Мусон, стр. 87

— Ще бъде чест за мен!

— Ще помоля мастър Уолш да изпише една каса бренди за Аболи, та да консервира в него главата на Ал Ауф.

63.

Когато Том влезе в кърмовата каюта, Хал се размърда и прошепна:

— Ти ли си, Том?

Момъкът коленичи пред койката.

— Толкова се радвам, че си вече напълно в съзнание, татко. Последните три дни прекара в несвяст.

— Три дни? Толкова дълго? Кажи ми, какво стана през това време?

— Победихме, татко. Благодарение на твоята саможертва, превзехме крепостта. Ал Ауф е мъртъв. Аболи е консервирал главата му в бренди. Взехме и огромна плячка.

— А Дориан? — попита бащата.

При този въпрос, приповдигнатото настроение на Том се изпари. Погледна баща си в лицето. Беше толкова бледо, че изглеждаше като посипано с брашно, а под очите му личаха тъмночервени торбички.

— Дориан го нямаше — прошепна Том така немощно, както бе шепнал бащата. Хал затвори очи и Том помисли, че отново е изгубил съзнание. Мълчанието продължи дълго. Когато Том понечи да се изправи, Хал отново отвори очи и завъртя глава.

— Къде е? Къде е Дориан?

— Ал Ауф го продал в робство, но не знам къде. Знам само, че е някъде на материка.

Хал поиска да се изправи, но силите му не стигаха да надигне плещи от койката.

— Помогни ми, Том! Помогни ми да се изправя! Трябва да изляза на палубата. Трябва да приготвя кораба за път. Трябва да намерим Дориан.

Том посегна да го спре с мисълта: „Той не знае“. Заля го такава мъка, сякаш щеше да го удави. Как да му каже?

— Хайде, момче! Помогни ми! Чувствам се слаб като новородено жребче.

— Татко, ти не можеш да се изправиш. Отрязаха ти краката.

— Не дрънкай глупости, Том! Не предизвиквай търпението ми! — Баща му беше така възбуден, че Том се уплаши да не се нарани. Доктор Рейнолдс бе предупредил, че всяко рязко движение може да отвори завързаните кръвоносни съдове и да предизвика нов кръвоизлив. Трябва да го убедя, заради собственото му добро, помисли си Том.

Надвеси се над баща си и дръпна леката памучна покривка от краката му.

— Прости ми, татко! Трябва да ти ги покажа. — Много внимателно подложи ръка под гърба на Хал и го надигна, за да може да погледне собственото си тяло. Гротескно скъсените крайници лежаха върху тюфлека, дебело увити в изцапани от петна засъхнала кръв превръзки. Хал ги загледа втренчено, после падна назад върху възглавниците. За миг Том помисли, че отново е загубил съзнание, но след това забеляза процеждащите се през стиснатите клепачи сълзи. Това беше твърде много. Не можеше да гледа как баща му плаче. Трябваше да го остави засега сам, с неговата участ. Придърпа покривката върху осакатените крака и се измъкна на пръсти от каютата, като затвори вратата след себе си.

Когато излезе на палубата, лодката вече чакаше, за да го откара на „Минотавър“. Капитан Андерсън разговаряше тихо на юта с Алф Уилсън.

Том погледна осемте увити в брезент трупа. Всеки бе положен върху отделна дървена решетка, а в краката бяха зашили по едно желязно гюле. Дениъл Фишър се открояваше с огромното си туловище, редом с което останалите приличаха на джуджета.

— Мастър Уилсън, бъдете така любезен да изведете кораба в открито море!

Черните платна на „Минотавър“ подхождаха за траурното събитие. Той се отдели от острова и пое курс на запад, а водата под него премина от тюркоазнозеленото на плитчините до тъмносиньото на океанските дълбини.

— Моля, спрете кораба, мастър Уилсън!

„Минотавър“ обърна нос срещу вятъра и Андерсън занарежда внушителните слова на заупокойната служба:

— От дъното на глъбините зова… — Вятърът ридаеше в такелажа, а Том стоеше гологлав до главната мачта и мислеше, колко много загуби през последните три дни: баща, брат и скъп приятел.

— Затуй изпращаме телата им… — По един моряк бе застанал откъм главата на всяко тяло и при тези думи всички надигнаха едновременно дървените скари. Мъртвите се плъзнаха по тях и бързо потънаха в океана, увлечени от железните тежести. Алф Уилсън даде знак на артилеристите, застанали край оръдията си, и първият залп на салюта тресна сред облак барутен дим.

— Сбогом, Дени, сбогом стари приятелю — прошепна Том.

По-късно същия ден, той седеше до койката на баща си и разказваше. Не беше сигурен, че Хал разбира всичко, което му казва, защото не проронваше дума и сякаш ту изпадаше в безсъзнание, ту отново се свестяваше. Все пак, тоя монолог го приближаваше до него духом и по някакъв начин правеше по-поносима тежката отговорност на командира — непознато досега горчиво бреме.

Когато млъкна и вече се готвеше да се оттегли при сламеника си на палубата, Хал потърси ръката му и леко я стисна с думите:

— Ти си добро момче, Том, може би най-добрият от всички тях. Исках само… — Замлъкна и пусна ръката му. Главата му се извърна на една страна и той захърка тихичко. Том така и не разбра, какво бе искал баща му.

64.

През следващите няколко дни Том забеляза известно подобрение в общото състояние на баща си. Вече можеше да съсредоточава вниманието си върху казаното по-дълго време, преди да потъне отново в несвяст.

След седмица беше в състояние да дава смислени отговори на задаваните му въпроси. Когато обаче Том попита доктор Рейнолдс относно времето, необходимо за възстановяване до степен да понесе обратното плаване към Англия, лекарят поклати глава и отвърна:

— Конците му ще мога да махна след три дни, ще рече — две седмици след ампутацията. Ако вдигнете платна след месец, пак ще го изложите на много голям риск, особено ако попаднем в буря. За да сме сигурни, трябва да изчакаме поне два месеца. Нужно му е време за възстановяване.

Отиде да навести Андерсън и го завари да контролира товаренето на остатъка от огромната плячка. Подправки и платове, включително великолепна китайска коприна.

— Капитан Андерсън, обсъдих с баща си въпроса за арабските пленници.

— Надявам се, че няма намерение да ги освободи. Те са пирати и точка! Избили са стотици почтени мореплаватели.

— И дума не може да става за освобождаване — съгласи се Том. — Освен всичко останало, това би създало опасен прецедент. Не можем да пуснем на воля това стадо акули из мирните води на океана.

— Радвам се да чуя това — изсумтя Андерсън. — Въжето трябва да е последния им спомен от тоя свят.

— От последното преброяване излиза, че разполагаме с петстотин тридесет и пет парчета. Доста въже ще ни трябва, капитан Андерсън, а и реите няма да стигнат, за да прострем всичките да съхнат.

Андерсън засмука лулата си, изправен пред очевидните технически трудности, които избесването на толкова много хора създаваше.

— От друга страна, те биха стрували поне по тридесет лири парчето на пазара, ако не и повече — изтъкна Том.

Очите на Андерсън щяха да изскочат от орбитите. Това не му бе дошло наум.

— Мили Боже, те си го заслужават! Но не могат да бъдат продадени в Занзибар. Султанът никога няма да допусне мюсюлманин да се изкара на неговия пазар. Ще трябва да водим нови битки.

— Холандците нямат такива скрупули — отвърна Том. — Те постоянно търсят работна ръка за канелените си плантации в Цейлон.

— Прав сте — усмихна се доволно Андерсън. — До там и обратно са пет хиляди мили, но ветровете са благоприятни, а тридесет лири на глава оправдават биенето на толкова път. — Той бързо засмята наум и добави: — Боже мили, та това са кажи-речи шестнадесет хиляди лири! — Отново замълча, за да изчисли собствения си дял от тая сума и се усмихна. — Ал Ауф има на склад достатъчно окови за обслужване на всичките му хора. А и в цялата работа личи някаква дълбока справедливост.

— Според доктор Рейнолдс, баща ми няма да бъде в състояние да пътува поне два месеца. Предлагам, да натоварите пленниците на „Йомен“ и да ги откарате в Коломбо. След като ги продадете на холандския губернатор, ще се върнете отново тук. Междувременно аз ще изпратя заловената джонка до островите Глориета, за да доведе „Агнето“. Ще отплаваме към Англия в керван. При добър вятър и с Божията помощ можем да стигнем Плимут преди Коледа.