Окото на тигъра, стр. 72
Работихме чак до късно вечерта на светлината на газовите фенери, а когато пренесохме помпата и мотора й до лодката, за да я монтираме върху поставените предварително тежки дървени греди, вече минаваше полунощ. Когато потеглихме на сутринта към рифа, Анджело и аз все още работехме по помпата. Тя бе напълно сглобена и готова за проба час и половина след като бяхме застанали на мястото си зад рифа.
Към останките на кораба се спуснахме трима — Чъби, Шери и аз — и успяхме да пренесем тежкия черен маркуч през амбразурата. След това го изтеглихме през помещенията до отвора в преградата на трюма.
Щом като свършихме с разпъването му, потупах Чъби по рамото и му посочих към повърхността. Той въздъхна дълбоко и зарита с плавници нагоре, оставяйки ни двамата с Шери при каютите на пътниците.
Бяхме обмислили тази част от операцията много внимателно и зачакахме нетърпеливо, докато Чъби се изкачи догоре, спирайки се за декомпресия, а после да се покачи в лодката, за да залее помпата и да включи мотора й.
Разбрахме, че е направил всичко това по тихото бучене и предаващото се по маркуча треперене на мотора.
Проврях се през нащърбения отвор в трюма и хванах края на маркуча с две ръце. Шери насочи светлината на фенерчето към тъмната купчина от струпания товар и аз допрях края на маркуча до изгнилите останки, местейки го бавно във всички посоки.
Веднага разбрах, че ще ни свърши работа, защото дребните парчета боклуци изчезнаха като по чудо в маркуча и около него се образува малък водовъртеж от засмуканата вода и плаващи отпадъци.
При дълбочината, на която бяхме, и при оборотите на бензиновия двигател помпата трябваше да изхвърля по трийсет хиляди галона вода на час, което представляваше значителен обем. Само за секунди бях разчистил работната ни площадка и видимостта все още беше добра. Можех да започна да ровя в купа с щангата, да изваждам по-едри парчета и да ги избутвам към коридора зад нас.
Веднъж или два пъти ми се наложи да използвам скрипеца и лоста, за да преместя някой сандък или по-голям предмет, но напредвах предимно с маркуча и щангата.
Бяхме прехвърлили почти петдесет кубически фута от товара, преди да дойде време да се изкачим за смяна на кислородните бутилки. Оставихме маркуча здраво закачен към площадката пред каютите на пътниците и излязохме на повърхността на водата, където ни посрещнаха като герои. Анджело не можеше да си намери място от радост, а даже и Чъби се усмихваше.
Водата около лодката беше потъмняла от гъстата мътилка, която бяхме изпомпали от трюма, а Анджело бе събрал почти пълна кофа с дребни предмети, които бяха изхвърлени през отвора при помпата и останали в ситото. Събрал бе цяла колекция от копчета, пирони, дребни украшения от дамско облекло, месингови военни отличителни знаци, няколко дребни медни и сребърни монети от онова време, както и най-различни по големина парчета метал, стъкло и кости.
Самият аз нямах търпение да се върнем към работата ни, а Шери беше толкова настоятелна, че трябваше да се откажа от недопушената си пура в полза на Чъби, и двамата с нея се спуснахме отново долу.
Бяхме работили около петнайсет минути, когато попаднах на ръбестия край на един прекатурен сандък. Той приличаше на другите, които вече бяхме измъкнали. Макар дървото да бе станало меко като корк, краищата му бяха усилени с железни обръчи и пирони дотолкова, че положих доста усилия, за да откъртя една дъска и да я избутам назад. Следващата се откачи по-лесно. В сандъка като че ли имаше някакъв дюшек от разложил се и сплъстен материал от растителен произход.
Измъкнах едно голямо парче и то едва не запуши маркуча, но после все пак изчезна нагоре към повърхността. Реших, че в него няма нищо интересно, и тъкмо щях да започна да ровя на друго място, но Шери ми даде знаци, че съвсем не е съгласна с мен, въртейки глава, тупайки ме по раменете и отказвайки да насочи светлината на фенерчето в друга посока, освен към отвратителната вълнеста купчина.
Попитах я по-късно защо бе настоявала толкова, а тя примигна и се направи на много важна.
— Женска интуиция, скъпи. Не би могъл да разбереш.
И тъй като настояваше, аз отново се нахвърлих на разкования сандък, късайки по-малки парчета от пухкавата материя, за да не се задръсти маркучът.
Бях отстранил около шест инча от същото вещество, когато някъде отвътре блесна метал. Усетих радостен трепет и откъртих още една дъска, изпълнен от яростно нетърпение. Отворът се разшири, така че можех да работя по-лесно.
Вадех бавно пластовете от сплъстения материал, който според мен сигурно е бил някога слама, използвана за уплътнение. Също като лице, което се прояснява насън, предметът постепенно се открои сред сламата.
Първоначалният слаб блясък премина във великолепието на изкусно обработено злато и усетих, че Шери ме стисна за рамото, докато коленичеше до мен.
Показа се някаква муцуна, чиято яростно зинала уста разкриваше едри златни зъби и извит език. Широкото сплескано чело бе голямо колкото раменете ми, а от лъскавия череп стърчаха мънички уши. Точно по средата на широкото чело имаше празна очна кухина. Липсващото око придаваше тъжен и трагичен израз на животното, то приличаше на някакъв осакатен митически бог.
Усетих почти религиозно страхопочитание, докато гледах втренчено голямата, прекрасно изработена глава на тигъра. По гръбнака ми пропълзя смразяваща тръпка и неволно се огледах наоколо сред потискащите мрачни недра на трюма, сякаш очаквах отнякъде да се появят духовете на монголските принцове пазители.
Шери стисна отново рамото ми и аз пак се загледах към златния идол, но страхопочитанието, което изпитвах, бе толкова силно, че трябваше да се насиля, за да се заема с почистването на сплъстената опаковка. Работех много внимателно, защото знаех добре, че и най-дребната драскотина би понижила силно стойността и нарушила красотата на образа.
Когато привършихме с работата, ние се отдръпнахме назад и се загледахме в главата и раменете, разкрили се напълно, а светлината на фенерчето се отразяваше от лъскавата повърхност и осветяваше трюма около нас като някакъв свещен олтар. После се обърнахме и оставихме тигъра сред тишината и мрака, поемайки нагоре към слънчевата светлина.
Чъби веднага усети, че се е случило нещо много важно, но не каза нищо, докато се катерехме на борда и сваляхме мълчаливо апаратите си. Запалих пура и поемах дълбоко дима, без да обръщам внимание на капчиците морска вода, стичащи се от мократа ми коса по бузите. Чъби ме следеше с поглед, а Шери бе се оттеглила встрани, вглъбена в себе си и отдадена напълно на мислите си.
— Намери ли го? — попита най-сетне Чъби и аз му кимнах.
— Да, Чъби, там е — установих с изненада, че гласът ми бе дрезгав и несигурен.
Анджело, който не беше усетил настроението ни, вдигна бързо глава и остави апаратите ни, с които се занимаваше. Отвори уста да каже нещо, но после бавно я затвори, щом усети напрегнатата обстановка.
Всички мълчахме, неспособни да проговорим от вълнение. Не бях очаквал, че нещата ще се развият така, и погледнах към Шери. Тя най-после се престраши да ме погледне, но погледът й блуждаеше.
— Хайде да се прибираме, Хари — каза тя и аз кимнах на Чъби. Той привърза маркуча към една шамандура и го пусна във водата, за да остане на същото място до другия ден. После запали моторите и насочи лодката към протока.
Шери се надигна и дойде да седне до мен. Прегърнах я през раменете, но и двамата не промълвихме нито дума, докато не изтеглихме лодката върху белия пясък на острова.
Привечер Шери и аз се изкачихме на височината над лагера ни и седнахме един до друг, загледани към рифа, наблюдавайки чезнещата светлина над морето и потъващия във все по-дълбоки сенки вир край Топовния риф.
— Чувствам се някак си виновна — прошепна Шери, — сякаш съм извършила ужасно светотатство.
— Да — съгласих се аз, — знам какво имаш предвид.
— Онова нещо — то сякаш си има собствен живот. Странното е, че извадихме първо главата му. Само като си представя как се появи — потръпна тя и млъкна за малко, — но въпреки всичко изпитах дълбоко удовлетворение, някакво много топло чувство. Не зная дали ще мога да го обясня както трябва — защото двете усещания са напълно противоположни, но и взаимно свързани.