Когато лъвът се храни, стр. 21
Шон се промъкна през кръга от фургони и като се придържаше в сянката на дърветата покрай тротоара, заобиколи магазина на Пай и изтича надолу по алеята, прескочи канавката и оградата от бодлива тел. Както тя му бе казала, в плантацията беше тъмно и тихо, шумоляха изсъхнали листа, едно клонче се счупи под крака му. Нещо притича в тъмното, шумолене на малки крака. Стомахът му се сви — пусти нерви, беше само един заек. Стигна живия плет и потърси дупката, пропусна я и се върна, откри я и хайде през нея в овощната градина. Облегна се на стената от растителност и зачака. Сега дърветата бяха лунно сиви, а в основата си черни. Зад тях виждаше покрива на къщата. Знаеше, че тя естествено ще дойде. Той беше й казал да дойде.
Часовникът на църквата отброи часа, а малко по-късно с единичен звън — четвъртината час. Вече го хвана яд. Дяволите да я вземат! Мина през градината, като внимателно се придържаше в сянката на дърветата. Един от страничните прозорци светеше, той виждаше жълт квадрат светлина на ливадата. Внимателно заобиколи къщата.
Тя беше на прозореца с лампа зад гърба си. Лицето й не се виждаше, но светлината на лампата обрамчваше косата й в ореол с бакърен цвят. Както се бе надвесила над перваза, в позата й имаше някакъв копнеж. Той виждаше очертанието на раменете й през бялата материя на леката й рокля.
Шон изсвири тихо и тя се стресна. Вгледа се за няколко секунди в тъмното, после поклати глава наляво и надясно бавно и със съжаление. Дръпна пердетата и Шон видя през тях как сянката й се отдалечава. Лампата угасна.
Шон прекоси назад овощната градина и плантацията. Трепереше от яд. По алеята чу музиката от площада и ускори крачка. Зави иззад ъгъла и видя светлините и танцуващите.
— Загубена малка глупачка — каза той на глас, все още е яд, но и още нещо. Умиление? Уважение?
— Къде беше? Чакам те цял час — каза Ана собственически.
— Дотам и обратно, за да видя колко е далеч.
— Колко смешно. Шон Кортни, къде си бил?
— Искаш ли да танцуваме?
— Не.
— Добре тогава, няма да танцуваме.
Карл и няколко други младежи стояха при готварските огньове. Той тръгна към тях.
— Шон, Шон, извинявай — каза Ана. — Много ми се танцува, моля те.
Танцуваха, побутвани от други двойки, но и двамата мълчаха, докато музикантите не спряха, за да избършат потта от челата си и да наквасят гърлата си.
— Шон, имам нещо за теб.
— Какво?
— Ела, ще ти покажа.
Изведе го от светлото през фургоните и спря при купчината седла и одеяла. Коленичи, разгъна едно одеяло и се изправи с палто в ръце.
— Уших го за теб. Надявам се да ти хареса.
Шон го пое от ръцете й. Беше от овчи кожи, дъбени и загладени, съшити с обич, а вътрешната козина беше избелена до снежнобяло.
— Много е красиво. — Оцени вложения в него труд. Почувствува се виновен, подаръците винаги предизвикваха у него чувство на вина. — Много съм ти благодарен.
— Премери го, Шон.
Беше топло, прибрано в кръста, достатъчно свободно в раменете, подчертаваше значителната им ширина и якост. Ана стоеше до него и оправяше яката.
— Много добре ти стои — доволно каза тя.
Той я целуна и настроението се промени. Тя го прегърна здраво през врата.
— О, Шон, така не ми се иска да заминеш.
— Хайде да се сбогуваме както трябва.
— Къде?
— В моя фургон.
— Ами родителите ти?
— Върнаха се във фермата. Татко ще дойде сутринта. С Гари ще спим тук.
— Не, Шон, има прекалено много хора. Не може.
— Ти не искаш — прошепна Шон. — Жалко, защото може да ни е за последен път.
— Какво искаш да кажеш?
Тя изведнъж застина и се смали в прегръдките му.
— Утре заминавам. Нали знаеш какво може да се случи?
— Не. Не говори така. Дори не го помисляй.
— Но е истина.
— Не, Шон, недей. Моля те, недей.
Усмихна се в тъмното. Ах, колко просто беше всичко.
— Хайде да отидем в моя фургон — каза той и я хвана за ръката.
18
Закуска в мрака, огньове около площада, тихи гласове, мъже със съпругите си, прегръщащи за сбогом малките си деца. Конете се оседлават, карабините се прибират в калъфите, отзад се поставят навити одеяла, четири фургона се придвижват в центъра на площада мулетата са в коловозите.
— Татко трябва да се появи всеки момент. Вече е почти пет часа — каза Гари.
— Да, всички го чакат — съгласи се Шон. Беше се свил под тежестта на патрондаша през рамото му.
— Господин Нивенхюизен ми каза да бъда кочияш на един от фургоните.
— Зная. Ще се справиш ли?
— Мисля, че да.
Приближи се Джейн Петерсен.
— Здрасти, Джейн. Брат ти готов ли е вече?
— Почти. Оседлава коня.
Тя застана пред Шон и срамежливо му подаде лента от зелена и жълта коприна.
— Шон, направих кокарда за шапката ти.
— Благодаря ти, Джейн. Ще ми я поставиш ли?
Тя я забоде на периферията на шапката. Шон я пое от ръцете й и я килна юнашки на главата си.
— Сега приличам на генерал — каза той и тя се засмя. — Ами, Джейн, какво ще кажеш за една целувка за довиждане?
— Ужасен си — каза малката Джейн и бързо се отдалечи, почервеняла.
„Не е чак толкова малка“ — помисли си той. Толкова много бяха, че да се чудиш от коя да започнеш.
— Ето го татко — обади се Гари, когато Уейт Кортни навлезе в площада яхнал кон.
— Хайде — каза Шон и развърза коня си.
От всички страни прииждаха мъже, повели конете си.
— До скоро — каза Гари и закуца към един от чакащите фургони с мулета.
Уейт поведе колоната. Четири отряда по петнадесет мъже в колона по двама, последвани от четири фургона, след тях резервните коне, водени от чернокожи слуги.
Пресякоха площада през остатъците от снощното пируване и навлязоха в главната улица. Жените мълчаливо наблюдаваха, застинали неподвижно, заобиколени от децата. И преди бяха виждали мъжете си да тръгват на поход срещу племената, те не се радваха, защото бяха познали пътищата на смъртта и бяха научили, че гробищата не носят слава.
Ана махна на Шон. Той не я видя, защото конят му бе немирен и я бе подминал, преди да го обуздае. Тя отпусна ръка и се загледа след него. Беше облечен с новото кожухче.
Шон видя бакърения проблясък и бързата въздушна целувка от прозореца на горния етаж на магазина на Пай. Видя я, защото я търсеше. Това успокои наранената му гордост и той се усмихна и размаха шапка.
Ето че излязоха от града и най-сетне дори малките момчета и кучета, които подтичваха покрай тях, изостанаха и колоната се понесе в тръс по пътя към Зулуленд.
Слънцето изгря и изсуши росата. Копитата вдигаха прах, който се понесе над пътя. Редът в колоната се наруши, мъжете пришпорваха напред или изоставаха, за да яздят с приятелите си. Носеха се на групички, говореха безгрижно и весело, сякаш бяха тръгнали на еднодневен лов. Всеки се беше облякъл, както бе считал, че ще е най-подходящо. Стив Еразмус с костюма си за черква бе най-официално облеченият. Всички имаха само един униформен елемент — зелено-жълтата кокарда. Въпреки това дори и при нея имаше признаци на индивидуален вкус: някои я носеха на шапките си, други — на ръкавите си, а трети — на гърдите си. Бяха фермери, а не войници, но калъфите на карабините им бяха износени от употреба, носеха патрондашите си непринудено, дървените приклади на пушките им бяха лъснали от галещите ги ръце.
Рано следобед стигнаха Тугела.
— Боже господи, вижте! — изсвири с уста Шон. — Досега не бях виждал толкова много хора на едно място.
— Казват, че са четири хиляди — обади се Карл. — Зная, че са четири хиляди. — Огледа бивака. — Но не знаех, че четири хиляди са толкова много народ.
Колоната се спускаше по последния склон на Роркес Дрифт. В това място реката беше кално кафява и широка, като се къдреше в плитчините на брода. Бреговете й бяха ниски и тревисти, като на отсамния имаше групичка къщи с каменни стени. В радиус на половин километър от тях лагеруваше армията на лорд Челмсфорд. Палатките бяха опънати в безукорни редици една зад друга, конете бяха завързани между тях. Фургоните — най-малко петстотин — бяха разположени покрай реката, и целият район гъмжеше от хора.