Когато лъвът се храни, стр. 99
— Поради ред обстоятелства — отговори Шон и сведе поглед.
— Това не е извинение. Имаш задължение, което си пренебрегнал.
Шон повдигна очи и го погледна, без да скрива раздразнението си — ти, дребно човече, ти, надуто, проповядващо, малко човече, гледаш на света през ключалката на собствената си важност. Душата на Шон се бунтуваше, а устата мълчеше. Денис не забеляза реакцията му и продължи:
— Това е урок, който човек трябва да научи, докато е малък — всички ние имаме дълг и задължения. Човек израства, когато поеме товара, който обществото му е поставило. Вземи моя случай, въпреки огромната работа, която имам по фермата, сега аз притежавам Махобас Клооф и освен задълженията към семейството си имам време да съм представител на нашата област в Комитета за отглеждане на добитък за месо, освен това съм член на църковния съвет и управата на селото и имам пълното основание да считам, че ще ме поканят да стана кмет. — След това погледна строго към Шон. — А ти, ти какво си направил досега в твоя живот?
— Живял съм го — отвърна той и Денис го погледна объркан.
— Женен ли си?
— Бях, но я продадох на арабите на север.
— Направил си какво?
— Е — ухили се Шон, — беше много стара, а цената бе добра.
— Това е шега, хей, ха-ха! Не можеш да излъжеш добрия стар Денис.
Шон се изсмя гръмко, този невероятен малък човек!
— Още едно, Денис?
— Две е нормата ми, благодаря — каза той и извади златния си часовник. — Време е да вървя. Беше чудесно, че те видях.
— Чакай! Как е брат ми, как е Гари?
— Бедният стар Гари! — Той поклати глава тържествено.
— Какво не е наред с него? — Гласът му прозвуча остро.
— Нищо — каза Денис, — нищо повече от това, което е.
— Защо каза „бедния Гари“?
— Не знам, всички му казват така. Това е навик. Просто пред имената на някои хора се поставя това.
Шон потисна раздразнението си. Трябваше да знае.
— Не ми отговори. Как е той?
Мъжът направи движение с дясната си ръка.
— Напоследък гледа повече в шишето. Не го обвинявам, но тази жена, за която се ожени… ти беше далеч от цялата тази работа, ако мога да кажа.
— Можеш, но кажи, добре ли е? Как са нещата в Теунис Краал?
— Всички пострадахме от тази болест по добитъка, но Гари загуби половината от животните си. Бедният стар Гари. Всичко се случва все на него.
— Господи боже, петдесет на сто!
— Да, но Рони му помогна. Зае му срещу ипотека, за да може да се съвземе.
— Теунис Краал ипотекиран пак? — изрева Шон. — О, Гари, Гари!
— Да. — Денис се изкашля от неудобство. — Трябва да вървя вече, господин Шон. Да им кажа ли, че съм те видял?
— Не. Остави нещата така, както са.
— Добре… — Той се поколеба. — А ти добре ли си с парите?
Шон усети, че мъката му се разсея малко, това надуто, малко човече щеше да му предложи пари назаем.
— Много мило от твоя страна, Денис, но аз имам малко спестени пари — достатъчно, за да мога да се прехраня още няколко дни.
— Добре тогава. — Изглеждаше много облекчен. — Добре тогава, господин Шон. — И той напусна бързо бара.
Така, както излезе от бара, така излезе и от ума на Шон. Това, което сега го вълнуваше, беше брат му. Той реши.
— Ще се върна в Лейдибург след новата експедиция. Бленуваната ни ферма няма да загуби нищо от чара си, ако бъде преместена в Натал.
И той внезапно усети носталгия по Теунис Краал, жадуваше да може пак да седне на бюрото в кафявия кабинет, жадуваше да усети хладната мъгла, която се спускаше сутрин по стръмните скали, да види пръските от белите водопади, носени от вятъра. Искаше отново да чуе гласа на Ада, отново да й обясни всичко. Знаеше, че тя ще разбере и ще му прости.
Най-много от всичко искаше да бъде при Гари — бедният стар Гари! Трябва да се върне, десет години са много и той вече ще е забравил горчивината. Трябва да се върне заради него и заради Теунис Краал. Взел това решение, Шон доизпи чашата и се качи по стълбите към своя апартамент.
Катрин дишаше тихо в съня си, с коса, разпиляна по възглавницата. Докато се събличаше, я наблюдаваше и тъгата му се разсея. Той отдръпва леко завивката от неговата страна и точно тогава Дирк изплака в другата стая. Шон отиде при него.
— Какво има?
Дирк мигаше като малко бухалче и търсеше извинение, намери го почти веднага: „Искам вода!“.
Докато баща му отиде и се върне от банята, детето се разсъни и използува случая за открита атака.
— Разкажи ми приказка, татко.
Вече беше седнал в леглото с ококорени очи.
— Ще ти разкажа приказката за Джак и Нори.
— Не тази, тя е много къса — протестираше той.
Приказката за Джак и неговите братя траеше само няколко минути.
— Тогава тази. Имало едно време един цар, който имал всичко на света, но когато го загубил, открил, че никога не е имал нищо и че сега има повече, отколкото някога е имал.
Дирк гледаше слисан.
— Тази не е много хубава — изрази мнението си той.
— Не — каза Шон. — Не е… нали? Но мисля, че трябва да сме благодарни и да признаем, че не е чак толкова лоша за това време на нощта.
30
Шон се събуди щастлив. Катрин седеше в леглото и наливаше кафе, а Дирк тропаше на вратата, за да влезе. Жена му се усмихна.
— Добро утро!
— Как спа, мила?
— Добре, благодаря.
Но той видя, че под очите й има тъмни кръгове.
Шон отиде до вратата на спалнята.
— Приготви се да посрещнеш кавалерията — каза и отвори внезапно вратата широко.
Дирк се хвърли право в леглото, а Шон се мушна веднага след него. След миг детето беше върху гърдите на баща си и се бореше безмилостно, а Шон молеше за пощада.
След закуската Мбиджейн докара каретата пред хотела. Когато и тримата се настаниха в нея, Шон отвори малкото прозорче зад седалката на кочияша и извика на слугата:
— Първо до офиса! После, около десет, на борсата.
Мбиджейн се ухили и го погледна.
— Да, господарю, след обяд в „Биг Хауз“. — Мбиджейн никога не успя да овладее думата „Ксанаду“.
Отидоха до всички познати места. Шон и Мбиджейн се смееха и през малкото прозорче си припомняха един на друг весели случки от миналото. Пред борсата имаше паника, тълпи се бяха събрали отвън на тротоара. На всички бюра по Илъф стрийт бяха поставени фирми, така че и до главната врата на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ имаше медна плоча със списък на членовете. Слугата спря каретата и Шон се похвали пред Катрин, че и неговото име е там. Тя седеше тихо и само слушаше. Изведнъж се почувствува недостойна за човек, който е постигнал толкова много. Тя прие ентусиазма му неправилно и помисли, че той съжалява за миналото и желае то да се върне.
— Мбиджейн, заведи ни до „Кенди Дийп“. Да видим какво става там.
Последните петстотин метра от пътя бяха обрасли и осеяни с много ями и бракувани части. Блокът на Управлението бе разрушен и основите бяха обрасли с трева. Имаше нови сгради и изкопни машини на половин миля по вододела, но и тук всичко бе изоставено. Мбиджейн обърна каретата по алеята, която някога е минавала пред сградата на Управлението. Той скочи и хвана конете за поводите. Шон помогна на Катрин да слезе и качи Дърк на раменете си. Тръгнаха нагоре към шахта три на „Кенди Дийп“. Вървяха през висока трева, през купища тухли и боклук.
Голите бели циментови блокове, които някога бяха подпирали машините, образуваха правилна геометрична форма в тревата. Зад тях се издигаха белите купища от шлака, някакъв минерал се беше просмукал през стената на отсрещната скала и се стичаше надолу като жълтеникаво петно. Някога Даф го идентифицира и се оказа, че не е с голяма стойност. Шон не можеше да си спомни името му, беше като името на някаква звезда — Уран, или нещо такова.
Стигнаха до шахтата. Краищата й бяха изровени и тревата, поникнала по тях, висеше надолу. Машините ги нямаше, беше останала само една тел, с която беше ограден отворът на шахтата. Шон се наведе, взе голямо парче скала и го хвърли през оградата. Стояха безмълвни и слушаха как парчето се удря по стените на шахтата, докато лети надолу. Продължи доста дълго и когато най-после удари в дъното, ехото се чу като слаб звук, идващ от стотици метри дълбочина.