Мусон, стр. 162

По залез-слънце на другия ден, принцът седеше усамотен на хребета на малко възвишение над оазиса. Четири камили се измъкнаха от лагера на войската и поеха покрай хълма на север. Дориан яздеше първата, като водеше друга подире си на дълго въже. Батула го следваше, също повел втора камила. И двамата бяха забулени. Когато погледна нагоре, Дориан сведе копие в знак на почит, а принцът вдигна дясна ръка за благослов.

После Абд Мухамад ал Малик загледа как групата се смалява в далечната пустош, а изразът му беше тъжен и сломен. Когато се изправи, за да поеме към лагерните огньове, беше вече тъмно и над главата му грееше яркото великолепие на пустинния нощен небосклон.

121.

В студения сезон, когато първите ветрове повяха откъм морето в месеца преди насладите на Рамадан, армията на Ал Малик излезе срещу стените на Мускат, за да се изправи пред разгърналите се в боен строй отоманци и лоялни на халифа племена.

Ал Малик седеше с щаба си под кожен навес върху билото на един хълм, а войските му бяха разположени отдолу. Вдигна до окото си бронзов далекоглед и го насочи към отрядите на врага. Турците заемаха центъра, с кавалерията отпред. Зад нея се виждаха камиларите.

— Колко са? — попита принцът околните, които се препираха, сякаш брояха кози на пазара.

— Дванадесет хиляди турци — постигна най-накрая съгласие свитата. Центърът блестеше с бронз и стомана, зелените флагове на Великата Порта се вееха с плющене, под напора на морския бриз, кавалеристите се раздвижиха напред-назад, за да се строят във фаланга, готови за атака.

— А Масакара? — отново попита принцът. — Те колко са? — Племето беше на десния фланг, безредна навалица от камили и хора, шумни и подвижни като ято скорци.

— Шест или седем хиляди — каза шейхът на Харасис.

— Поне толкова — добави друг. — Може и да са повече.

Ал Малик погледна към другия фланг, където се виждаха черните чалми и яшмаци на Бани Бу Хасан и Харт. Това бяха вълците на пустинята, на брой колкото и Масакара.

Ал Малик отново усети горчивината на разочарованието в гърлото си. Численото превъзходство на противника беше почти двойно. Ал Салил не бе успял да спечели на своя страна северните племена. Ал Малик нямаше никаква вест от него, откак се загуби в далечината на пустинята преди два месеца. Сърцето му казваше, че беше сбъркал — не трябваше да изпраща Ал Салил при тях. Всеки ден очакваше с вледенено сърце да получи дар от Масакара — отрязаната глава на сина си в кожена торба. Макар ужасяващият подарък да не бе пристигнал, доказателството за провала на мисията беше пред очите му: почти петнадесет хиляди копия насреща му.

Изведнъж в турските редици настъпи суматоха. Пратеници на щаба разнесоха нареждания и роговете затръбиха атака. Турската кавалерия тръгна напред, редица след редица с окъпани в слънчеви лъчи амуниции и оръжие, но арабските части останаха по местата си, като откриха широки пролуки по фронта. Това бе необичайно и принцът насочи с любопитство далекогледа си натам.

В турските редици започна ново вълнение и този път пратениците хукнаха от командването в центъра към арабите. Енергичните им ръкомахания ясно показваха, че ги призовават, да се присъединят към атаката и да затворят опасните пролуки по фронта.

И тогава арабите тръгнаха, само че едни срещу други към центъра, където турските редици спряха объркани от тази неочаквана маневра.

— Боже милостиви! — прошепна Ал Малик, усетил как сърцето му се мъчи да изхвръкне, а дъхът му спира.

По средата на първата редица в армията на Масакара се развя ново знаме. Носеше го висок мъж на чистокръвна камила с цвят на мед. Ал Малик насочи далекогледа в негова посока и видя, че знамето е лазурносиньо със сребърен надпис. Под удивения му поглед, войнът свали чалмата си и насочи копие напред. Косите му бяха златночервени, а копието сочеше към турците.

— Аллах! Слава на Аллаха! Ал Салил е успял! Племената са на наша страна.

Арабските формирования от двата фланга започнаха да притискат турците в центъра, свивайки около тях стоманен юмрук.

Принцът се изправи и заповяда:

— Напред! В атака!

Гръмнаха бойни барабани, пронизително запищяха рогове, понесе се войнствен вик.

Със Саар и Ауамир в центъра армията на юга потегли напред, заслонила синия небосклон с гъст облак прах.

122.

Дориан яздеше в средата на първата редица, а сърцето му пееше от радост. Чак до тоя последен миг той не беше напълно уверен, че шейховете на Масакара ще удържат обещанието си и ще се обърнат срещу отоманците. Чевръстото животно под него се откъсна от останалите и само Батула успяваше да се държи на едно копие разстояние отзад.

Турците бяха объркани. Повечето продължаваха да гледат напред към приближаващите талази на алмаликовото войнство и само крайните бойци успяха да съзрат опасността откъм фланга.

Сблъскаха се с гръм и трясък, тяло в тяло и щит в щит. Пробиха отоманския фланг. Дориан си набеляза един як воин в плетена ризница и бронзов шлем, с изкривено от гняв и изненада мургаво лице, който с мъка удържаше мятащия се под него кон. Наведе острието на копието и се снижи в седлото. Под наставничеството на Батула, той бе усвоил изкуството да нанизва подхвърлен във въздуха пъпеш в галоп. Сега се прицели в незащитеното от ризницата място под лявата мишница на ездача. Копието се разтресе в ръката му с безпогрешно попаднало в целта острие и потъна в гърдите на противника, докато срещна бронята от другата страна. Силата на удара отлепи турчина от седлото и той зарита във въздуха, набучен на еластичния прът.

Дориан го наведе, за да се изниже сгърчената жертва на пясъка, а после потърси следваща. Този път копието се прекърши в ръката му, но стоманеният връх остана здраво забит в гърлото на поразения противник. Турчинът хвана стърчащото парче с две ръце и направи опит да измъкне острието, но умря преди да успее, а после се смъкна от седлото.

Батула подхвърли ново копие, което Дориан ловко улови и със същото движение насочи към корема на поредната жертва.

В първите минути на сблъсъка, бойният строй на отоманците беше разбит, под напора по фланговете и преди да се окопитят, основните сили на юга се стовариха с цялата си мощ върху разбъркания фронт.

Войнските маси се въртяха и блъскаха като в гигантски водовъртеж. Глъчката от мушкащи и режещи, сечащи и умиращи, викащи и стенещи мъже беше оглушителна. Това не можеше да продължи дълго, защото силите бяха неравни. Притиснати по фланговете и фронта, отстъпващи многократно по численост, отоманците започнаха да се огъват. Предвкусили победата, арабите се хвърляха напред като вълци на умираща камила, късаха с вой, мушкаха настървено, докато накрая битката се превърна в кърваво клане.

Първият устрем на Дориан го бе отвел дълбоко навътре във вражите редици и за кратко, двамата с Батула останаха в смъртно опасно обкръжение. Счупи се и второто копие. Измъкнал сабята, Дориан сечеше, докато дясната му ръка се обагри до рамо в турска кръв.

След това изведнъж напорът на врага отслабна, турците обърнаха коне и започнаха да се оттеглят към тила си. Дориан забеляза, че някои хвърлят оръжия, докато арабите се втурваха през множеството пролуки в бойния строй. Турците побягнаха назад в галоп.

— След тях! — кресна Дориан. — След тях! Сечи!

Смесени като вода и олио двете армии течаха през равнината. Арабите въртяха над глава окървавени саби, надаваха бойни викове, докато сражението постепенно се превърна в пълен погром, а бягащите турци и не мислеха да се отбраняват. Някои скачаха от конете и молеха милост коленичили, но арабите ги съсичаха с нехаен жест, а после се връщаха, за да ги освободят от злато и скъпоценности.

Дориан стигна чак до тила на противника. Забеляза, че отоманският щаб е напуснал бойното поле и спасява кожата си с бягство. Генералът и офицерите му бяха яхнали кой камила, кой кон и отчаяно препускаха към града. В цялата тая суматоха Дориан се интересуваше само от един човек.