Когато лъвът се храни, стр. 25

Постепенно осъзна целия смисъл и всички последствия от това. Детето щеше да бъде жива част от брат му. Тази част, която не е могла да бъде отсечена от остриетата на зулусите. Не бе загубил напълно Шон. Ана — на нея й трябва баща за детето, немислимо беше да изкара още един месец, без да се омъжи. Той би могъл да има и двете — всичко, което обича. Шон и Ана. Трябва да се омъжи за него, просто няма друг избор. Ликуването го изпълни и той се обърна към нея.

— Какво ще правиш, Ана? — Сега вече се чувствуваше уверен. — Шон е мъртъв. Какво смяташ да правиш?

— Не знам.

— Не можеш да родиш детето. Ще бъде копеле.

Видя, че лицето й болезнено се сви, като чу тази дума. Той се почувствува напълно уверен.

— Ще трябва да замина за Порт Натал. — Тя говореше съвсем безизразно. Гледаше го спокойно, знаеше какво ще й каже и продължи: — Скоро ще замина. Ще се оправя. Ще намеря начин.

Докато тя говореше, Гарик разглеждаше лицето й. Главата й беше малка, върху рамене, широки за момиче, брадичката й бе изпъкнала, зъбите й малко криви, но бели — беше много хубава, въпреки че очите й бяха събрани.

— Обичам те, Ана — каза той. — Знаеш го, нали?

Тя кимна бавно. Очите й излъчваха доволство.

— Да, знам, Гари.

— Ще се омъжиш ли за мен? — попита я със затаен дъх.

— Ти нямаш нищо против? Нямаш нищо против бебето на Шон? — каза тя, уверена, че това е така.

— Обичам те, Ана.

Той тромаво се приближи към нея и тя се вгледа в лицето му. Не искаше да мисли за крака му.

— Обичам те и всичко останало е без значение. — Протегна ръце към нея и тя му позволи да я прегърне. — Ще се омъжиш ли за мен, Ана? — Той трепереше.

— Да.

Ръцете й се бяха отпуснали безжизнено на раменете му. Той заплака тихичко и на лицето й се изписа отвращение. Прииска й се да го отблъсне, но се сдържа.

— Скъпа моя, няма да съжаляваш. Кълна ти се — прошепна той.

— Трябва да се оженим бързо, Гари.

— Да. Днес следобед ще отида в града и ще говоря с падре…

— Не! Не тук, в Лейдибург — отсече Ана. — Не искам хората да говорят. Няма да го понеса.

— Ще отидем в Питърмарицбург — предложи Гарик.

— Кога?

— Веднага, когато кажеш.

— Утре — заяви тя. — Ще отидем утре сутринта.

Катедралата в Питърмарицбург е разположена на Чърч стрийт. Изградена е от сив камък, с кула — камбанария и железни перила между улицата и тревните площи. По тревата се разхождат наперени гълъби.

Ана и Гарик минаха по павираната алея и влязоха в полумрака на катедралата. Слънцето се процеждаше през стъклописите по прозорците, като осветяваше вътрешността със странни цветни отблясъци. Тъй като и двамата бяха неспокойни, се държаха за ръце, докато стояха на пътеката между редовете.

— Тук няма никой — прошепна той.

— Трябва да има — отговори му шепнешком Ана. — Опитай тази врата.

— Какво да кажа?

— Просто, че искаме да се оженим.

Поколеба се.

— Хайде — продължаваше да шепне тя, като внимателно го побутваше към вратата на църковната канцелария.

— Ела с мен — каза й той. — Не знам какво да кажа.

Свещеникът беше слаб мъж с очила със стоманена рамка. Вдигна очи над тях, изгледа притеснената двойка на прага и затвори книгата на бюрото пред себе си.

— Искаме да се оженим — каза Гарик и силно се изчерви.

— Е — проговори сухо свещеникът, — попаднали сте точно където трябва. Влезте.

Изненада се от прибързаността им и поспориха малко, след което изпрати Гарик в мировия съд за специално разрешение. Бракосъчета ги, но церемонията бе вяла. Монотонното каканижене на свещеника почти се губеше в огромната катедрала, докато те стояха пред него смалени и изпълнени със страхопочитание. Две стари дами, които влязоха да се помолят, застанаха ликуващо от двете им страни, за да им свидетелствуват. Сетне и двете целунаха Ана, а свещеникът стисна ръката на Гарик. Излязоха навън под яркото слънце. Гълъбите все така се кандилкаха по тревната площ, а по Чърч стрийт изтрополя фургон, теглен от муле, с чернокож каруцар, който пееше и плющеше с камшика си. Сякаш нищо не се беше случило.

— Оженихме се — каза Гарик несигурно.

— Да — съгласи се Ана, но от тона й личеше, че и тя не го вярва.

Закрачиха редом към хотела. Нито се докосваха, нито разговаряха. Багажът им беше отнесен в стаята, конете — прибрани в яхъра. Гарик се разписа в регистрационната книга и администраторът му се ухили.

— Настаних ви в номер дванадесет, това е апартаментът ни за младоженци.

Той леко му намигна и Гарик смутено изпелтечи нещо.

След вечеря — една великолепна вечеря — Ана се качи в стаята, а той седна във фоайето, за да пие кафе. Измина почти цял час, докато събере кураж да я последва. Прекоси гостната на апартамента, поколеба се пред вратата на спалнята, после влезе. Тя си бе легнала. Беше се завила до брадичката и го изгледа с непроницаемия си поглед.

— Оставила съм ти нощницата в банята.

— Благодаря — отвърна Гарик.

Спъна се в един стол, докато пресичаше стаята. Затвори вратата зад себе си, съблече се бързо и като се наведе гол над мивката, наплиска лицето си с вода, после се избърса и нахлузи нощницата. Върна се в спалнята. Ана лежеше, извърнала лицето си на другата страна. Косата й беше разпиляна на възглавницата и блестеше на светлината на лампата.

Гарик седна. Повдигна ръба на нощницата си над коляното и разкопча каишките на протезата, положи я внимателно на стола до него и започна да масажира чуканчето с двете си ръце. Чу, че леглото леко изскърца, и вдигна очи. Тя бе втренчила поглед в крака му. Той припряно смъкна нощницата, за да покрие чуканчето с белега от шева по него. Изправи се, пазейки равновесие и подскочи на един крак към леглото. Беше се изчервил.

Повдигна завивките и се пъхна в леглото, а Ана рязко се дръпна настрана от него.

— Не ме докосвай — каза тя дрезгаво.

— Ана. Моля те, не се плаши.

— Аз съм бременна, не бива да ме пипаш.

— Няма. Кълна ти се, че няма.

Тя дишаше тежко, като не се опитваше да скрие отвращението си.

— Ана, искаш ли да спя в гостната? Ако искаш, ще отида там.

— Да, върви там да спиш.

Той си взе халата от стола и се наведе, за да вдигне протезата си. Заподскача към вратата, после се обърна към нея. Гледаше го, без да помръдва.

— Извинявай, Ана, не исках да те изплаша.

Тя не му отговори и той продължи:

— Обичам те. Кълна ти се, че те обичам повече от всичко на света. Не бих те наранил, знаеш това, нали? Нали знаеш, че няма да те нараня?

Тя продължаваше да мълчи и той направи умолителен жест, стиснал в ръка дървената протеза, с напиращи в очите му сълзи.

— Ана, по-скоро бих се убил, отколкото да те уплаша!

Излезе бързо през вратата и я затвори след себе си. Ана се измъкна от леглото, изтича през стаята с развяваща се нощница и превъртя ключа.

Сутринта Гарик остана слисан от веселото момичешко настроение на Ана. Беше привързала косата си със зелена панделка, а зелената й рокля бе поизбеляла, но й стоеше добре. По време на закуската тя бърбореше радостно, а докато си пиеха кафето, се протегна през масата и докосна ръката му.

— Къде ще ходим днес, Гарик?

Той се изненада, защото не беше правил чак такива планове.

— Бих казал, че е най-добре да вземем влака за Лейдибург днес следобед.

— О, Гари! — нацупи се Ана. — Нима не ме обичаш достатъчно, за да ми подариш един меден месец?

— Струва ми се, че… — Поколеба се, после продължи: — Ама, разбира се, просто не бях мислил за това. — На лицето му се разля широка усмивка, издаваща вълнението му. — Къде да отидем?

— Можем да се качим на пощенския параход и да плаваме по крайбрежието чак до Кейптаун — предложи тя.

— Ами да! — Той моментално възприе идеята. — Ще бъде много забавно.

— Ама, Гари… — Жаждата й за приключения поизбледня. — Аз имам тук само тези две стари рокли.