Мусон, стр. 147

— Да Ви благослови Аллах — каза султанът и посочи приготвените за тях възглавници. Гай седна непохватно, затруднен от сабята си. Том бе прекарал в тази поза много часове с търговците на пазара. Сложи сабята си напреко в скута си.

— Чест е за мен да приветствам в своя двор благочестивия молла от джамията на Принц Абд Мухамад ал Малик, брат на халифа на Оман. — Султанът наклони глава към мъжа до себе си. Том настръхна и задиша по-често при името на човека, откупил брат му от корсарите. Втренчи поглед в моллата, а султанът продължи: — Това е благочестивият Ал Алама. Той е изпратен от принца.

Том и Гай погледнаха към моллата. Ал Алама направи изискан жест. Ръцете му бяха малки и нежни като на момиче.

— Нека Бог и неговият Пророк бъдат благосклонни към вас! — каза той и двамата се поклониха леко.

— Вярвам, че пътуването Ви е минало приятно и всичко у дома Ви е било наред, когато сте поел на път — каза Том.

Моллата отвърна:

— Благодарен съм Ви за тази загриженост. Каскази ни доведе без премеждия, а Аллах гледаше с усмивка към нас. — Ал Алама се усмихна сам. — Трябва да Ви поздравя за съвършенството, с което говорите арабски! Използвате свещения език, сякаш Ви е роден.

Комплиментите се мятаха напред-назад, но Том едва издържаше безкрайния ритуал от поздравления и добропожелания. Този човек носеше новини от Дориан — не можеше да има друга причина за аудиенцията. Впери поглед в лицето на Ал Алама, като се мъчеше да отгатне естеството на тия новини, по някои дребни признаци, като извивка на устните, интонация на гласа или изражение на погледа, но лицето на духовника оставаше любезно и безизразно, а маниерите — непроницаемо изискани.

— Доходоносна ли беше търговията Ви на местния пазар? — попита той. — Пророкът покровителства честния търговец.

— Главната причина за идването ми в царството на вашия халиф не е търговията — отвърна Том, посрещнал с облекчение възможността да даде израз на същинските си грижи. — Мисията ми е спасителна. Издирвам близък, който бе загубен за мен и моето семейство.

— Моят господар, принц Ал Малик, знае за Вашето издирване и получи запитването, което му бе отправено — отвърна Ал Алама. Тонът му си оставаше безизразен, а лицето непроницаемо.

— Чувал съм, че вашият господар е могъщ човек, преизпълнен със състрадание към слабите и горещ поддръжник на справедливостта и закона.

— Принц Абд Мухамад ал Малик е точно такъв. Именно заради това, той ме изпрати лично във връзка с вашия въпрос, вместо да съобщи с писмо, което не би дало точен израз на съчувствието му по повод вашата загуба.

Въпреки изпълнения с благовония задух на затвореното помещение, по кожата на Том полазиха ледени мравки. Думите на моллата прозвучаха злокобно. Усети размърдването на Гай до себе си, но не го погледна. Зачака със страх духовникът да продължи. Но Ал Алама отпи деликатно от кафето и се загледа в скута си.

Най-накрая Том трябваше да го подкани:

— Три години съм чакал, да чуя някаква вест от брат си. Моля Ви, не удължавайте мъченията ми!

Моллата остави филджана и избърса устни със сгънатата кърпа, която му подаде един роб.

— Моят господар, принцът, поръча да кажа от негово име следното: — Ал Алама млъкна отново, сякаш за да събере мислите си. — Вярно е, че преди няколко години купих малко франкско момче. Наречено бе Ал Амхара заради косата си, която имаше прекрасен червен цвят.

Том изпусна дълга съскаща въздишка на облекчение. Признаваха си го. Нямаше да има отричане и увъртания. Дориан се намира в ръцете на мюсюлманския принц.

— Вашите думи свалят голям камък от сърцето ми. Камък, който заплашваше да зачерни живота ми — промълви Том със задавен глас. Уплаши се, че може да загуби контрол над поведението си и да заплаче. Подобна слабост би нанесла огромен удар на авторитета му и би го превърнала в обект на презрение от страна на присъстващите. Пое дълбоко дъх и вдигна поглед към лицето на моллата.

— Какви са условията на принца за връщането на моя брат в семейството му?

Моллата не отговори веднага, а започна да приглажда и подрежда върху гърдите си парфюмираните кичури на брадата.

— Моят господар заповяда да кажа следното: Аз, Абд Мухамад ал Малик, взех момчето Ал Амхара под моя закрила, като платих царски откуп за него, с цел да го спася от мъжете, в чиято власт се намираше и да му спестя по-нататъшни страдания.

— Вашият принц е могъщ и милостив — каза Том, но му идеше да изкрещи: „Къде е той? Къде е моят брат? Каква е цената на свободата му?“

— Моят господар, принцът, намери момчето много мило и възпитано. То му допадна и за да покаже благоразположението си и да го защити от беда, обяви Ал Амхара за свой син.

Том започна да се надига от възглавницата, а върху лицето му бе изписана голяма тревога. Разбра какво огромно препятствие се изпречва на пътя му.

— Да, негов собствен син. Отнасяха се към него като към принц. На мен бе възложена задачата, да образовам детето и аз също се убедих, че то заслужава любов. — Ал Алама сведе поглед и за първи път даде външен израз на чувствата си.

— Душата ми ликува, задето моят брат е намерил благоволението на такива благородни среди — каза Том. — Но той е мой брат. Правото на кръвта е на моя страна. Божият Пророк казва, че кръвната връзка е здрава като стомана и не може да се разтрогва.

— Познанията на светите думи от Корана Ви правят чест — отбеляза моллата. — Моят господар, принцът, признава правото на кръвта и Ви предлага кръвнина, заради вашата загуба. — Ал Алама даде знак и един слуга донесе малко абаносово ковчеже, инкрустирано със слонова кост и седеф. Той коленичи пред двамата бели мъже, остави ковчежето на плочите и го отвори.

Том не помръдна и дори не погледна към съдържанието му. Гай обаче, протегна шия и вторачи поглед в златните монети, които пълнеха ковчежето до ръба.

— Петдесет хиляди рупии — каза Ал Алама, — хиляда ваши лири. Сума, съобразена с обстоятелството, че Ал Амхара беше принц от кралския двор на Оман.

Том най-после възвърна дар слово и способността си да се движи. Той сложи ръка на ефеса на сабята си и започна да се изправя.

— В цяла Арабия няма достатъчно злато, за да ме купи — изрева младият мъж. — Дойдох тук, за да намеря брат си и няма да си тръгна, преди да ми бъде предаден.

— Това не е възможно! — отвърна Ал Алама с тих и изпълнен със съжаление глас. — Вашият брат е мъртъв. Умря преди близо две години от маларична треска. Никой не можеше да го спаси, макар че, Аллах вижда, ние, които го обичахме, опитахме всичко. Ал Амхара е мъртъв!

Том се отпусна на възглавницата, с побеляло като платно лице. Погледна моллата с помътнели очи. Дълго време не продума.

— Не вярвам това, което казахте — прошепна той, но гласът му беше пълен с безнадеждност, а лицето посърнало от отчаяние.

— Заклевам се пред Вас, в името на любовта ми към Аллаха, че видях надгробен камък с името на Ал Амхара, в дворцовото гробище на Ламу — отвърна Ал Алама с такава безкрайна мъка в гласа, че Том не можеше повече да се съмнява.

— Дориан — прошепна той. — Толкова млад, така изпълнен с живот.

— Аллах е всеблаг! Сигурно го е сложил на хубаво място отвъд. Моят господар, принцът, Ви поднася съболезнованията си. Той Ви съчувства най-искрено.

Том се изправи на крака. Трябваха му големи усилия, за да се справи с това просто движение.

— Ще помоля за Вашето снизхождение, но трябва да вървя, за да оплача брат си в самота. — Извърна се към вратата.

Гай също стана и се поклони на двамата араби.

— Благодарим на вашия господар, принца, за неговите чувства. Приемаме кръвнината. — Той се наведе и затвори капака на ковчежето. — Всички сметки между Принц Абд Мухамад ал Малик и моето семейство са уредени изцяло.

Последва Том към вратата, приведен под тежестта на златото.

114.

Сара бе кацнала на обичайното си място, високо на стената на стария манастир, откъдето можеше да види Том отдалеч.