Когато лъвът се храни, стр. 92

— Има нещо смешно в това, което става тук — каза той.

— Шон — прозвуча гласът й отвън.

Скочи и дръпна платнището.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се.

Той й подаде ръка и я издърпа вътре. Погледна лицето й. Беше изплашено.

— Нещо не е наред ли?

— Не, не ме докосвай. Има нещо, което искам да ти кажа. Седни на леглото.

Шон наблюдаваше лицето й. Беше разтревожен.

— Мислех, че те обичам, когато тръгнах с теб. Мислех си, че трябва да сме вечно заедно. — Катрин преглътна мъчително. — После те намерих там в тревата разкъсан и почти мъртъв. Преди да е започнал нашият живот, ти вече беше мъртъв.

Шон видя мъката в очите й. Преживяваше я отново. Протегна ръка към нейната, но тя го хвана за китката.

— Не, чакай, моля те, не съм свършила. Трябва да ти обясня. Това е много важно.

Шон отпусна ръката си и момичето продължи, говорейки много бързо.

— Ти беше мъртъв, а аз, аз също умирах. Почувствувах се празна. Нищо не беше останало в мен… нищо, освен някаква празнина и сухото мъртво чувство извън мен. Докоснах лицето ти и ти ме погледна. Аз се молих, Шон. Молих се през всичките тези дни, докато ти се бореше със смъртта.

Коленичи пред него и го прегърна през кръста.

— Сега и двамата сме живи и отново заедно. Но зная, че това не може да продължи вечно. Още ден, още година, ако имаме късмет, още двадесет. Но не и вечно. Виждам колко несправедлива съм била. Искам да ти бъда жена.

Той се наведе към нея, но тя бързо се отдръпна и се изправи. Разкопча дрехата си, която се свлече на пода. Разпусна косите си и те се разпиляха.

— Погледни ме, Шон! Искам да ме погледнеш. Това и моята любов е всичко, което мога да ти дам. Достатъчно ли е?

Толкова много мекота и гладкост, вдлъбнатини и издатини, коса като тъмен огън и мека светлина на нежна кожа! Видя руменината от бузите й да слиза надолу към гърдите и те пламнаха розови и свенливи, но горди със своето съвършенство. Той не гледа по-нататък. Взе я при себе си и покри голотата й с едрото си тяло. Трепереше и Шон я зави, галеше я с гласа си, докато треперенето спря. Лежеше с лице, притиснато във врата му.

— Покажи ми как… искам да ти дам всичко. Моля те, покажи ми как — прошепна тя.

Така се бракосъчетаха, а бракът им се състоеше от много неща. В него имаше лекотата на вятъра, желание като това на изсушената земя за дъжд, имаше болка, остра и кратка, движения, като препускащи коне, звук, тих като гласовете през нощта, но радостен като поздрав, удоволствието от полета върху крилете на орел, победоносното блъскане и разбиване на скалист бряг от бушуващи води, след това — утихване и вътрешна топлина, после — сгушване като сънливи кученца и накрая — сънят. Но нищо не приключваше със съня — идваше следващото търсене и намиране, сключване на нов съюз и неразгаданата още мистерия на тялото й.

На следващата сутрин тя донесе Библията.

— Хей, хей, аз вече се клех над нея.

Катрин се смееше, защото споменът от нощта бе все още топъл и изгарящ в нея. Отвори книгата на първа страница.

— Трябва да се подпишеш тук, до моето име. Гледаше го застанала до стола му, докосвайки рамото му с бедрото си.

— И датата на раждане — допълни тя.

Шон написа, „Девети януари, 1862 година“. След това попита:

— Какво означава това „дата на смъртта“? И нея ли искаш да попълня?

— Не говори така — каза Катрин и докосна дървената маса.

Съжали, че го беше казал. Опита се да го поправи.

— Има място само за шест деца.

— Другите можем да напишем в полето отстрани. Така направи и майка ми… нейните даже минават и на другата страница. Мислиш ли, че и ние ще стигнем чак дотам?

Той се усмихна.

— Така, както се чувствувам сега, можем да достигнем и Новия завет без много трудности.

Започнаха добре. През юни, когато дъждовете спряха, Катрин вече се движеше с дръпнати назад рамене, за да уравновесява товара си. Вече беше повече жена, отколкото дете. Беше наедряла и лъчезарна, доволна от вълнението, което състоянието й предизвикваше у Шон. Тя си пееше, а понякога му позволяваше и той да пее с нея. Разрешаваше му да повдига нощницата й и да долепя ухо до големия корем. Усещаше движенията вътре в него. Когато отделеше глава оттам, очите му бяха пълни с почуда. Тя се усмихваше горда и притегляше главата му на рамото си. Оставаха дълго да лежат така един до друг. През деня нещата бяха лесни. Шон се смееше със слугите и ходеше на лов, но не и с предишната страст.

Придвижваха се на север по реката. Понякога лагеруваха на едно и също място цял месец. Дивечът се върна отново при реката, защото степта изсъхна и слоновата кост започна пак да пълни фургоните.

Един септемврийски следобед Шон и Катрин напуснаха лагера и тръгнаха да се разхождат по брега. Земята пак беше суха и миришеше на изсушена трева. Реката се беше превърнала във вирчета, отделени едно от друго с пясък.

— По дяволите, много е горещо. — Шон махна шапката и избърса потта от челото си. — Трябва да си се сварила с всички тези дрехи по себе си.

— Не, добре съм.

Тя държеше ръката му.

— Хайде да поплуваме.

— Искаш да кажеш без дрехи? — попита Катрин.

— Да, защо не?

— Много е неприлично.

— Хайде!

Поведе я надолу по реката и на едно място, където големите камъни закриваха вира, й помогна да се съблече. Пренесе я на ръце и тя седна във водата, която достигаше до брадичката й.

— Как е? — попита Шон.

— Хубаво — одобри тя. — Усещам я като копринено бельо по тялото си.

Застана над нея.

— Сядай! — каза тя, чувствувайки неудобство да го гледа.

— Защо?

— Знаеш защо… неприлично е, затова.

Седна до нея.

— Трябва да си свикнала вече с мен.

— Е, не съм.

Прегърна я под водата.

— Прекрасна си. Ти си моята любима.

Позволи му да я целуне по ухото.

— Какво ли ще бъде? — попита той, докосвайки корема й. — Момче или момиче?

Това беше любимият им разговор.

— Момче. — Тя беше сигурна.

— Как ще го наречем?

— Ако скоро не намериш свещеник, ще трябва да го наричаме с имената, с които наричаш слугите си.

Шон я погледна с широко отворени очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш как ги наричаш, когато си ядосан.

— Копеле — каза Шон, след което призна. — Наистина, не съм мислил за това. Ще трябва да намеря свещеник. Нито едно от моите деца няма да бъде копеле. Ще трябва да се върнем в Луи Трешар.

— Имаш само месец на разположение — предупреди го Катрин.

— Господи, няма да успеем. Много сме го отложили. Чакай, сетих се. Отвъд планината има португалски селища.

— Шон, но те са католици.

— Всички служат на един и същи господар.

— Колко време ще ни трябва, за да преминем планината.

— Не зная, може би две седмици на кон.

— На кон ли? — попита тя.

— О, господи, ти не можеш да яздиш. — Шон се почеса по носа. — Ще трябва да отида и го доведа. Можеш ли да останеш сама? Мбиджейн ще се грижи за теб.

— Добре, мога.

— Няма да тръгна, ако не искаш. Това не е толкова важно.

— Важно е, знаеш. Ще се оправя.

Преди да замине на следващата сутрин, Шон дръпна слугата настрана и му каза:

— Знаеш защо не идваш с мен, нали?

Мбиджейн поклати глава. Шон си отговори сам.

— Защото тук има много по-важна работа за теб.

— През нощта ще спя до фургона на господарката.

— Ще спиш?

— От време на време — ухили се той.

— Това е добре.

Шон се сбогува с Катрин. Нямаше сълзи, тя разбираше колко е важно това и му помагаше да го приеме и той. Стояха дълго време много близо един до друг, устните им почти се докосваха, шепнейки, и най-сетне Шон нареди да доведат коня му. Хлуби го следваше с товарен кон. Когато пресякоха реката, той се обърна назад и я видя все още да стои до фургона, а зад нея Мбиджейн. Тя изглеждаше твърде млада с бонето си на глава. Шон размаха шапката си и пое нагоре към планината.