Мусон, стр. 46

Той стоеше бледен като пясъка под краката си, но лицето му бе спокойно и решително. Очите блестяха предизвикателно и в погледа, насочен над острието на сабята, нямаше и помен от страх. Хал очакваше, че той ще отстъпи пред човешката канара, надвиснала отгоре му. Наклонът на раменете, както и цялото положение на тялото показваха именно такова намерение. Но внезапно левият крак скочи напред и Том цял се хвърли, с протегната към гърлото на Ян Олифант сабя, като излетяла от лъка стрела. Огромният мъж нямаше време да спусне своето оръжие за защита, нито да се отмести от пътя на литналото острие. То попадна точно в ямката под адамовата ябълка, малко над мястото, където се събират двете ключици. Потъна дълбоко в гърлото, намери връзките между два прешлена на гръбнака и с лекота ги преряза. Острието продължи нататък, докато щръкна един фут зад тила на жертвата, лъснало окървавената си повърхност в светлината на пламъците.

Вдигнатата сабя падна от безчувствените пръсти на Ян Олифант, ръцете се спуснаха встрани, като за миг фигурата му се открои като разпятие на огнения фон и той рухна в цял ръст по гръб, с отпуснато безжизнено тяло. Сабята на Том се измъкна сама, а през отвора в дихателната тръба, ударът в земята изтласка последния въздух от дробовете, с мощно гъргорене и фонтан кървава пяна.

Известно време всички мълчаха замръзнали, вторачени в гротескното тяло. След това един от хотентотите срещу Хал изписка отчаяно и търти към дюните. Останалите хукнаха след него паникьосани, като оставиха убитите и ранените по местата им.

Том продължаваше да гледа убития от него човек. Лицето му се сгърчи и той се разтрепери от шока и напускащите го ярост и страх. Хал бързо отиде при него и обгърна раменете му с ръка.

— Добър бой, момче! — похвали го той и го притисна към себе си.

— Аз го убих! — прошепна Том, невярващ на очите си.

— Иначе той щеше да те убие — отвърна Хал. Огледа хората си, пръснати по плажа.

— Кой от вас стреля с фалконета? — викна Хал срещу вятъра. — Той спаси всички ни.

— Не съм аз.

— И аз не съм.

Погледите се обърнаха към лодката и спряха върху малката фигура на носа.

— Ти ли, Дориан? — попита Хал удивен.

— Да, татко. — Дориан вдигна пушещия в ръката му фитил.

— Двете малки на лъва — тихо промълви Аболи. — Трябва бързо да потегляме, преди да е слязъл гарнизонът от крепостта, привлечен от гърмежа и огъня. — Махна с ръка към пламъците.

— Имаме ли загуби? — извика Хал.

— Видях Дик Фостър да пада — викна Алф Уилсън в отговор и отиде към проснатото тяло. На гърдите зееше страхотна рана. Алф пипна вратната артерия на падналия. — Мъртъв е.

— Други? — попита Хал.

— Не, само този — отговори Алф.

Хал почувства облекчение. Можеше да е много по-зле — би могъл да загуби син или близък приятел.

— Добре, качете Дик в лодката. Ще го погребем по християнски, когато излезем в открито море. — Вдигна кожения чувал с останките на баща си.

— Какво да правим с тоя боклук? — ритна Големият Дениъл един от ранените хотентоти. Човекът простена. — Да вземем да ги изколим.

— Остави ги! Не губи време! — Хал огледа хората си и видя, че половината имат плитки рани или пробождания, но никой не си направи труд, да съобщи за това. За пръв път ги виждаше в битка. Наистина добър и сигурен екипаж, помисли си той със задоволство. Ще дадат да се разбере на Янгири или който и да е враг.

— В лодката! — нареди той и четирима души вдигнаха внимателно тялото на Дик Фостър и го сложиха вътре. Хал остави кожения чувал до него и скочи на мястото си при руля. Хората хванаха лодката и я затикаха през пясъка с такава лекота, сякаш бе от върбови клечки. Първата вълна вдигна високо носа, те се метнаха в лодката и бързо хванаха веслата.

— Греби! — викна Хал и втора бурна вълна се стовари върху лодката, така че хората потънаха до коляно във вода.

— Греби! — викна отново Хал и моряците напрегнаха всички сили. Лодката се вдигна под невъзможен ъгъл по следващата вълна. Стигнаха гребена и застинаха за миг. Поколеба се дали да се преобърне или не, после се втурна в ниското и падна с трясък.

— Греби! — изрева Хал и те излязоха от прибоя навътре, където вълните макар и високи, не бяха така стръмни и не заплашваха да ги преобърнат. Половината мъже оставиха веслата и започнаха да изхвърлят водата, докато останалите загребаха с всички сили към далечния „Серафим“.

— Дориан! — извика Хал сина си. — Седни до мен! — Вдигна наметалото и загърна с него момчето, като здраво го притисна под прикритието му. — Как си се научил да стреляш с фалконета?

— Том ми показа — колебливо отвърна Дориан. — Лошо ли постъпих?

— Добре постъпи. — Хал го притисна по-силно. — Бог вижда, че по-добре и не можеше.

40.

Хал отнесе кожения чувал в каютата си. Двамата му сина го следваха, оставяйки по палубата локви вода. „Серафим“ се мяташе на котвеното въже, подхвърлян насам-натам от бурята.

Хал отпусна чувала със скъпоценния товар на пода до ковчега. Болтовете, които държаха капака бяха предварително охлабени и сега ги извади бързо. Вдигна капака и го остави встрани. Внимателно положи чувала вътре, като го завъртя в различни посоки, докато легна добре. Уплътни го с кълчища, за да не се тръскат и счупят по дългия път крехките кости. Том му помогна да сложи капака на място. Взе отвертката от ръката на баща си и помоли:

— Нека имам тая чест, татко!

— Ти си я заслужи — съгласи се Хал. — И двамата я заслужихте. Нека Дориан ти помогне!

Подаде на момчето друга отвертка от сандъчето с инструменти и загледа как притискат капака на мястото му.

— Когато положим дядо ви в каменния саркофаг, приготвен от мен преди двадесет години в черковната крипта на Хай Уийлд, ще му отслужим християнска служба — каза им Хал и се попита, дали всичките му синове ще бъдат заедно в този ден. Прогони нерадостните мисли. — Идете да се преоблечете в сухи дрехи! После проверете, да не би, въпреки лошото време, готвачът да е запалил огъня. Нека ви даде нещо топло за ядене и пиене.

При вратата спря Дориан с думите:

— Вече никой не може да те нарича бебе. Тази вечер ти доказа, че си мъж по всичко друго, освен по ръст. Ти спаси живота на всички ни. — Усмивката на момчето беше така лъчезарна, а красотата му, въпреки полепналите по лицето мокри къдрици, така неотразима, че сърцето на Хал се сви.

След малко той чу бърборенето на двамата братя в съседната миниатюрна каюта, освободена от сестрите Бийти, а после стъпките им заглъхнаха по коридора към камбуза, където щяха да изнудват готвача.

Хал запали две свещи и ги закрепи върху капака на бащиния ковчег. После коленичи на пода пред него и започна дългото си бдение. От време на време произнасяше на глас молитви за упокой на душата и опрощаване на греховете му. Един-два пъти му заговори тихо, припомняйки случки от съвместния им живот. Картината на страшната смърт на сър Френсис Кортни не излизаше от съзнанието му. Макар нощта да бе дълга, а той — изтощен и премръзнал, бдението приключи едва когато утринната зора, сива от бурята, започна да се прокрадва през кърмовото прозорче. Тогава се надигна и излезе на палубата.

— Добро утро, мастър Тайлър. Извикайте и двете вахти за вдигане на котва! — Хората изпълниха палубата. Неколцина застанаха при кабестана 48 и зъбите започнаха да прищракват един след друг, докато навиваха котвеното въже. В същото време други се хвърлиха към вантите и заеха местата си по реите.

Хал нареди да се опъне фока 49 за малко, колкото корабът да измъкне котвата от пясъчното дъно, после отново го събраха, щом въжето се опъна като тетива на лък. Слушаше зъбците: щрак, щрак… после продължителна пауза и пак щрак… щрак. Щракането зачестяваше, докато накрая се превърна в бърз ромон, котвата се отдели от дъното и въжето започна бързо да се навива през клюза.