Окото на тигъра, стр. 38

Бос и само по долни гащета, отворих вратата на стаята и се промъкнах тихо по коридора към стълбището. Надникнах към хола. Долу беше осветено и Шери Норт стоеше права пред закачения на стената телефон. Закрила с длани устата си, тя говореше толкова тихо в слушалката, че не можех да различа думите й. Лампата я осветяваше в гърба. Облякла бе прозрачна нощница и тялото й прозираше през тънката материя, сякаш беше гола.

Улових се, че съм я зяпнал като някакъв еротоман. Светлината блестеше върху кожата й с цвят на слонова кост, а под прозрачния плат се мяркаха вълнуващи гънки и неясни сенки.

Извърнах с усилие очи и се прибрах в стаята си. Замислих се за телефонния разговор на Шери Норт и изпитах смътно безпокойство, но сънят бързо ме пребори отново.

На сутринта дъждът беше спрял, но когато излязох да подишам чист въздух, видях, че земята наоколо се е разкаляла, а тревата бе натежала от влагата.

Предполагах, че ще се чувствам неловко в присъствието на Шери след душевните ми излияния от предишната вечер, но не стана така. По време на закуската си бъбрихме непринудено и когато свършихме, тя рече:

— Обещах да ви помогна. Какво трябва да направя?

— Да ми отговорите на няколко въпроса.

— Добре, питайте.

Джими Норт бил много потаен, не знаела, че щял да ходи до Сейнт Мери. Казал й, че бил сключил договор за поставянето на някакво подводно електронно съоръжение в язовира „Кабора-Баса“ в Португалски Мозамбик. Закарала го до летището с цялата апаратура. Доколкото й било известно, щял да пътува сам. За убийството му научила от полицаите, които дошли в магазина й в Брайтън. Била чела съобщенията във вестниците и нищо друго.

— Не получихте ли писма от Джими?

— Не, нищо не съм получавала.

Кимнах с глава, ония от глутницата сигурно са заловили писмата му. Писмото, което ми показа самозваната Шери, със сигурност беше истинско.

— Нищо не разбирам от цялата история. Толкова ли съм глупава?

— Не — извадих пура и щях да я запаля, но се спрях навреме. — Ще ви преча ли, ако запаля?

— Димът не ми пречи — успокои ме тя и аз се зарадвах, защото щеше да ми е дяволски трудно да се откажа от пурите. Запалих и поех от ароматния дим.

— Изглежда, че Джими е попаднал на нещо голямо. Нуждаел се е от подкрепа и се е свързал с неподходящи хора. И щом сметнаха, че знаят къде да търсят тайната, те го убиха и се опитаха да убият и мен. Но след като не успяха, изпратиха жената, която се представи с вашето име. Когато реши, че е научила мястото на въпросния предмет, тя ми заложи капан и си отиде. Следващият им ход ще бъде да се появят във водите около Голямата чайка, където ще останат разочаровани за пореден път.

Шери напълни отново чашите с кафе, а аз забелязах, че тази сутрин си е сложила грим — но толкова лек, че луничките й си личаха. Оценката ми от предишната вечер се потвърди — убеден бях, че тя е една от най-красивите жени, които някога бях срещал, дори и в ранните часове на деня.

Тя се мръщеше мълчаливо, загледана в чашата си кафе, а на мен ми се дощя да докосна изящната й на вид, но здрава ръка, коя го бе отпуснала на масата до собствените ми ръце.

— Но какво са търсили, Хари? И кои са хората, които са го убили? — най-сетне попита тя.

— Два сполучливи въпроса. Имам някакви приблизителни отговори и на двата — но нека ги обсъдим по реда, по който ги зададохте. Първо, какво е търсил Джими? Когато разберем какво е търсил той, можем да си поговорим и за неговите убийци.

— Нямам никаква представа, какво може да е било то — погледна ме тя. Сините й очи ми се сториха по-светли, отколкото предишната вечер, и имаха цвета на великолепен сапфир. — Какво мислите вие?

— Корабната камбана. Надписът върху нея.

— Какво означава той?

— Не знам, но няма да е много трудно да разберем — повече не можех да издържа на изкушението. Поставих ръката си върху нейната. Усетих, че е стегната и силна, както си и мислех, а плътта й беше гореща. — Но най-напред бих искал да разгледам магазина в Брайтън и стаята на Джими там. Можем да открием някои неща, които да са ни от полза.

Тя не бе отдръпнала ръката си.

— Добре, значи първо ще отидем до магазина, нали? Полицаите вече го претършуваха целия, но може и да са пропуснали нещичко.

— Чудесно. Каня ви на обяд — стиснах лекичко ръката й, а тя обърна дланта си и отвърна на закачката ми.

— Приемам поканата ви — рече тя, а аз бях толкова изненадан от собственото си усещане при докосването на ръката й, че не можах да промълвя нищо. Гърлото ми бе засъхнало, а пулсът ми биеше толкова учестено, сякаш бях пробягал цяла миля. Тя внимателно изтегли ръката си и стана.

— Хайде да измием съдовете.

Ако момичетата от Сейнт Мери можеха само да видят как мистър Хари подсушава домакински съдове, мъжкото ми достойнство щеше да бъде смачкано завинаги.

Тя ме поведе към магазина отзад през неголямо заградено дворче, почти затрупано с необикновени вещи, всички свързани по някакъв начин с водолазното дело и подводния свят — изоставени кислородни бутилки и преносим компресор, месингови корабни халки и други останки от потънали кораби, а даже и челюст от косатка с непокътнати зъби.

— Отдавна не съм идвала тук — извини се Шери, докато отключваше задната врата на магазина. — Като го няма Джими… — сви рамене и продължи: — … наистина трябва да разпродам всичките тия вехтории и да затворя магазина. Предполагам, че ще успея да препродам наемния договор.

— Нали мога да поогледам наоколо?

— Разбира се, а аз ще сложа чайника.

Започнах от двора, ровейки бързо, но внимателно купищата вехтории. Доколкото можех да разбера, там нямаше нищо, което да заслужава внимание. Влязох в магазина и занадничах с любопитство сред полиците с раковини и челюсти от акули и в стъклената витрина. Накрая открих в ъгъла някакво бюро и започнах да тършувам из чекмеджетата.

Шери ми донесе чаша чай и приседна на ъгъла на бюрото, докато трупах на куп стари фактури, кръгли ластичета и изрезки от вестници. Прочетох всяко листче хартия и дори се порових из счетоводния тефтер.

— Нищо ли не открихте? — попита Шери.

— Нищо — потвърдих аз и погледнах часовника си. — Време е за обяд.

Тя заключи магазина и имахме късмет да попаднем в английски ресторант. Настаниха ни на една закътана маса в задния салон и аз поръчах бутилка „Пуйе Фюисе“, с която да полеем омарите. Цените направо ме зашеметиха, но бързо дойдох на себе си и двамата се смяхме много по време на обяда, но не само заради изпитото вино. Приятно ни беше да бъдем заедно и взаимното привличане все повече се засилваше.

След обяда се върнахме с колата в „Сийвю“ и се качихме в стаята на Джими.

— Тук е най-вероятно да открием нещо — предположих аз. — Ако е пазил нещо в тайна, то трябва да бъде именно тук.

Знаех, че ми предстои къртовска работа. В стаята имаше стотици книги и купища списания — предимно „Корабите на Америка“, „Тризъбец“, „Водолаз“ и други специализирани издания за леководолазен спорт. До леглото имаше и кантонерка, пълна с папки с пружинки.

— Ще ви оставя на спокойствие — реши Шери и излезе.

Смъкнах наредените на една лавица списания, седнах на бюрото и започнах да преглеждам набързо страниците. Тутакси установих обаче, че задачата ми е много по-трудна, отколкото си мислех. Открих, че Джими е бил от хората, които четат с молив в ръка. По полетата на страниците бяха нанесени бележки, отпратки, въпросителни и удивителни знаци, а всичко, което бе представлявало интерес за него, беше подчертано.

Четях упорито, опитвайки се да открия нещичко, което би могло да има някаква връзка със Сейнт Мери.

Към осем часа се заех с папките в кантонерката. Първите две бяха пълни с изрезки от вестници относно корабокрушения и други морски трагедии. Третата папка от черна изкуствена кожа беше без надпис. В нея имаше тънка връзка книжа и аз веднага усетих, че те не са съвсем обикновени.

В папката имаше цяла поредица от писма, прикачени с пликовете и марките, които все още си стояха. Общо бяха шестнайсет, адресирани до фирмата „Паркър и Уилтън“ на „Фенчърч стрийт“.