Речният бог (Книга първа), стр. 71

Една от порутените постройки в близост до кладенците беше отделена за мен. На светлината на факлите цяла нощ шиех и превързвах ранените. Както винаги и сега бях удивен от изключителната им издръжливост и мъжество. Раните бяха сериозни и лечението — доста болезнено, но никой дори не извика. За съжаление до изгрев-слънце един от ранените умря. Беше Амсет, който бе изгубил твърде много кръв от разрязаните артерии на ръката си. Ако се бях погрижил за него веднага, вместо да ходя из пустинята, може би щях да го спася. И макар вината да бе повече на Танус, пак се чувствах гузен при мисълта, че не съм го измъкнал от ноктите на смъртта. За останалите обаче можех да съм сигурен, че ще оздравеят и скоро ще се възстановят напълно. Всички бяха млади и силни.

Колкото до Свраките, никой от тях не се нуждаеше вече от грижите ми. Ранените врагове бяха убивани. Като лекар не одобрявах този отколешен обичай за разправа с ранените врагове, но пък и нямаше как да отрека, че в него се съдържа известна логика. Защо победителите да си хабят силите и да лекуват неприятеля, щом като или от него никога не би излязъл пълноценен роб, или пък, ако случайно се възстанови, току-виж някой ден пак грабнал оръжието?

През цялата нощ пийнах само глътка вино и хапнах няколко залъка, така че на сутринта бях изтощен. Но пак нямаше почивка за мен. Щом се зазори, Танус ме извика при себе си.

Пленниците бяха държани под стража в храма на Бес. Ръцете им бяха завързани зад гърба и те клечаха в краката на пазачите си.

Щом влязох в храма, Танус ме извика при себе си и офицерите, с които разговаряше. Още носех дрехите на асирийска съпруга и затова повдигнах дългите си поли, за да не се препъна в тях, докато прескачам захвърлените оръжия по плочките.

— Разбойниците се делели на тринадесет големи банди, нали така разправяше, Таита? — попита той и аз кимнах. — Всека банда си има свой главатар. Знаем, че един от тях е Шуфти. Да видим дали сред уважаемите ни гости — тук той показа с пръст пленниците и се засмя на остроумието си, — няма да разпознаеш и някои друг.

Поведе ме за ръката и двамата обиколихме заловените разбойници.

Бях покрил лицето си с воала, за да не ме разпознаят. Огледах внимателно лицата на всички и най-накрая познах двама. Ахеку командваше южната банда, която върлуваше около Асуан, Елефантина, та чак до първия праг на реката. Другият беше Сетек, главатарят на разбойниците в Ком-Омбо, област малко по на север.

По всичко изглеждаше, че Шуфти не е имал време да организира хората си и с него са тръгнали каквито разбойници е открил за няколкото дни преди нападението. Според мен сред заловените имаше по малко от всички тринадесет банди. Потупах двамата главатари по рамото и те бяха отведени.

Когато обиколихме цялата редица, Танус попита:

— Сигурен ли си, че не си пропуснал някого?

— Как мога да съм сигурен? Никога не съм ги виждал всички.

Той вдигна рамене:

— Не можехме да се надяваме, че само с едно хвърляне на мрежата и ще уловим всички по-едри риби. Трябва да се радваме, че все пак толкова рано сме заловили три от тях. Но нека огледаме и отсечените глави. Току-виж разпознаем някого.

Гледката не би понесла на доста хора с по-нежни стомаси от моя, но аз винаги съм се занимавал с човешката плът — независимо дали става дума за живи или умрели. Докато с приятеля ми закусвахме на стъпалата към храма, войниците ни показваха отсечените глави. А ние дори не се впечатлявахме от провисналите езици и покритите с прах очи, гледащи към Отвъдното, и невъзмутимо преглъщахме храната си.

За себе си мога да кажа, че в този момент ми се беше отворил голям апетит, защото от два дни почти не бях хапвал. И докато главите на убитите минаваха като на парад пред мен, аз лакомо се тъпчех със сладкишите и плодовете, които Тиамат си бе направил труда да ни осигури. Доста познати лица видях, лица на хора, с които съм си имал работа, докато съм бил на служба при господаря Интеф. Повечето бяха най-обикновени крадци и разбойници и само един беше от главатарите, макар и да стоеше по-долу в йерархията — Нефер-Тему от Кена.

— Значи четири — доволно потри ръце Танус и нареди черепът му да бъде поставен на върха на пирамидата отрязани глави, която войниците издигаха срещу кладенеца на Галала.

— Вече сме се разправили с четирима, остава ни да спипаме и останалите девет. Може би ще е най-добре да поразпитаме пленниците за тях.

Танус скочи, а аз набързо довърших закуската си и с известно нежелание го последвах в храма.

Именно аз бях настоявал пред него да помилва пленниците, за да изкопчим от тях къде се намират свърталищата на Свраките и всичко останало. Но сега, като си помислех какво очаква заловените разбойници, бях обзет от угризения. Едно е да предложиш нещо, друго е да видиш как то влиза в сила, особено когато става дума за най-брутално насилие.

Опитах се да се измъкна, напомняйки за лекарските си задължения, но приятелят ми махна с ръка и ми заяви:

— Стига с тия скрупули, Таита. Ще останеш да ми правиш компания при разпита. Може да си пропуснал някой от старите си приятели и сега да го разпознаеш.

Разпитът мина бързо и с никого не беше направен никакъв компромис. Като се замисля, и не виждам как другояче би трябвало човек да постъпи с подобни кръвожадни зверове.

Но да започна наред. Танус се изправи върху каменния олтар на Бес и като вдигна високо печата на ястреба, погледна наредените в краката му разбойници с такава вледеняваща усмивка, че дори в жестоката жега повечето от тях сигурно са потреперили.

— Връчен ми е печатът на фараон Мамос и все едно от устата ми говори самият той. Аз съм ваш съдия и палач.

Тук той спря и изгледа лицата на пленниците. Щом очите им срещнеха неговите, разбойниците скланяха глава. Никой не можеше да издържи на Танусовия поглед.

— Вие всички бяхте заловени при опит за грабеж и убийство. Ако сред вас се намира някой, който да отрече своето участие в това престъпление, нека стане и заяви на висок глас, че е невинен.

Изчака за миг. Над главите ни кръжаха нетърпеливи лешояди, а сенките им пълзяха по плочките на храма.

— Хайде, агънца, говорете! — прикани ги той и погледна към птиците с гротескните розови главички. — Братята ви вече умират от нетърпение да започнат своя пир. Защо да ги караме да чакат?

Но никой не се обади. Танус свали печата.

— Вашето деяние, за което всички тук можем да свидетелстваме, представлява углавно престъпление. Мълчанието само потвърждава вината ви. От името на божествения фараон ето каква е присъдата ви: всички сте осъдени на смърт чрез обезглавяване. Отсечените ви глави ще красят пътищата на страната. Нека хората, които спазват законите, като минат по него и видят набучените ви глави, да разберат, че Свраките най-после са срещнали орела. Да се знае, че годините на беззаконие са минало и че мирът и спокойствието са се върнали в Египет. Аз казах. Фараон Мамос каза.

Танус даде знак и първият от пленниците беше завлечен на колене пред олтара.

— Ако отговориш искрено на трите въпроса, които ще ти бъдат зададени, животът ти ще бъде помилван. Ще бъдеш записан като редови войник в моята дружина и ще получаваш същата заплата и привилегии като всички останали. Ако откажеш да отговориш, смъртната ти присъда ща бъде изпълнена веднага.

Той впи суровия си поглед в коленичилия разбойник.

— Първи въпрос: към кое от разбойническите братства принадлежиш?

Осъденият не отговори. Нямаше сили да престъпи кръвната клетва, която беше дал.

— Втори въпрос: кой е твоят главатар?

Но Свраката и сега замълча.

— Трети и последен въпрос: ще ме заведеш ли там, където се крие братството ти?

Този път разбойникът вдигна високо глава и шумно се изхрачи. Танус кимна към войника, който се беше надвесил над пленника с меч в ръка.

Ударът беше безпогрешен и отсечената глава се изтърколи по стъпалата до подножието на олтара.

— Още една глава за пирамидата — невъзмутимо отбеляза младият мъж и даде знак следващият пленник да му бъде доведен.