Мусон, стр. 108

Уилям падна в преддверието на десет стъпки под площадката, оплел ръце и крака. Блъсна се в пода със страхотен трясък и изтърва меча. За момент не можа да си поеме дъх и остана възнак, замаян и безпомощен.

Том скочи през дупката в парапета, присвил се във въздуха с котешка грация, за да се приземи леко, обирайки силата на удара с пружиниращи крака. Отпусна се на коляно и скочи отново. Ритна встрани меча на Уилям, като го плъзна по пода в другия край на помещението и се надвеси над проснатото тяло.

Опря върха на сабята в основата на шията, където през отвора на ризата се подаваха къси черни косъмчета.

— Както сам каза, Били, веднъж завинаги. Всичко между нас свърши — промълви мрачно Том и натисна. Някаква непреодолима сила дърпаше ръката му назад. Проби кожата на гърлото, но не можеше да отиде по-нататък. Опита отново, събрал всички сили, но могъщата ръка го задържаше.

Стоеше надвесен над Уилям, страховита окървавена фигура с трепереща сабя в ръка и лице, изкривено в грозна гримаса на гняв и безсилие. Направи го! Гласът на разума звънна в ушите му и отново натисна, а дясната ръка не го послуша. Направи го! Убий го веднага! Направи го заради Дори, ако не заради теб самия!

И ето, далечният глас на бащата надвика другия. „Вие сте братя. Братята не бива в никакъв случай да враждуват. Искам от вас да забравите старите разпри и заради мен да станете отново истински братя.“

Искаше да извика в отговор „Трябва да го направя!“

Уилям лежеше по гръб, прикован от сабята, а очите му бяха пълни със сълзи на ужас. Отвори уста, за да измоли живота си, но от нея не излязоха думи, а само някакъв гарванов грак.

Том усети, как се издуват на възли мускулите и сухожилията на ръката му в усилието да изпълнят командата на мозъка и острието мръдна малко напред в меката кожа. Светла кръв бликна през малката рана и Уилям се загърчи като червей.

— Моля те! Ще ти дам парите, Том — прошепна той. — Този път ще ти ги дам.

— Никога вече не мога да ти вярвам. Ти наруши една свещена клетва. Ти не признаваш законите на честта — отвърна Том и погнусата от братовата му страхливост и коварство дадоха сили на ръката му. Този път щеше да успее.

— Том!

Уплашен вик прокънтя из смълчаната къща. За миг Том си помисли, че майка му го вика от гроба. Вдигна поглед. Някаква нетленна фигура се бе изправила на стълбата и Том бе скован от суеверен ужас. После видя, че това е Елис с детенцето на ръце.

— Недей, Том, не го убивай!

Том се поколеба.

— Ти не разбираш. Той е въплъщение на злото. Знаеш, че е самият дявол.

— Той ми е мъж и баща на Френсис. Не го прави, Том! Заради мен!

— И за двама ви с бебето ще е по-добре да умре — отвърна Том и отново насочи внимание към жалкото скимтящо същество в краката си.

— Това е убийство, Том. Ще те намерят и накрай света и ще те окачат на бесилото.

— Хич не ме интересува — каза Том и това бе истина.

— Ако те убият, кой ще спаси Дориан? Заради него, ако не заради мен, не извършвай това злодеяние!

Правдата в тия думи го порази в сърцето и той потръпна от болка. После направи крачка назад.

— Ставай! — заповяда той и Уилям се изправи. — Махай се от очите ми! И когато следващия път вдигнеш ръка срещу жена си, спомни си, че й дължиш живота си!

Уилям отстъпи заднишком до стълбата и видял се в безопасност, хукна нагоре по нея, за да потъне в дългата галерия.

— Благодаря ти, Том! — Елис гледаше към него със скръбен поглед.

— И двамата ще съжаляваме за това един ден — отвърна той.

— Всичко е в ръцете Божии!

— Трябва да си вървя. Не мога да стоя тук, за да те пазя.

— Знам — отвърна със смирен шепот тя.

— Никога повече няма да стъпя в Хай Уийлд — твърдо продължи Том.

— Знам и това — съгласи се тя. — Върви с Бога, Том! Ти си добър човек, какъвто беше и баща ти. — Тя се извърна и изчезна в галерията.

Том постоя малко, замислен над чудовищните си думи. Никога повече нямаше да стъпи в Хай Уийлд. След смъртта си нямаше да легне редом с предците си в подземието на параклиса горе. Гробът му ще бъде изкопан в чужда и дива страна. Потръпна при тая мисъл. После се наведе, за да вдигне от пода пояса с ножницата. Опаса нептуновата сабя.

Погледна през вратите към библиотеката. Документите му бяха пръснати по пода. Отиде там, като се готвеше да ги събере, когато една мисъл го спря. Няма нужда вече от тях. Огледа се бавно. Помещението бе преизпълнено със спомени за баща му. Още една връзка с детството му се скъсваше тук. После погледът му падна върху корабните дневници на Хал, подредени на лавица край стената. Точни записки за неговите плавания. Всяка тяхна страница, собственоръчно изписана от него, съдържаше навигационни напътствия и информация, по-ценна от всичко останало в цялата къща. Том си отиваше завинаги. Толкова поне мога да си позволя да взема, помисли си той. Свали томовете от лавицата и излезе в преддверието.

Еван, икономът на къщата чакаше там с двама лакеи. Държеше зареден пистолет във всяка ръка.

— Негово Превъзходителство изпрати за шерифа. Заповяда ми да Ви задържа, докато пристигне, мастър Том.

— Е, и какво ще направиш, Еван? — Том сложи ръка върху ефеса на сабята си.

— Конят Ви е оседлан отпред, мастър Том. — Еван наведе дулата на пистолетите. — Надявам се да намерите мастър Дориан. Ще ни липсвате на всички тук, в Хай Уийлд. Върнете се някой ден!

— Сбогом, Еван — каза Том с пресипнал глас. — Благодаря ти!

Слезе по стълбата, пъхна книгите в дисагите и се метна на седлото. Обърна коня към морето и пое по дългата чакълеста алея. Преодоля порива си да се обърне и да погледне назад от портата.

— Свършено е! — промълви той. — Всичко е свършено! — Пришпори коня по тъмния път.

82.

Том реши да не чака посещението на шерифа, с обвиненията, които бе сигурен че Уилям ще скалъпи. Завари хората си в предното помещение на „Кралския дъб“. Всички погледнаха смаяни окървавените му дрехи и счупен нос.

— Вдигаме платна веднага — каза Том на Аболи, Нед Тайлър и Алф Уилсън. После хвърли поглед към Люк Джарвис от другата страна на камината. Люк беше собственик на мъничкия „Гарван“ и господар на себе си, но кимна в знак на подчинение, без капка колебание.

Когато се готвеха да отвържат катера от пристанището на Плимут, чуха тропота на галопиращ кон. Ездачът щеше да падне през главата на коня, когато рязко опъна юздите му.

— Чакайте ме, сър! — Том се усмихна, познал гласа на мастър Уолш. — Не можете да ме изоставите така!

Малката група смелчаци се струпа на палубата, а „Гарванът“ пое към открито море в нощта.

— Курсът, сър? — попита Люк, когато заобиколиха носа.

Том погледна с копнеж на юг. Там лежеше Добра Надежда и вратата на Ориента. Но дотам се стигаше с кораб. С истински кораб, а не с такава мидена черупка. Извърна се рязко и каза:

— Лондон. — Гласът му беше неясен заради подутия и запушен нос. — Ще ти платя за това плаване — добави той. По-голямата част от парите му продължаваха да си лежат в банката на Семюълс в столицата.

— Ще го уредим по-късно — изръмжа Люк и изрева към тричленния си екипаж да поеме курс на изток.

„Гарванът“ се плъзна в устието на Темза, без да привлече ничие внимание, потънал в навалицата малки плавателни съдове. Люк ги стовари с оскъдния им багаж на малкия каменен кей под Тауър 77. Аболи намери евтин подслон в бедняшките улици край реката.

— Ако имаме късмет, ще останем в тия стаички само няколко дни — каза Том с поглед върху паянтовата дървена барака.

— Доста късмет ще ни трябва, за да оцелеем сред плъховете и хлебарките — отбеляза Алф Уилсън, докато Том обличаше най-хубавите си дрехи. Тъмносиният сюртук и бричове му придаваха сериозен делови вид.

— Ще дойда с теб, Клебе — предложи Аболи. — Сигурно ще се загубиш самичък.

Денят бе дъждовен и студен — предвестник на зимата. Пътят бе дълъг и минаваше през плетеница от тесни улички, но Аболи вървеше така уверено, сякаш по пътеките в родната си гора. Излязоха на ъгъла на „Леденхол стрийт“ откъм „Корнхил“ и пресякоха към импозантната фасада на главната квартира на Компанията.