Окото на тигъра, стр. 41

— Чувството ти за хумор страшно ми харесва — промърморих аз.

Тя се обади на чичото от улична кабина, а аз я чаках в колата.

— Всичко е наред — съобщи ми тя, докато се наместваше на седалката до мен. — Вкъщи си е.

Апартаментът бе на приземния етаж в една тиха уличка близо до реката. Взех куфара на Шери и я последвах, а тя позвъня на вратата.

Човекът, който ни отвори вратата, беше нисък и със слабо телосложение. Беше на около шейсет години и бе облечен в сива плетена жилетка с кръпки на лактите. Краката му бяха обути в чехли. Домашното му облекло някак си не подхождаше на стоманеносивата му, гладко вчесана коса, както и на късите остри мустаци. Кожата му бе гладка и румена, но не можех да не забележа острия хищен блясък в очите му и стойката на военен. Човек, когото трудно можеш да измамиш.

— Чичо ми, Дан Уилър — отстъпи встрани Шери, за да ни представи. — Чичо Дан, запознай се с Хари Флечър.

— Младият човек, за когото си ми разказвала — отсечено кимна той. Ръката му беше костелива и суха, а погледът му ме опари като с коприва. — Заповядайте. Влизайте и двамата.

— Няма да ви безпокоя, сър… — съвсем естествено го нарекох „сър“, защото не бях забравил някогашното обучение в казармата. — Искам сам да си потърся квартира.

Чичо Дан и Шери си размениха погледи и на мен ми се стори, че тя поклати едва-едва глава, но бях се загледал към апартамента зад тях. Жилището беше като на отшелник, очевидно обитавано от мъж, поради строгия стил на мебелировката и оскъдните украшения. Първоначалните ми впечатления от домакина някак си се потвърдиха от подредбата на хола.

Искаше ми се да си нямам много-много работа с него, доколкото това беше възможно, но пък ми се щеше да се виждам с Шери, колкото се можеше повече.

— Ще те взема след час за обяд, Шери.

След като тя ми отговори утвърдително, аз ги оставих и се качих на колата. Препоръчаният от Шери хотел се казваше „Уиндзър Армс“ и когато, следвайки съвета й, споменах името на чичото, те ме настаниха в уютна задна стая, с хубав изглед към небето и телевизионните антени по покривите. Излегнах се върху леглото, както си бях облечен, и докато чаках да изтече един час, прехвърлях в ума си всичко, което знаех за семейство Норт и близките му роднини. Единственото, в което бях сигурен, бе, че Шери Норт Втора нямаше да ми избяга през нощта. Щях да я наблюдавам много внимателно, но у нея имаше доста неща, които ме озадачаваха. Предполагах, че е много по-сложна личност, отколкото подсказваше ведрото й хубаво лице. Оставих размислите, седнах в леглото и взех телефона. За двайсет минути проведох три разговора. Първо се свързах с отдела за корабни застраховки на „Лойдс“ на „Фенчърч стрийт“, после с Националния морски музей в Гринуич и накрая с Архива за Индия от времето на империята на „Блакфрайърс роуд“. Оставих крайслера на частния паркинг зад хотела, защото в Лондон колата може да ти навлече само неприятности, и тръгнах пеша за апартамента на чичото. Отвори ми самата Шери, готова за излизане. Точността й ми харесваше.

— Чичо Дан не ти хареса, нали? — закачи ме тя на масата в ресторанта, но аз заговорих за друго.

— Проведох няколко телефонни разговора. Онова, което търсим, е на „Блакфрайърс роуд“ в Уестминстър. Архивът за Индия от времето на империята. След като се наобядваме, отиваме там.

— Той наистина е много мил, когато го опознаеш по-добре.

— Виж какво, мило ми момиче, той е твой чичо. Обичай си го ти.

— Но защо, Хари? Много ми е интересно.

— Къде е на служба — в армията или във флота?

Зяпна ме изненадана.

— Как разбра?

— Усещам ги сред хиляди други.

— Служеше в армията, но се пенсионира. Защо смяташ, че е толкова важно?

— Какво ще си избереш? — подадох й менюто аз. — Ако си поръчаш ростбиф, аз ще се заема с патицата — и тя се хвана на примката, съсредоточавайки вниманието си върху храната.

Архивът за Индия от времето на империята се помещаваше в една от ония съвременни сгради с правилни форми, зеленикави стъкла и студено сини стоманени плоскости.

Шери и аз се въоръжихме с временни пропуски и се разписахме в списъка на посетителите. Първо се отбихме в каталожния отдел и после се отправихме към морския отдел на архива. Там се разпореждаше спретнато облечена, но намръщена дама с посивели коси и очила с телени рамки.

Подадох й картончето със заявката за папката, в която трябваше да има документи и данни за кораба „Утринна светлина“ на почитаемата компания, и тя се скри сред високите до тавана стелажи със стоманени лавици.

Забави се двайсетина минути и когато се появи отново, постави на бюрото пред мен дебела папка.

— Подпишете се тук — нареди ми тя, посочвайки колонката в регистрационния дневник. — Интересно! — възкликна тя. — Вие сте вторият, който ще ползва тия документи за по-малко от година.

Погледнах към последното записано име: Дж. А. Норт. Казах си, че вървим неотклонно по следите на Джими, и се подписах с името „Ричард Смит“ под неговия подпис.

— Можете да седнете на някое от ония бюра, уважаеми — посочи ми тя към дъното на залата. — Моля ви да пазите документите и да не ги разбърквате в папката.

Двамата с Шери седнахме един до друг на бюрото и аз развързах Лентичките, с които бе стегната папката.

Корабът „Утринна светлина“ беше от серията, известна като фрегати „Блакуол“, строени, естествено, в корабостроителницата на Блакуол в началото на деветнайсети век. Корабите от същата серия силно са наподобявали бойните фрегати от онова време.

Построен в Съндърланд за прочутата Източноиндийска компания, той имал 1330 бруто — регистър тона. Дължината при ватерлинията била 226 фута, а ширината при бимса — 26 фута. При толкова тесен бимс корабът е бил много бърз, но неустойчив при силен вятър.

Пуснат бил на вода през 1832, само година преди компанията да загуби монопола си в Китай, и оттогава насетне нещастията го следвали едно след друго.

В папката имаше и цяла поредица от заключения на различни дисциплинарни съдилища. Първият капитан на кораба носел славното име Хог 8 и при първото плаване забил „Утринна светлина“ в плитчините на залива Даймънд при устието на река Хугли. Дисциплинарният съд установил, че по време на крушението капитан Хог действал под силното въздействие на алкохола, и му отнел командването.

— Шопарът се напил като свиня — подхвърлих аз на Шери и тя се усмихна на остроумната ми забележка.

Нещастията продължили. През 1840 година, по време на плаване в Южния Атлантик, старшият помощник-капитан, който дежурел през нощта, изоставил управлението и мачтите били пречупени от ураганния вятър. Неуправляемата „Утринна светлина“ се мятала безпомощно, докато не била открита от холандски кораб. Отрязали пречупените мачти и корабът бил изтеглен на буксир до залива Тейбъл. Компанията понесла щети за 12 000 лири.

През 1846 година, когато половината екипаж бил слязъл на неизследвания бряг на Нова Гвинея, моряците били нападнати от канибали и изклани до един. Загинали шейсет и четирима души от екипажа.

И накрая, на 23 септември 1857 година, корабът отплавал от Бомбай на път за Сейнт Мери, нос Добра надежда, Света Елена и пристанището на Лондон.

— Виж датата — рекох аз, задържайки пръста си върху реда. — Ето го плаването, за което споменава Гудчайлд в писмото си.

Шери кимна, без да ми отговори, а през последните няколко минути бях открил, че чете по-бързо от мен. Налагаше се да я спирам да не преобръща страниците, от които успявах да прочета едва три четвърти, когато тя вече бе свършила. Очите й шареха по всеки ред, по бузите й беше се появила червенина и хапеше нетърпеливо долната си устна.

— Хайде де — пришпорваше ме тя. — Чети по-бързо! — и аз трябваше да задържам ръката й.

„Утринна светлина“ изобщо не пристигнала в Сейнт Мери — просто изчезнала. След три месеца обявили кораба за потънал с целия му екипаж и от „Лойдс“ се разпоредили поръчителите да изплатят обезщетенията на собствениците и превозвачите.