Когато лъвът се храни, стр. 66

От светлината на уличната лампа на тавана се бе очертал сребърен квадрат. Шон лежеше по гръб и го наблюдаваше, заслушан в риданията на Кенди. Те постепенно отслабнаха, докато накрая настъпи тишина. Тогава те заспаха. Преди да настъпи денят, се събудиха едновременно като по уговорка.

— Ти си единственият, който може да му помогне сега — каза Кенди.

— Да му помогна в какво? — попита Шон.

— Да намери това, което търси. Покой, себе си — наречи го както искаш. Той се е загубил, разбираш ли, Шон? Загубил се е и е самотен, почти толкова самотен, колкото съм и аз. Аз можех да му помогна, сигурна съм, че можех.

— Даф — загубен? — попита Шон. — Ти си полудяла.

— Не бъди такъв слепец, Шон. Не се подвеждай от големи приказки и блестящи маниери. Погледни и другите неща.

— Какво например?

Тя помълча малко.

— Той мразеше баща си, знаеш ли това?

— Досещах се от малкото, което ми е казвал.

— Начинът, по който въставаше срещу всякаква дисциплина. Отношението му към Храдски, към жените, към живота. Помисли за това, Шон, и ми кажи дали се държи като щастлив човек.

— Веднъж Храдски му е погодил номер. Той просто не го харесва — каза Шон.

— О, не! Нещата са много по-дълбоки. По някакъв начин той възприема Храдски като образ на баща си. Вътрешно е съвсем съсипан, Шон. Ето защо се е залепил за тебе. Ти можеш да му помогнеш.

Той се разсмя искрено.

Кенди, скъпа, просто си допадаме. Това е всичко, не съществуват други причини за нашето приятелство. Не започвай да го ревнуваш от мен.

Тя седна в леглото и одеялата се плъзнаха надолу. Наведе се над Шон и гърдите й се люшнаха напред, тежки, заоблени и сребристобели в полумрака.

— В теб има сила, Шон. Някаква непоколебима увереност, която все още не си осъзнал. Даф е разбрал това, така както и други нещастни хора ще го разберат. Той се нуждае от теб, безкрайно много се нуждае от теб. Погрижи се за него заради мен, помогни му да намери това, което търси.

— Глупости, Кенди — промърмори смутено Шон.

— Обещай ми, че ще му помогнеш.

— Време е да се върнеш в стаята си — подкани я той. — Хората ще започнат да говорят.

— Обещай ми, Шон.

— Добре, обещавам.

Кенди стана и бързо се облече.

— Благодаря ти, Шон. Лека нощ.

За Шон Йоханесбург бе опустял без Даф. Улиците не бяха вече толкова пълни, „Ранд Клуб“ го потискаше, а във фондовата борса бе далеч по-скучно. Въпреки това не стоеше без работа — вършеше своята, както и тази на Даф.

Беше късно вечерта, когато съвещанието с Храдски и Макс завърши и той се върна в хотела. От напрежението през деня му оставаше малко енергия, която да изразходва в съжаление. Освен това беше сам. Отиде в Опера Хауз и пи шампанско с тълпата, събрала се там. Едно от момичетата игра канкан върху голямата маса в центъра на салона и когато спря пред Шон и Тревър Хейнс, с чело, докосващо коленете й, и фусти, увиснали през раменете, той позволи на Тревър да смъкне гащите й. Преди седмица по-скоро би го ударил с юмрук по носа, отколкото да му отстъпи тази чест. Вече не му беше толкова забавно. Прибра се рано вкъщи.

Следващата събота Къртис и Франсоа дойдоха по обяд в кантората за ежеседмичното съвещание. Когато свършиха и Храдски си беше отишъл, Шон им предложи:

— Хайде с мен. Ще отидем в бара на „Гранд Нешънъл“ и ще ударим по няколко, за да осветим края на седмицата, така да се каже.

Двамата се размърдаха притеснено на столовете си.

— Уговорили сме се да се срещнем с няколко момчета в „Светлите ангели“, шефе.

— Чудесно, ще дойда с вас — каза Шон нетърпеливо. Внезапно почувствува необходимост да бъде отново сред обикновените хора. Повдигаше му се от компанията на тези, които му стискаха ръка и се усмихваха, докато очакваха удобния момент да му забият нож в гърба. Би било добре да тръгне с двамата и да поговорят за копаене, а не за фондове и акции, да се посмее с мъжете, които не даваха пукната пара, дали акциите на „Сентръл Ранд Консолидейтид“ ще достигнат шестдесет шилинга в понеделник. Щеше да се напие заедно с Франсоа и Мартин, а по-късно можеше и да се сбие — честна битка с голи юмруци. Господи, би било добре да бъде с мъже, чисти отвътре, независимо от мръсотията под ноктите им и петната от пот по ризите им.

Къртис хвърли бърз поглед към Франсоа.

— Шефе, там се събира тълпа единствено от грубияни. Всички миньори се отбиват в съботите.

— Чудесно! — зарадва се Шон. — Да вървим!

Изправи се и закопча гълъбовосивото си палто, чиито ревери бяха гарнирани с черна коприна. Взе бамбуковия бастун от бюрото.

— Хайде, да тръгваме!

Шумът, идващ от „Светлите ангели“, ги посрещна една пряка, преди да достигнат зданието. Шон се ухили и ускори крачка като обучено ловджийско куче, усетило отново миризмата на дивеча. Франсоа и Къртис подтичваха от двете му страни. Огромен миньор се беше качил върху тезгяха на бара. Шон разпозна в него един от своите работници в мината „Малката сестра“. Тялото на мъжа беше наведено назад, за да балансира тежестта на дамаджаната, която беше залепил за устните си, и гърлото му се свиваше в непрекъснати конвулсии, докато поглъщаше течността. Тълпата около него го насърчаваше монотонно:

— Изпий я! До дъно! До дъно! До дъно! До дъно!

Миньорът свърши, запрати дамаджаната в стената и се оригна като кипящ гейзер. Поклони се, за да приеме аплодисментите, и съгледа Шон, изправен до вратата. Изтри виновно устните си с ръка и скочи от тезгяха. Останалите се обърнаха, видяха Шон и шумът постепенно утихна. Всички се пръснаха мълчаливо из бара. Шон въведе Франсоа и Къртис в помещението. Постави една купчина златни лири върху тезгяха.

— Наливай на всички, барман. Приемай поръчките. Днес е събота и е време да отпуснем вентила.

— Наздраве, г-н Кортни.

— Бъдете щастлив, сър.

Гласовете бяха понижени от уважение.

— Пийте, хора. Там, откъдето са дошли тези, има още купища.

Застана до бара с Франсоа и Мартин. Те се смееха на шегите му. Гласът му гърмеше и лицето му се беше зачервило от щастие. Купи още питиета. След известно време пикочният му мехур му напомни за себе си и той се запъти към тоалетната. Дочу вътре да разговарят и спря до паравана.

— … ще идва тук, а? Това не е скапаният „Ранд Клуб“.

— Шшт! Ще те чуе, човече. Искаш да загубиш работата си ли?

— Не давам пукната пара. За кого се мисли той? „Пийте, момчета! Там, откъдето идват тези, има още купища. Аз съм шефът, момчета! Правете, каквото ви казвам, момчета! Целунете ми задника, момчета!“

Шон застина.

— Успокой топката, Франк. Той ще си тръгне всеки момент.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре. Това надуто копеле с ботушите си за десет гвинеи и позлатен бастун. Да си върви там, откъдето е дошъл.

— Пиян си, човече. Не говори толкова високо.

— Да, пиян съм. Достатъчно пиян, за да вляза там и да му го кажа в лицето…

Шон се измъкна заднешком през вратата и бавно отиде до бара при Франсоа и Къртис.

— Надявам се, че ще ме извините. Току-що си спомних, че трябваше да свърша нещо този следобед.

— Много лошо, шефе. — Къртис изглеждаше облекчен. — Може би някой друг път, а?

В „Ранд Клуб“ го посрещнаха с удоволствие. Трима души едва не се сбиха кой да го почерпи.

Същата нощ той вечеря с Кенди и докато пиеха ликьор, й разказа случката. Тя го изслуша, без да го прекъсва.

— Те не ме искаха там. Не виждам какво съм им направил, за да не ме обичат.

— И това те безпокои? — попита тя.

— Да, тревожи ме. Никога преди хората не са се отнасяли така към мен.

— Радвам се, че се безпокоиш. — Тя се усмихна нежно. — Един ден ти ще пораснеш и ще станеш добър човек.

— Но защо ме мразят? — повтаряше Шон.

— Завиждат ти. Мъжът е казал „ботуши за десет гвинеи и позлатен бастун“ — това е в дъното на всичко. Сега си различен от тях, ти си богат. Не можеш да очакваш да те приемат такъв.