Мусон, стр. 94

Започна да се надига от мястото си, без да отделя поглед от мачтата, но докато се изправяше и последния шнур на фала се скъса със звук като от пистолетен изстрел. Утлегарът се устреми надолу с ужасяващо плющене на платното. Половин тон масивно дърво се понесе към палубата, неотвратимо като брадвата на палач. Принцът бе потънал в молитва и стоеше точно под падащия утлегар.

Дориан се хвърли с главата напред към коленете на Ал Малик. Принцът бе сварен неподготвен за удара. Тялото си бе наклонил в същата посока, за да балансира люлеенето на палубата. Падна ничком върху нея, но натрупаните върху подиума килими и възглавници не му позволиха да се нарани. Дориан се оказа на гърба му.

Зад тях огромната греда се стовари върху малката палубна надстройка и я направи на трески. Гредата се прекърши в една от снадките си и удари палубата с удвоена сила. Разби на парчета ниския подиум, на мястото където преди миг стоеше принцът, размаза фалшборда при носа и изкърти част от палубната обшивка.

Триъгълното платно се свлече подир гредата и застла палубата, скрило хората отдолу като огромен покров. Лишена от тягата на платното, джонката рязко промени поведението си. Загуби управление и под напора на вятъра, започна застрашително да се люлее.

Няколко дълги секунди на борда цареше тишина, нарушавана от ударите на скъсани въжета. После викове на уплаха и стенания на ранени избухнаха в хор. Двама моряка на задната палуба бяха убити на място, а други трима — жестоко обезобразени, с изпотрошени кости и крайници. Сърцераздирателните им писъци се носеха по вятъра.

Под отривистите команди на капитана, незасегнатите моряци се втурнаха да секат плетеницата от въжета и платно, покрила хората на предната палуба.

— Намерете принца! — крещеше капитанът, уплашен за собствения си живот, ако господарят му е ранен или, да пази Господ, убит под удара на огромната греда.

След няколко минути, купищата платно бяха разрязани и с възклицания на облекчение и благодарствени молитви към Бога, принцът бе измъкнат изпод развалините.

Той се изправи сред хаоса, глух за бурните изрази на възторг и благодарност за избавлението му и се вторачи в остатъците от своя подиум. Гредата бе успяла да разкъса дори дебелата копринена тъкан на скъпоценното му молитвено килимче. Моллата се втурна към него.

— Не сте ранен, слава на Аллаха. Той простря спасително крило над главата Ви, защото Вие сте Любимецът на Пророка.

Ал Малик го спря с жест и попита:

— Къде е детето? — Въпросът предизвика втора трескава спасителна операция из камарите платно, дърво и въжета. Най-накрая изровиха Дориан и го изправиха пред принца.

— Ранен ли си, малкия?

Лицето на Дориан се разля в доволна усмивка при вида на окръжаващата го разруха. Не се бе радвал така от последната си среща с Том.

— Добре съм, сър! — Силно възбуден от случилото се, той бе преминал на английски. — Но корабът Ви е доста пострадал.

72.

Том си даваше сметка, че времето на хората трябва да се запълва по някакъв начин през дългите дни и седмици до завръщането на Андерсън от Цейлон. Скучаещият моряк бързо измисля каква беля да стори и се превръща в заплаха както за себе си, така и за околните.

Знаеше също така, че и за свое собствено добро, трябва да потърси забрава в работа. В противен случай, щеше да прекарва дългите тропически дни, потънал в мисли за съдбата на Дориан и ужасното нещастие на баща си. Съвестта му се терзаеше, разкъсвана от противоречивите повели на братовия и синовен дълг. Отлично разбираше, че когато укрепне достатъчно, за да понесе пътуването, трябва да отведе баща си у дома, под закрилата на родния покрив в Хай Уийлд и грижите на английски лекари и куп верни слуги, за да възстанови здравето си.

От друга страна, това би означавало да изостави Дориан на произвола на съдбата, в един враждебен робски свят. Усещаше непреодолимия зов на клетвата, която бе дал на брат си и която го викаше към ужасните брегове на Африка.

Потърси помощта на Аболи за разрешаване на мъчителната дилема.

— Ако баща ми позволи да взема „Минотавър“ и един малоброен отряд, двамата с теб бихме могли да тръгнем по следите на Дориан. Знам къде да го търся — Ламу!

— Ами какво ще стане с баща ти, Клебе? Можеш ли да го изоставиш точно сега, когато има най-голяма нужда от тебе? Как ще се почувстваш един ден, когато новината за неговата смърт те настигне някъде там? — Аболи махна на запад, където зад хоризонта се бе притаил тайнственият континент. — Когато разумът ще ти напомни, че може би си имал възможност да го спасиш?

— Това не бива даже и през ум да ти минава! — избухна Том, но гневът му бързо се уталожи и той каза колебливо: — Може би, докато капитан Андерсън се върне с „Йомен“, баща ми ще е укрепнал достатъчно, за да издържи плаването и без наша помощ. Ще изчакам до тогава, но междувременно трябва да подготвим „Минотавър“ за всяка задача, която бихме му поставили.

Въпреки извършения ремонт, корабът все още пазеше видими спомени от краткото си пребиваване в ръцете на Ал Ауф, а и двамата знаеха, че корпусът му може да е силно повреден от дървояди — проклятието на тропическите води. Още същия ден Том нареди да се започне работа по накреняване 72 на корпуса. Никога не се бе занимавал с подобно нещо и трябваше изцяло да се уповава на чуждия опит. На Алф Уилсън и Нед Тайлър. Корабът бе напълно разтоварен. Цялото съдържание на трюмовете, бъчвите за вода, както и тежкото снаряжение — включително оръдията, — бе свалено на брега. Подредиха стоките под навеси от палмови листа, а оръдията заеха позиции за отбрана на лагера. След това, олекналият корпус бе разположен успоредно на брега.

На върховете на трите мачти монтираха тежки дървени макари, а през тях прокараха въжета до най-яките палмови дънери на брега.

И тогава, при три фатома вода под кила на „Минотавър“, започнаха да го накланят. По двадесет души на всеки кабестан и всички останали на брега, пееха в такт, натискаха и дърпаха. Туловището на кораба постепенно се наклони към щирборда, обшивката на дъното му започна да се показва от водата, докато изглеждаше, че всеки момент ще се преобърне. Том и Нед влязоха във водата, за да прегледат дъното.

„Минотавър“ бе кръстосвал тия води почти четири години и корпусът му бе изцяло покрит с водорасли и всякакви морски животинки. Тази покривка се отразяваше на мореходните му качества, но не застрашаваше съществуването му. Когато обаче отстраниха водораслите, видяха отдолу онова, от което се страхуваха най-много: целият корпус под ватерлинията беше на дупки. Том напъха показалец в една от тях и усети как червеят се сви при докосването. На някои места, дупките бяха толкова близо една до друга, че дъното приличаше на швейцарско сирене.

Дърводелците кипнаха катран в железни казани на брега. Нед поднесе бълбукащ черпак към една от дупките. Гнусното създание се измъкна в смъртен гърч навън. Дебело бе колкото пръста на Том и когато той го хвана за главата и вдигна високо, червеното змиеподобно туловище увисна до коленете му.

— Старецът не би стигнал до родния бряг с тоя гаден екипаж на борда — отбеляза Нед. — Корпусът щеше да се разпадне при първата по-сериозна буря.

С погнуса Том захвърли сварения червей далеч навътре в лагуната и ято дребни рибки моментално разпени повърхността й, в нетърпението си да го излапа.

Дърводелци и помощниците им нагазиха във водата, за да отърват корпуса от тая напаст и се трудиха без отдих, докато приливът ги прогони на брега. По време на пет поредни отлива те чегъртаха дъното, за да го освободят от водорасли и раковини, после варяха неканените гости, а жилищата им запълваха с кълчища и катран. Напълно проядените и негодни талпи, бяха изрязвани и заменяни с нови. Изчистеното дъно покриваха с дебел слой катран, върху него полагаха друг — смес от лой и катран, — а накрая, още два пласта катран. Едва тогава Нед и Том останаха доволни.