Когато лъвът се храни, стр. 69

Отново последва тишина. След известно време Шон попита:

— А ти какво ще спечелиш, Макс?

— Чек от вас за сто хиляди лири, г-н Кортни.

— Цените се вдигат. Мислех, че обичайното заплащане за този вид услуги е тридесет сребърника. Предполагам, че тарифата е определена от някой твой съотечественик.

— Млъкни! — озъби се Даф и вече по-любезно се обърна към Макс. — Г-н Кортни обича да се шегува. Кажи ми, Макс, това ли е всичко, което искаш — единствено пари? Ще бъда откровен с теб. Не ми се вярва. Би трябвало да си доста богат.

Макс бързо се изправи и тръгна към конете. Не бе стигнал до тях, когато се завъртя рязко. Лицето му не се виждаше в сянката, но викът разкри чувствата му:

— Мислите ли, че не знам как ме наричат? „Шутът“, „блюдолизецът“, „гъзолизецът“. Мислите ли, че ми харесва? Мислите ли, че съм щастлив да пълзя пред него? Искам отново да бъда свободен. Искам отново да бъда мъж. — Гласът се задави, ръцете се вдигнаха нагоре и скриха лицето му. Той хлипаше. Шон не можеше да го гледа и даже Даф наведе смутен поглед към земята. Когато заговори отново, гласът му звучеше както винаги тих и тъжен.

— Г-н Кортни, ако вие утре в канцеларията носите жълтата си жилетка, за мене ще бъде знак, че приемате предложението. Тогава ще направя необходимото, за да осигуря отсъствието на г-н Храдски от страната.

Той развърза коня си, яхна го и се загуби от погледите им по пътя за Кейптаун. Двамата останаха неподвижни. Послушаха как тропотът от копитата на коня на Макс затихва в тъмнината и тогава Даф заговори:

— Банковите отчети бяха истински. Добре огледах печатите им.

— А още по-истински бяха чувствата на Макс. — Шон хвърли пурата си в храстите. — Никой не може да играе ролята си така добре. Повдигна ми се, докато го слушах. По дяволите, как може един човек така хладнокръвно да измени на оказаното му доверие?

— Синко, да не обсъждаме морала на Макс. Да разгледаме фактите. Норман ни е поднесен на тепсия, изкусно завързан, подправен с чесън и китка магданоз. Мисля да го сготвим и изядем.

Шон се усмихна.

— Кажи ми няколко основателни причини. Искам да ме убедиш. Съдейки по чувствата, които изпитвах към него след днешното събрание, не бих се изненадал, ако ме убедиш лесно.

— Първо, Норман го заслужава. — Шон кимна. — Второ, ако получим контрол, ще можем да движим нещата, както ние искаме. Ще можеш да изпълниш добрите си намерения и да повишиш заплатите на всички, а аз отново ще бъда на върха.

— Да! — Шон подръпваше замислено мустаците си.

— Трето! Дойдохме тук, за да направим пари и никога няма да получим друга такава възможност. И последният ми довод, но най-силният — ти си прелестен в жълтата си жилетка, синко. Не бих пропуснал да те видя облечен в нея утре сутрин даже и за хиляда акции на „Сентръл Ранд Консолидейтид“.

— Малко ми е тясна — призна Шон. — Но слушай, Даф! Не искам да се повтори случаят с Локкампър. Гадно е, разбираш ли?

Даф се изправи.

— Норман е печен. Няма да направи това. Освен това ще продължи да е богат — остават му диамантените мини. Ние само ще облекчим отговорността му за Уитуотърсранд.

Отидоха до конете си. Вече с крак в стремето, Шон възкликна:

— Господи! Не мога да го направя. Всичко пропадна.

— Защо? — паникьоса се Даф.

— Разлях сос по жилетката си. Не мога да я облека утре. Шивачът ми ще ме убие.

30

Отсъствието на Храдски се уреди без проблем — някой трябваше да отиде в Лондон. Необходими бяха машини за новите райони в Източен Ранд, а освен това и да се изберат двама инженери измежду стотината или почти толкова, очакващи в Англия. Храдски любезно се остави да бъде избран за тази работа.

— Да организираме прощално тържество в негова чест — предложи Даф на приятеля си по време на вечерята. — Е, не съвсем прощално тържество, а увеселение.

Шон започна да си подсвирква погребален марш, а Даф му тактуваше по масата с дръжката на ножа си.

— Ще го направим в хотела на Кен… — Даф внезапно спря. — Ще го направим тук. С това наистина ще поласкаем бедния стар Норман, така че след това да каже: „Копелетата, макар и да ме изметоха, все пак ме удостоиха със знаменито тържество“.

— Той не обича тържества — забеляза Шон.

— Това е основната причина да го направим.

Седмица по-късно, когато Храдски и Макс се качиха на сутрешния дилижанс за Порт Натал, петдесет членове на Йоханесбургската борса в официално облекло от нощното празненство им махаха за довиждане. Даф произнесе, макар и малко нечленоразделно, трогателна кратка реч и подари на Храдски букет рози. Изнервени от тълпата около тях, конете се хвърлиха напред при плясването на камшика и Макс, и Храдски се стовариха един върху друг на задната седалка на дилижанса. Тълпата ги аплодира, докато се скриха. Обгърнал раменете на Даф, Шон го преведе през улицата до кантората и го настани в едно от дълбоките кожени кресла.

— Достатъчно ли си трезвен, за да разсъждаваш смислено? — попита със съмнение Шон.

— Разбира се. Винаги на вашите услуги, както би казала проститутката на клиента си.

— Снощи успях да кажа няколко думи на Макс. Щом с Храдски се качат на кораба, той ще ни изпрати телеграма. Няма да предприемаме нищо, докато не я получим.

— Много мъдро, ти си най-мъдрото момче, което познавам — ухили се щастливо Даф.

— По-добре е да си легнеш — предложи му Шон.

— Много е далече — отговори той. — Ще спя тук.

Изминаха десет дни, преди телеграмата да пристигне. Двамата обядваха в „Ранд Клуб“, когато тя им беше доставена на масата. Шон разкъса плика и прочете на глас:

— Да пием за това! — Вдигна чашата си с вино Даф.

— Утре — каза Шон — ще се кача до „Кенди Дийп“ и ще кажа на Франсоа да изтегли всички мъже от долните хоризонти на мината. Никой не трябва да бъде допускан до тях.

— Постави пазач на четиринайсети хоризонт — предложи Даф. — Това ще придаде повече достоверност.

— Добра идея! — съгласи се Шон. Погледна нагоре, когато един човек мина покрай тях, и внезапно се разсмя. — Даф, знаеш ли кой е този?

— За кого говориш? — погледна го той объркано.

— За човека, който току-що напусна салона. Ето го, отива в тоалетната!

— Не е ли Елиът — вестникарят?

— Издателят на „Ранд Мейл“. Ела с мен, Даф!

— Къде ще ходим?

— Да разпространим новината безплатно.

Даф последва Шон и отидоха мъжката тоалетна. Вратата на единия от клозетите бе затворена и когато те влязоха, някой зад нея се изпърдя тихо. Шон намигна на Даф и отиде към писоара. Обърна се към него и каза:

— Е, единствената ни надежда сега, Даф, е, че Норман ще направи чудеса в Англия. В противен случай… — повдигна рамене той.

Даф влезе в тона му:

— Трябва да сме луди, за да разчитаме на това.

Продължавам да твърдя, че е необходима незабавна продажба. Тази сутрин акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ стигнаха деветдесет и един шилинга, от което е ясно, не още не се е разчуло. Но когато това стане, трябва да сме готови да се отървем от тях. Твърдя, че трябва да се измъкваме, докато все още има възможност.

— Не — заяви Шон. — Да почакаме, докато получим вест от Норман. Зная, че почти няма надежда, но сме отговорни за хората, които работят за нас. — Хвана Даф за ръката и го изведе от тоалетната. При вратата нанесе последния удар: — Ако „Сентръл Ранд Консолидейтид“ рухне, хиляди мъже ще останат без работа, разбираш ли го?

Шон затвори вратата след себе си и двамата се ухилиха доволно.

— Ти си гений, синко — прошепна Даф.

— Щастлив съм да кажа, че съм съгласен с теб — отвърна Шон също шепнешком.

На следващата сутрин Шон се събуди с усещането, че този ден ще се случи нещо вълнуващо. Лежеше и се наслаждаваше на чувството, преди да се сети да потърси причината. Тогава стана и се протегна за вестника, който лежеше сгънат върху подноса за кафе до леглото. Отвори го и на първа страница намери това, което търсеше. Заглавието, набрано с големи букви, гласеше: