Мусон, стр. 132

— Къде ли сме? — попита тя, сгушена зад гърба му.

— Не знам.

Дориан разтвори предпазливо зеленината с ръце. Намираха се в нещо като огромна чиния, заобиколена от коралова стена, полусрутена от атмосферните влияния и годините. Цялото пространство бе обрасло в гъста растителност.

— Стой тук! — каза Дориан и изпълзя на слънце. Бързо се изкачи до върха на развалината и надникна през него. Видя палми и зелена мангрова гора, а отвъд тях се виждаше бял пясък и ярката синева на морето. Мястото му бе познато от експедициите извън харема. — Ние сме навън — каза смаян Дориан. — Тунелът минава под стената.

— Никога не съм била навън през живота си. — Ясмини се изкачи при него. — Я виж, това не е ли морето? Не можем ли да отидем там, Доуи?

Чуха гласове и се снижиха. Група жени минаваха под скривалището им, без да поглеждат нагоре. Бяха робини суахили, черни и незабулени, закрепили на главите си огромни снопове дърва за горене. Отминаха и гласовете им заглъхнаха в далечината.

— Можем ли да идем до морето, Доуи? — примоли се Ясмини. — Само за малко, само този път!

— Не! Глупаво момиче — отряза я Дориан. — Ще ни видят рибарите и ще кажат на Куш. Тогава в гробището ще се появи още една могила. Нали знаеш какво става с малките момичета, които му се противопоставят? — Тръгна назад към отвора на тунела. — Хайде!

— Сигурно такава е Божията воля — никога да не плувам с теб в морето — каза тя, все още загледана с копнеж през дърветата.

— Слизай долу, Яси! Трябва да си вървим!

99.

Думите й го смутиха. Всеки път, когато отиваше да се къпе сам и плуваше отвъд стената на рифа, изпитваше чувство за вина и макар че тя не повдигна повече въпроса, мисълта за това го измъчваше.

През следващите седмици, незабелязано проучи терена пред източната стена на харема и откри, че сред дърветата се гушат множество развалини. Покрити бяха с храсталаци и донесен от мусона пясък от дюните. Трябваха му няколко дни, за да открие точно тая групичка дървета и коралови развалини, зад които се криеше началото на прохода. Когато се убеди, че никой не го наблюдава, той прехвърли стената и се спусна към отвора.

Трябваха му няколко часа, за да го разшири, а после отново го прикри с палмови клони и сухи пръчки, за да не го открият случайно.

От приятеля си Мустафа, коняря, измоли една мръсна и парцалива роба с повече кръпки отколкото плат по нея и също толкова мръсна чалма, която дори конярят отказваше да носи повече. Върза всичко това на вързоп и го скри в изхода на тунела. Изчака пълнолуние и попита Ясмини:

— Наистина ли искаш да плуваш в океана?

Тя го погледна смаяно, а после мъничкото й лице се сбърчи.

— Не ме дразни, Доуи! — помоли тя.

— Тази вечер ще дойдеш да вечеряш с мен и Тахи. След вечерна молитва, ще благодариш на Тахи и ще й кажеш, че отиваш при майка си. Ще дойдеш тук и ще се скриеш зад резервоара. — Лицето й бавно се озари и очите й светнаха. — Майка ти ще си мисли, че си при Тахи, а Тахи ще смята, че си при майка си. Малко по-късно ще дойда и аз.

— Да, Доуи — кимна енергично с глава тя.

— Няма ли да те е страх да дойдеш тук сама в тъмното?

— Не, Доуи! — Така яростно заклати глава, сякаш искаше да я откъсне от раменете си.

— Не можеш да вземеш Джини. Трябва да си остане в клетката. Обещаваш ли?

— От цялото си сърце обещавам, Доуи!

100.

На вечеря Ясмини беше толкова приказлива и така не я свърташе на едно място, че Тахи я погледна подозрително и попита:

— Какво ти е, дете? Бърбориш като цяло ято папагали и подскачаш наоколо, сякаш имаш жив въглен в гащите. Да не си излизала пак гологлава на слънце?

Ясмини излапа и последните остатъци от вечерята, като ги огребваше с пръстите на дясната ръка. После скочи.

— Трябва да вървя, Тахи! Майка ми каза да се прибирам рано!

— Още не си се нахранила. Приготвила съм любимите ти кокосови сладки с шафран.

— Не съм гладна тая вечер. Трябва да тръгвам. Утре пак ще дойда.

— Първо молитвата! — опита се да я спре Тахи.

— Слава и благодарност на Аллах Всемогъщи, задето ни даде храна и вода и задето ни е направил мюсюлмани — изтрака Ясмини и скочи на крака. Преди Тахи да я спре отново, тя беше вече навън.

Дориан изчака малко, после се изправи и протегна с безгрижен вид.

— Ще се поразходя из градините.

Тахи изведнъж застана нащрек.

— Много внимавай, Ал Амхара! Не си мисли, че Куш ти е простил!

Дориан се изниза бързо, за да не слуша още съвети.

101.

— Яси? — тихо я повика той, след като изкачи стълбите до терасата. Гласът му трепереше и пресекваше: напоследък му правеше всякакви номера в мигове на вълнение или притеснение — скачаше нагоре-надолу. — Яси? — Този път прозвуча дрезгаво.

— Тук съм, Доуи! — Тя изпълзя иззад резервоара и изтича при него. Луната едва бе почнала да се издига над външната стена на харема и в светлината й, Дориан я поведе към входа на Прохода на Ангела, както бяха нарекли тайния тунел. Той се спусна в него и потърси лампата и огнивото, където ги бе оставил. Когато фитилът загоря с равен пламък, той повика Ясмини долу и хвана малкото й тяло, плъзнало се по старата врата. Тя се притискаше до него, докато я водеше през тунела.

Когато стигнаха разчистеното срутване, Дориан духна пламъчето.

— Не трябва да се вижда никаква светлина — каза той. Продължиха опипом пътя си през последните няколко ярда и накрая видяха лунната светлина да се процежда през висналите стебла на растенията, покрили изхода. Дориан потърси вързопа дрехи, който беше скрил.

— Вземай! Облечи ги! — нареди той.

— Смърдят! — възпротиви се Ясмини.

— Искаш ли да дойдеш с мен или не?

Тя не поднови препирнята и зад гърба му се чу шумолене на дрехи — Ясмини се преобличаше.

— Готова съм! — каза тя нетърпеливо.

Изведе я навън под лунната светлина. Робата беше твърде голяма за нея — настъпваше полите й. Той коленичи и откъсна долната част до глезените, а после й помогна да скрие дългите си коси под чалмата.

— Вече може! — каза той, след като я огледа. Приличаше на малките нехранимайковци, които търчаха из уличките на града и по крайбрежието. — Да вървим!

Те се измъкнаха от руините и после с голяма предпазливост се насочиха, покрай палмите, към морето. Дориан познаваше този участък с най-големи подробности. Избрал бе едно място, където ниски песъчливи скали приютяваха пълнен от прилива басейн.

В скалата бе издълбана естествена пещера, пълна със сенки, които ги скриха, седнали един до друг на влажния пясък. Погледнаха към окъпаната в лунно сребро водна повърхност. Сега беше отлив и кораловият пясък на дъното лежеше открит. Беше съвършено бял и лунните сенки се открояваха меланхолично върху гладката му повърхност. Ниският прибой при външния риф хвърляше неравномерна светлина върху лицата им.

— Красиво е — прошепна Ясмини. — Никога не бих повярвала, че може да е толкова красиво.

— Отивам да плувам — каза Дориан и се изправи. Свали робата и ритна настрани сандалите. — Идваш ли?

Без да дочака отговор, той тръгна през пясъка. От ръба на езерото се обърна и погледна назад.

Ясмини излезе от пещерата като млада кошута с крака, твърде дълги за детското й тяло. Махнала бе парцаливата роба и беше гола като него. Дориан бе виждал голи момичета по пазарите за роби, но никое от тях не бе дарено с такава приказна грация. Тъмните коси се спускаха по гърба до малкото й обло задниче, а ивицата им сребрееше под лунната светлина.

Когато стигна до него, хвана с невинен жест ръката му. Напъпилите й кадифени гърди едва личаха като леки подутини, но малките зърна гордо стърчаха, наежени от хладния въздух на мусона. Дориан ги гледаше и някакво необикновено чувство накара долната част на стомаха му да се свие на топка.

Влязоха ръка за ръка в езерото. Водата беше по-топла от нощния въздух. Топла като собствената им кръв. Ясмини клекна във водата и дългите й коси заплаваха около нея като листа на лотос. Разсмя се от удоволствие.