледнах през прозореца. Слънцето отдавна бе започнало да се снишава. Значи Танус се е установил съвсем близо до града, казах си и се изпълних с приятни предчувствия. Отдавна ми беше домъчняло за мечешката му прегръдка и боботещия му смях.

С усмивка на уста закрачих напред-назад по мръсния под, за да измисля какво послание да пратя на приятеля си по Хюи.

Почти се беше стъмнило, когато стъпих на малкия кей пред дома ни и се затичах по стълбите. На вратата стоеше една от робините, която плачеше и търкаше ухото си.

— Тя ме удари — хленчеше момичето.

— Искаш да кажеш, че господарката Лострис те е ударила — смъмрих я аз. — В края на краищата какво се оплакваш? Робите нали са за това — да ги удрят.

Все пак беше твърде необичайно господарката ми да посегне на някого. „Трябва да е в доста весело настроение“ — казах си аз и позабавих крачка. Тъкмо да стигна стаята й, когато оттам изхвърча със сълзи на очи още едно от момичетата, изпроводено от гневни крясъци:

— Превърнала си ми косата на купа сено…

Лострис ме видя и за миг се сепна. После се нахвърли върху мен с такава ярост, че ми стана ясно коя е истинската причина за недоволството й.

— Ти къде се губиш? — изсъска ми насреща. — Пратих те на пристанището преди обяд. Как не те е срам да ме караш да те чакам? — И приближи към мен с такъв поглед, че за всеки случай отстъпих назад.

— Той е тук — отговорих бързо и като зашепнах, за да не ме чуят момичетата, допълних: — Танус е тук. Вдругиден ще изпълня обещанието си.

Тя веднага забрави яда си и се хвърли на врата ми. След това изтича при робините си да ги утешава.

Като част от годишния си данък царят-васал на аморитите беше изпратил на фараона от далечното си царство отвъд Червено море двойка ловни леопарди. Господарят изгаряше от желание да пусне тези изящни създания подир стадата газели, населяващи пустините на запад от реката. Целият двор, включително и господарката ми, беше поканен да присъства на лова.

И така, бързоходните лодки с бели платна и шарени знамена върху мачтите се насочиха към западния бряг. Навсякъде се носеше весела глъч, съпроводена от звуците на лютни и дайрета. След броени дни щеше да започне новият разлив на Нил и това, както и благотворните промени, извършващи се в страната, само правеше настроението още по-празнично.

Господарката ми беше най-весела от всички и радостно поздравяваше приятелките си от съседните лодки, докато нашата пореше вълните толкова бързо, че около носа й водата се пенеше, а подире ни оставаше дълга, блестяща следа.