Мусон, стр. 151

— Огън! — изкрещя Гай и замахна със сабята. Последва залп и за момент джонката се скри в бял облак барутен дим.

Въздухът около главата на Том оживя от жуженето и съскането на тежки парчета олово, които вдигаха фонтанчета във водата около фелуката, бумтяха в корпуса й, като отцепваха бели трески от него.

Усети някакво дръпване за ръкава на ризата и когато погледна надолу, видя дупка в плата и тъничка струйка кръв от повърхностна рана на бицепса си.

— Всичко наред ли е, Том? — попита тревожно Сара от мястото си. Той пак се засмя и застана така, че да не види кръвта по ръкава му.

— Нали ти казах, че са лоши стрелци. — Свали шапка и я размаха към Гай в присмехулен поздрав. В този миг няколко пурпурни капчици паднаха на мръсната палуба. Сара видя кръвта и побеля като платно. Без капка колебание тя скочи и се хвърли към кърмата.

— Лягай долу! — кресна й Том. — Това са истински куршуми. Може да те убият!

Сара не му обърна внимание и застана пред него с разперени ръце, като го закри с тяло. Махна шала от раменете си и разтърси грива по вятъра, развя я като знаме.

— Стреляй! — изкрещя към джонката тя. — Застреляй ме, ако ти стиска, Гай Кортни! — Бяха достатъчно близо, за да видят объркването и яростта му.

— Лягай долу, Сара! — извика Гай. — Ако те ударят, сама ще си виновна.

Том се опита да я принуди да легне, но тя обгърна врата му с ръце и се притисна към него. Лицето й, обърнато към джонката, беше почервеняло от гняв.

— Ако искаш да убиеш брат си, първо трябва да убиеш мен — изкрещя към Гай тя.

На лицето на консула се изписа несигурност. Обърна се към хората си. Стрелците презареждаха с трескава бързина. Том забеляза как подскачат краищата на шомполите им, докато натикваха в дългите цеви нови оловни топчета. Дори изкусен стрелец имаше нужда от две минути за тая операция и докато арабите се готвеха за втори залп, фелуката бе стигнала най-късото разстояние до лодката, като пресичаше курса пред носа й.

Най-бързите и опитни мускетари вече бяха привършили с презареждането. Четирима от тях запънаха петлетата и насочиха дълги цеви към изправената на кърмата двойка. Гай още се колебаеше, но после лицето му се сгърчи, отклони със замах на сабята мускета на най-близкия стрелец и викна на арабски:

— Спрете! Не стреляйте! Ще ударите жената!

Един не се подчини и стреля. От дулото на кремъклийката излетя облак дим и оловото удари руля в ръката на Том.

— Спрете! — изкрещя вбесен Гай и стовари сабята върху китката на стрелеца. Бликна кръв и човекът се дръпна, стиснал раненото място със здравата ръка.

— Стига! — извърна се Гай към останалите и те, един по един, неохотно сведоха дула. Фелуката почти допря носа на джонката и започна бързо да се отдалечава.

— Още не си спечелил играта, Том Кортни! — викаше Гай подире им. — От сега нататък ще бъдеш преследван от всяко живо същество. Някой ден ще си платиш за всичко. Аз ще имам грижата. Заклевам се!

Том не обърна внимание на заглъхващите гневни викове и погледна напред. „Лястовицата“ беше само на кабелт разстояние, а мускетният огън от джонката бе привлякъл вниманието на екипажа. Хората излизаха на палубата и се катереха по такелажа. Нед Тайлър не бе изчакал нареждания, за да приготви кораба за отплаване.

Сара прегърна Том през кръста и погледна назад към редицата лодки, които се изнизваха зад кърмата им.

— Много беше вълнуващо! — каза тя със светнали очи.

— Да не си посмяла да се хилиш така самодоволно, малка нахалнице такава! — Том също я прегърна. — Не се подчини на заповед!

— Добре ще е да свикнеш с това! — Тя се усмихна. — Защото някой ден пак може да се случи. — После доби делови вид и отряза с неговия нож пробития ръкав на ризата. Използва плата да превърже раната и да спре на кръвта. Междувременно бяха приближили плътно кораба и Том каза:

— Сега спираме! Приготви се да скочиш бързо!

Кабестанът скърцаше на предната палуба при вдигане на котвата. Щом лопатите й се измъкнаха от дъното, „Лястовицата“ трепна и тръгна с кърмата напред. Сара вдигна поли и ги затъкна в пояса си, голите й крака останаха свободни и тя приклекна до релинга.

Том забеляза главата на Аболи над себе си. Щом корпусите се допряха и Том спусна платното, той скочи долу, като огромна черна пантера, хвърлила се от някой клон върху газела. Босите му стъпала тупнаха до Сара. Грабна я на ръце. Тя изписка от негодувание, но продължавайки устрема си, Аболи скочи обратно нагоре, хвана стълбата, която потропваше по корпуса на „Лястовицата“ и я качи на палубата.

Том грабна кожената чанта на Сара и прескочи тясната ивица вода, която разделяше двата корпуса. Изоставената фелука се залюля върху водната повърхност, а Том последва Аболи по стълбата. Докато прехвърляше крак през релинга, Нед Тайлър го приветства тържествено от руля:

— Добре дошъл на борда, капитане!

— Благодаря, мастър Тайлър! Не виждам никаква причина да се мотаем още тук. Вдигнете платна, ако обичате!

Пусна чантата на Сара на палубата и отиде на кърмата. Когато „Лястовицата“ се завъртя, джонката, с Гай на носа, беше само на двеста ярда, но корабът се отдалечи от нея с такава бързина, сякаш лодката бе на котва.

Гай бе отпуснал гола сабя и стоеше с унило приведени рамене. Лицето му бе изкривено в гримаса на отчаяние и омраза. Като видяха Том, арабите не можаха да се сдържат повече и откриха безреден огън с мускетите си, но Гай не ги и погледна. Цялото му внимание бе съсредоточено върху близнака.

Гледаха се втренчено, докато разстоянието помежду им бързо се увеличаваше. Сара застана до Том. Хванати за ръце, те наблюдаваха как лодката се смалява, докато престанаха да различават високата фигура на Гай. После корабът излезе от пристанището, зави и джонката изчезна от погледа им.

118.

Дориан Кортни се изправи. Беше паднал на колене в молитва към Бога на своите предци. Тръгна по ръба на скалата, после се наведе и вдигна едно камъче, което бе привлякло погледа му. Овлажни го с език и остави слънчевите лъчи да го огреят. Беше розов ахат с бледосини ивици, а отгоре имаше кристали с чистотата на диамант. Красиво камъче.

Надвеси се и го пусна да полети петстотин стъпки надолу. Камъчето се смали бързо и изчезна от погледа му, преди да стигне морската повърхност. Не остави след себе си нито плясък, нито пръски, нито каквато и да било следа. Изведнъж, за пръв път от седем години насам, той си спомни малката Ясмини, напуснала живота му по същия начин.

Вятърът издуваше робата зад гърба му, но той бе здраво стъпил с разкрачени крака и не се боеше от бездната пред себе си. От дясната му страна червената скала, извисена стръмно над морето, беше разсечена от тясна клисура. На самото й дъно, притиснати несигурно към брега, се виждаха палми и белите куполи на селцето Шир. Хората на Дориан бяха на стан, сред ниските бодливи акации и палмови дървета по-нагоре по долината. Синкавият дим от лагерните огньове се устремяваше право в небето, докато стигне вятъра над скалите, който го поемаше към страховитите хълмове и дюни на пустинята.

Дориан заслони очи и погледна към морето. Корабите бяха приближили. Четири великолепни джонки с извисени кърми и плетени платна, флотилията на принц Ал Малик. Появили се бяха още призори, но вятърът духаше срещу тях и те скъсяваха разстоянието до брега много бавно, като непрекъснато сменяха галса. Дориан присви очи, за да прецени разстоянието и разбра, че ще изтекат още много часове, преди да влязат в залива и да хвърлят котва.

Дориан не можеше да си намери място от нетърпение. Толкова време бе изтекло откакто видя за последен път принца, своя осиновител. Извърна се с гръб към бездната и загледа назад към пътеката, която водеше до древната гробница. Тя стоеше на билото на този скалист нос с избледнял от столетните милувки на слънцето купол.

Ал Алама и шейховете на Саар бяха все още потънали в молитва, прострели килимчета в сянката на гробницата, обърнати към свещения град, разположен на север отвъд стотици мили нажежена пустиня. Дориан забави крачка, за да не смути религиозното им рвение.