Мусон, стр. 91

Всички присъстващи сляха гласове:

— Да го благослови Бог!

— Можеш вече да го отпратиш — обърна се принцът към Ал Ауф. — Видях достатъчно, а сега трябва да поговорим.

Бен Абрам хвана Дориан за ръка и двамата се отправиха към вратата.

— Пазете го добре, но се отнасяйте внимателно към него! — извика подире им Ал Малик. Бен Абрам изпълни жеста на уважение и преклонение, като докосна с пръсти устните и сърцето си, след което поведе Дориан към килията му.

68.

Слугите на Ал Ауф донесоха прясно сварено кафе. Докато един пълнеше малката чашка на принца, направена от чисто злато, с гъста каймаклия течност, друг разпалваше наргилето.

Нямаше закъде да се бърза в преговорите за такава крупна сделка. Бавно и с продължителни тежки паузи, с натруфени, цветисти изрази и поетични сравнения, двамата мъже приближаваха точката на споразумение. Ал Ауф бе вдигнал първоначалната си цена до две лаки, та да има къде да отстъпва и постепенно сваляше надолу.

Доста след залез-слънце, при светлината на лоените лампи и в благоуханието на наргилето, цената за Дориан бе спазарена.

— Не нося толкова злато в кораба си — заяви Ал Малик. — Ще взема детето със себе си, когато си тръгна утре призори и ще ти пратя бърза джонка веднага, щом стигна в Ламу. Ще получиш своята лака преди изгрева на новата луна. Имаш свещената ми дума!

Ал Ауф се поколеба за миг.

— Както е угодно на великия принц!

— А сега ме остави, защото времето напредна и искам да се отдам на молитвите си.

Ал Ауф се изправи начаса. Отстъпил бе собствените си покои на Ал Малик, тъй като за него бе висока чест да окаже гостоприемство на подобна високопоставена личност. Пое заднишком към вратата, като се кланяше непрекъснато.

— Нека сънят Ви отнесе в райските селения, велики принце.

— Нека се събудите сред ухание на теменужки, всемогъщи.

— Нека молитвите Ви полетят като златокрили стрели право към ушите на Аллаха, о любимецо на Пророка.

69.

Дориан не можа да заспи. Приповдигнатото чувство, което го обзе при срещата с принца, отдавна се бе изпарило и той отново лежеше уплашен и самотен. Разбираше, че за пореден път житейските обстоятелства се променят за него и отново щеше да бъде хвърлен в тъмните води на неизвестното. Колкото и да ненавиждаше еднообразието на своето пленничество, то поне бе нещо, с което беше свикнал. А и тук можеше да се радва на някои дребни утехи, като компанията на стария арабски доктор. Бен Абрам беше дружелюбно настроен към него и Дориан усещаше, че е от сърце. Освен другото, докато беше на острова, винаги щеше да живее с надеждата, че баща му и Том ще хванат следата, която води насам. А ако този страшен принц го отведе другаде, каква бе вероятността да го открият?

Не смееше да загаси лоената лампа, макар светлината й да привличаше комари в мъничката килия, но той предпочиташе да се чеше, вместо да лежи буден в тъмното. Палмовите клони шумоляха под неспирния напор на мусона извън крепостните стени. Той обхвана тяло с ръце и се заслуша в печалната песен, като се съпротивляваше с всички сили на изкушението да даде воля на сълзите си.

После дочу някакъв по-различен звук, толкова слаб, че едва успя да проникне през тъмната мъгла на мъката му. Замря, за да се разнесе отново, по-силен и отчетлив. Седна и посегна към лампата. Пръстите му така трепереха, че за малко да я изпусне.

Препъна се през килията към первазчето под прозореца и стъпи отгоре му, опънал веригата докрай. Остави лампата в отвора и наостри уши. Нямаше грешка — някой свиреше тихичко откъм края на гората, а щом позна мелодията, сърцето му щеше да изскочи от щастие.

Том! Щеше му се да изкрещи това име. Опъна веригата докрай. Опита се да изпее следващите строфи, но гласът му секна, а устните изтръпнаха от възбуда. Съсредоточи се и опита отново, като леко повиши глас, за да не го чуят пазачите в коридора или часовите върху стената над главата му:

Свиренето секна от веднъж. Ослуша се, но друго не последва. Понечи да извика, но си даде сметка, че това може да привлече нечие внимание. Задържа езика зад зъбите, макар той да подскачаше и пареше там като живо въгленче.

Изведнъж край отвора в стената се чу драскане и гласът на Том прошепна:

— Дори!

— Том! О, знаех си, че ще дойдеш! Знаех, че ще удържиш на обещанието!

— Ш-шт, Дори! По-тихо! Можеш ли да излезеш през прозореца?

— Не, Том, прикован съм към стената с верига.

— Не плачи, Дори, ще те чуят!

— Не плача. — Дориан натика пръсти в устата си, за да заглуши риданията.

Главата на Том се показа в отвора.

— Дръж! — Дориан преглътна последното ридание и протегна две ръце през отвора. — Дай ръка! — Том се мъчеше да се провре през тесния процеп, но накрая се отказа.

— Нищо няма да стане, Дори! — Лицата им бяха само на стъпка разстояние. — Ще трябва пак да дойдем за теб.

— Моля те, не ме оставяй тук, Том! — примоли се Дориан.

— „Серафим“ е край брега. Татко, Аболи и аз, всички сме тук. Скоро ще се върнем да те вземем.

— Том!

— Не, Дори! Не вдигай такъв шум! Кълна ти се, ще се върнем да те вземем!

— Том, не ме оставяй сам! Том! — Брат му си отиваше. Не можеше да понесе това. Дориан дърпаше с все сила ръката му, за да го задържи.

— Пусни ме, Дори! Ще падна заради теб.

После от стената над тях се чу шум и някакъв глас викна на арабски:

— Кой е? Кой е там долу?

— Пазачите, Дори, пусни ме!

Изведнъж Дориан усети, как братовата му длан се изплъзва и в същото време от стената над него се разнесе мускетен изстрел. Разбра, че брат му е ударен, чу как тялото му пада надолу и се блъска със страхотен шум в земята.

— О, не! Моля ти се, Боже, не! — изкрещя Дориан. Опита се да протегне глава през процепа, за да разбере, дали брат му е убит, но веригата не му позволи.

Последва глъчка от гласове и безредни изстрели откъм горната част на стената. Скоро бъркотията обхвана целия гарнизон. След няколко минути чу арабски говор под прозорчето.

— Няма никой! — викнаха отдолу към пазачите на стената.

— Сигурен съм, че го улучих! — отвърнаха отгоре. — Там трябва да е.

— Не, няма никой… но виждам следи от падането му.

— Трябва да е избягал в гората.

— Кой беше?

— Франк. Лицето му беше съвсем бяло на лунната светлина.

Гласовете заглъхнаха към гората. После Дориан чу нови викове и мускетни изстрели, както и шум от лутащи се из гората хора. Постепенно цялата дандания се отдалечи.

До края на нощта Дориан седя на прозорчето. Чакаше и се ослушваше. Постепенно искриците надежда гаснеха една по една, а когато бледата зора освети залива и океана, от „Серафим“ нямаше и помен. Едва тогава той се примъкна върху овчата си кожа и зарови лице в копринената възглавница, за да задуши риданията и да попие в нея сълзите си.

70.

По пладне дойдоха да го вземат. Двете жени, които се бяха грижили за него, хълцаха и ридаеха, че ще бъдат освободени от всекидневното си задължение, а свалилият веригата тъмничар каза с дрезгав глас:

— Върви си с Бога, малка маймунке! Няма вече кой да ни разсмива.

Бен Абрам го отведе при Ал Ауф, който чакаше с ръце на кръста и щръкнала от яд брада:

— Какви франкски кучета са идвали нощес да душат около клетката ти, кутренце? — попита той.

— Нищо не знам. — Макар още да се чувстваше изоставен, а сълзите да напираха в очите му, Дориан нахлузи маската на предизвикателството. — Спях дълбоко и нищо не съм чул. Може би дяволът ви е пратил лоши сънища. — Никога не би издал Том.

— Няма да търпя нахалството ти нито миг повече. — Ал Ауф пристъпи по-близо. — Отговаряй, дяволско семе! Кой беше на прозореца ти снощи? Пазачите са те чули да разговаряш с някого.