Мусон, стр. 118

— Корабът е готов да вдигне платна, капитане.

— Къде е Люк Джарвис? — попита Том.

— Трябва да се появи всеки миг… — започна Нед, но бе спрян насред изречението от ужасяващ женски писък в нощта. Всички се стреснаха и посегнаха към оръжията си, а по дървеното кейче се появиха две тичащи фигури.

— Това са само Люк — каза с облекчение Алф Уилсън — и госпожата му след него. По-добре да тръгваме. Може да ни направи някоя беля.

— Отблъсквайте! — викна Люк от средата на кейчето. — Сатаната е по петите ми.

Отблъснаха от кея и хванаха фаловете. „Лястовицата“ се дръпна в реката. Люк спринтира последните няколко ярда с опасно скъсяващата дистанцията съпруга отзад. Тя пищеше от ярост и размахваше дълга тояга. Люк се хвърли през разстоянието, отделящо кораба от кея.

— Люк Джарвис! Веднага да се връщаш! Не можеш да ме изоставиш с тая пасмина копелдаци, дето ги наплоди в корема ми, без пукнат грош, та да ги храня и обличам. Няма да ти позволя да ми избягаш в Африка, за да клатиш ония черни диви пачаври.

— Сбогом, гълъбицата ми — отзова се Джарвис, окуражен от двадесетте фута вода, отделящи го вече от любимата. Прати й въздушна целувка. — Ще се видим пак след три години, или четири, а може и повече.

— Какво ще стане с мене и невинните ми дечица? — зави съпругата, обърнала друга страница. — Нямаш ли капка жалост? — Тя избухна в сърцераздирателен плач.

— Продай „Гарвана“ — викна Люк в отговор. — Ще стигне за тебе и цялото ти котило за двайсет години.

— Няма да те чакам, Люк Джарвис — отново смени тона жената. — Мъже, готови да заемат мястото ти в леглото, колкото щеш.

— Смели мъже ще да са тия. — Люк размаха шапка над главата си. — Заслужават те много повече от мене, малкото ми мушкато.

87.

Пуснаха котва на половин миля нагоре по течението на река Медина, недалеч от Каус. По заповед на Том, Нед бе наредил да се заличи френското име на кораба, но новото още не беше изписано. Той не изпъкваше с нищо, на фона на останалите неголеми съдове, закотвени из реката. Всички членове на екипажа бяха задължени да не говорят с никой външен човек относно произхода и крайното назначение на кораба.

Доктор Рейнолдс дойде на борда веднага щом получи съобщението. Извади куршума, докато Том лежеше върху скара в новата си мъничка каюта. Аболи го държеше за ръцете, а Алф Уилсън — за краката. Рейнолдс намери мекото оловно топче още при първия разрез и го измъкна от подутата възпалена плът като костилка от слива. По повърхността му блестеше драскотина от досега с реброто на Том.

После, докато пациентът се гърчеше и потеше върху скарата, той проучи канала, оставен от куршума от външната страна на гръдната клетка.

— Ето ги и тях! Всичката вата и парче от ризата са набутани вътре от изстрела. — Хирургът измъкна с особена гордост вонящите си трофеи и ги вдигна високо с пинсетите, за да им се порадва Том, потънал в пот от болка и захапал парче дърво.

— Мисля, че оттук нататък ще заздравява без усложнения. — Докторът помириса гнойта от раната. — Мирише приятно като хубаво девънско ябълково вино. Кръвта ти още не е успяла да се зарази. За всеки случай, ще оставя в раната тръбичка, за да се източи напълно. След три дни ще дойда да я извадя.

Като махна тръбичката, Рейнолдс прогласи операцията за шедьовър на операционното майсторство. След това изпи кварта силно вино, предложено му от Том. Под неуловимото му влияние, прие начаса и без всякакви уговорки предложеното място на корабен лекар.

— През тая последна година, почти щях да пукна от отегчение. Нито една рана от мускет или сабя не зарадва дните ми. Само хреми и диарии — доверително разправяше Рейнолдс при втората кварта, както седяха край мачтата на откритата палуба. — Често си мислех за ония блажени дни при Брега на треската.

От недрата на кораба се разнесе поредица силни удари и след малко главният дърводелец провря глава през люка.

— Всичко е готово, капитане! Можете да опъвате платна, когато пожелаете.

Том бе наел трима местни дърводелци да помагат при преустройството на кораба. Те бяха работили на смени по цели дни и до късно през нощта, за да удовлетворят желанията му. Той им плати за отлично свършената работа и се сбогува с тях.

Междувременно бе изпратил Алф Уилсън и Нед Тайлър отвъд пролива, за да доведат най-добрите между уговорените за плаването моряци. Те чакаха знак от Том, пръснати по пристанища и рибарски селца от Плимут до Портсмут.

Том и мастър Уолш ги придружиха до Саутхемптън. Там обиколиха куп магазини и търговци, за да снабдят „Лястовицата“ с провизии и стоки, необходими за продължителното й плаване. От пътешествието с баща си Том знаеше, какви стоки най-много се търсят сред чернокожите племена на Африка.

Той поръча и плати почти два тона памучен американ, две хиляди глави на секири, пет тона медна тел, петстотин малки огледалца, един тон венециански стъклени мъниста, двеста фунта игли, сто евтини мускета с барутници и куршуми, и един тон разнообразни брошки и дрънкулки. По-голямата част от всичко това бе докарана без произшествия през пролива и натоварена в трюма, в рамките на една седмица.

Том остави мастър Уолш в Саутхемптън, да довърши покупките, а сам се върна на борда. По един, по двама, преметнали торби през рамо, започнаха да пристигат моряците. Поздравяваше всеки по име при стъпването му на борда и го караше да сложи кръстчето си в корабния списък. Бяха сред най-добрите моряци от „Серафим“ и останалите кораби от кервана. Том ги приемаше на борда с чувство на радостно облекчение. Всеки получаваше сребърен шилинг за добре дошъл и се спускаше в кубрика, да си избере място за койка.

Мастър Уолш пристигна на борда на една баржа, която бе наел, за да докара и последните количества стоки и припаси от Саутхемптън, през пролива до мястото, където лежеше на котва „Лястовицата“. Когато натовариха и тези количества, трюмът се напълни и корабът нагази дълбоко във водата. Алф Уилсън и Нед Тайлър обаче, още не бяха се върнали, така че се налагаше да ги изчакат. Том час по час отправяше тревожен поглед към брега, опасявайки се от приставите, които биха могли да са по дирите им.

Всъщност, беше сигурен, че блюстителите на закона вече душат по всички южни пристанища. Предполагаше, че са започнали от Плимут и оттам са продължили издирването. Пристигането им на остров Уайт, където скоро щяха да открият „Лястовицата“, беше само въпрос на време.

Имаше и още една грижа. Есента бе доста напреднала и скоро зимата щеше да простре сковаващи мрежи над пътищата към южните води. Във всеки случай, тия дни на очакване дадоха възможност на раната му да зарасне. Вече бе възстановил силите и енергията си и нямаше търпение да потегли на път.

Нощем в малката каюта го обземаха черни мисли за убийството на брат му и собствената му вина. Четеше и препрочиташе историята на Каин и Авел в Библията с изтъркана подвързия и не намираше утешителни неща за себе си в нея. Най-накрая, след двуседмично отсъствие, Нед Тайлър и Алф Уилсън се завърнаха. Те бяха изненадани от топлия прием, който им оказа Том.

— Джереми Комптън е премислил, а Уил Барнс и Джон Бърдхем не можахме да открием — каза с притеснен глас Нед.

— Няма нищо страшно, Нед — сърдечно отвърна Том и двамата се заеха с вахтените списъци, определяйки поста на всеки един. Нед бе първи помощник, Алф, Люк и Аболи — офицери. Имаше двадесет и седем видели и патили морски вълци. Това бе пълният екипаж на „Лястовицата“.

— Чакаме само още една доставка зелени и червени венециански мъниста — каза Том. — Ако имаме късмет, ще пристигне утре. Вдигаме платна при първия отлив, след като дойдат.

Настаниха се за последна нощувка в реката. Щом слънцето се спусна, скрито от дебел слой сиви облаци, пред Том се яви делегация, водена от Люк Джарвис. Том стоеше на носа, потънал в мисли, загледан към светлините на селото отсреща. Напускаше Англия завинаги, натъжен от започващото изгнаничество, в което му бе писано да изкара живота си до края, но в същото време душата му пееше пред възможността да започне най-после издирването на Дориан в оная загадъчна, мамеща земя, толкова далеч на юг.