Остров Тамбукту, стр. 96

- А вие какъв сте? - обърна се към мене капитанът. - Надявам се, че не сте член на Камарата на общините?

- Не. сър. Аз съм българин.

- Българин? Окей! А вие? - обърна се той към Стерн.

- Аз съм англичанин - студено отвърна Стерн. - Морски капитан.

- На военен кораб?

- Не, на търговски. По-право бях капитан на яхтата на господина, когото току-що отведоха.

- Нима той имаше яхта?

- Да, той имаше яхта.

- Казаха ми, че сте претърпели корабокрушение?

- Да, сър. Яхтата се разби в ония там скали. - Стерн посочи скалите, между които се виждаше палубата на нашата разрушена яхта.

Подофицерът, който беше отвел плантатора, се върна. Капитанът му каза нещо на японски. Подофицерът му отдаде чест и направи знак на Стерн да го последва.

Като останахме сами, капитанът на подводницата отново ме попита:

- Значи, вие сте българин?

- Да, българин - потвърдих аз.

Той ме изслуша мълчаливо, с малко наклонена настрана глава, като човек, който недочува и се старае да долови всяка дума на събеседника си. След това отново ме отрупа с въпроси. Освен пушки имат ли и друго някакво оръжие туземците? Не? Ол райт! (Добре, отлично!) Има ли и други европейци на острова? Не? И никакви войски? А откъде имат пушки туземците? От яхтата? Добре, много добре! А колко жители има на острова? Къде са техните села? Дълбоко в джунглата? И нямат никакви пътища? А добре ли говоря езика на племето? Познавам ли главатаря? Дори много добре? Окей!

Когато отговорих на многобройните му въпроси, той каза пресилено усмихнат:

- Ние сме съюзници с вас. България се присъедини към оста (Оста - съюзът между Германия, Италия и Япония през последната световна война се наричаше "оста Рим, Берлин и Токио") - известно ли ви е това? Да? Окей! Да отидем да се почерпим, съюзнико... Но преди това да се запознаем. Капитан Сигемицу. А вашето име! Антон? Окей!..

Влязохме в тясната столова на подводницата, осветена само с една електрическа крушка, която процеждаше оскъдна жълтеникава светлина. Малката масичка, до която седнахме, беше завинтена за пода. Столовете също бяха железни и неподвижни. Един шишкав моряк в бяла престилка ни донесе сандвичи от пушена риба и бутилка вино. Сандвичите миришеха на пушек, но виното наистина беше хубаво, с вкуса на френското бордо, но с етикет на Филипинските острови... Когато чукнахме чашите, капитанът каза, че главното не е в пиенето, а в чукането - и ние още веднъж се чукнахме.

- Нали сме съюзници - добави той усмихнат. Да, той няма да ме третира като пленник, а като съюзник. И аз трябва да се отнасям към него с доверие, като към съюзник. На нас ни предстои обща работа. Да, да, обща, полезна работа... Какво се иска от мен? Само едно: да се върна на острова и да придумам главатаря на племето да прекрати съпротивата. Всички туземци да се върнат по домовете си и да се отдадат на мирен труд. Това е най-разумното, което диваците могат да направят. Трябва да обясня на главатаря, че всяка съпротива ще бъде безполезна. Все едно, диваците ще бъдат победени и тогава цялото племе заедно с жените и децата ще бъде унищожено до крак. Островът е нужен на Япония. Той ще бъде превърнат във военна морска база. Японците ще прекъснат пътя на американските кораби, които пренасят оръжие за Русия през Персийския залив. След това ще прекъснат пътя и на английските кораби за Индия и Зондските острови. Британският лъв с проскубана грива ще бъде затворен в клетката на неговия малък остров и там ще бъде доубит напълно.

- Аз ви казвам всичко това - заяви капитан Сигемицу, - за да разберете колко важен е за нас сега тоя остров. Постарайте се да обясните това на племето. Нека всички разберат, че работата е много сериозна и аз няма да се шегувам.

- Добре, ще обясня това на главатаря - казах аз. - А какво става с Русия? Ние бяхме откъснати от света почти цяла година и нищо не знаем.

- Германските войски са в Сталинград - отвърна капитанът.

- А Москва и Ленинград?

Капитанът мрачно каза:

- Когато германците стигнат Урал, Москва и Ленинград сами ще се предадат. - И като се сети, че е казал повече, отколкото трябва да се каже на един "съюзник", той продължи: - Както виждате, аз съм напълно откровен с вас и не крия, че този малък остров има голямо значение за нашата окончателна победа. Трябва на всяка цена да убедите главатаря да спре съпротивата. Ако е нужно, обещайте му подкуп. Чел съм някъде, че диваците дават мило и драго само за една проста дрънкулка.

Спомних си дрънкулките на Смит и казах:

- Напротив, туземците са неподкупни. Те са големи патриоти.

- Патриоти? Разсмивате ме, сър... - И той наистина се засмя, като друсаше широките си рамене. Жълтите му зъби неприятно святкаха. После изведнъж стана сериозен и мрачно добави: - Ако не се подчинят, ще ги изтребя до крак. Кажете това на главатаря. Аз имам достатъчно войници и оръжие за една сбирщина от две хиляди души.

Чувствувах как възмущението се надигаше в мен. Помъчих се да го потисна и попитах:

- А какво мислите да правите с двамата англичани?

- Ах, да... Добре, че ми напомнихте. Вярно ли е, че оня дангалак е член на английската Камара на общините?

- Не зная. Възможно е... Той е богат индустриалец, има плантации на Кокосовите острови.

- А истина ли е, че другият бил капитан на неговата яхта?

- Истина е.

- Добре! - кисело се усмихна капитанът. - Членът на английската Камара на общините ще чисти клозетите, а на моряка ще дам почетна работа: той ще бели картофи и ще мие съдовете в кухнята. - Като изпи чашата си на един дъх, той неочаквано стана и каза: - И тъй, решено. Сега ще ви дам бележка, с която ще можете свободно да се движите из острова във всяко време на денонощието. Ако стане нужда, моите войници ще ви оказват съдействие. От този момент вие сте под закрилата на японското знаме и войник на царя-слънце. Ако завършите успешно преговорите с главатаря, ще получите награда. Но ако освен това доведете главатаря на подводницата, ще окачите на гърдите си златния медал. Пожелавам ви успех, съюзнико!

Той ми подаде ръка и отиде в кабината си, без дори да ме попита дали съм съгласен да играя ролята на посредник, или не.

II

Двама моряци ме откараха на брега. Тук още кипеше работа: японците разковаваха сандъците с патрони, други сглобяваха няколко тежки картечници, чиито триножници бяха потънали дълбоко в пясъка, трети копаеха картечни гнезда на близките височини. По всичко личеше, че японците се страхуваха от нападение и се готвеха за отбрана.

Тук заварих и първожреца - той все още изхвърляше водата от лодките. Като ме видя, изтича при мен и почна да хленчи:

- О, Андо! Кажи на пакегите да ме оставят на мира. Аз съм стар, не мога да работя. Кажи им, че искам да говоря с техния тана...

- Какво ще му говориш?

- Ще му кажа, че съм първожрец. Ако той е умен човек, ще разбере, че мога да му бъда полезен.

- С какво можеш да му бъдеш полезен? - попитах го аз.

- Ще кажа на моите хора да не воюват с пакегите.

- Но те няма да те послушат.

- Ще ме послушат, Андо! Хората от моя род ще ме послушат. Кажи на жълтия тана, че аз ще го осиновя и той ще живее на острова като син на нашето племе. И неговите стрелци ще станат синове на нашето племе. Ако жълтият тана даде коняк и цигарки на Арики...

- Млъкни! - извиках му аз. - Жълтият тана няма нужда от тебе. Той има достатъчно стрелци, за да избие цялото племе.

Тръгнах към селището, но Арики ме хвана за ръката и просто не искаше да ме пусне. Гледаше ме с тесните си миши очички и хленчеше. Той беше отвратителен.

Около нас се събраха десетина моряци, дойде и един офицер, когото виждах за пръв път. Казах му, че съм натоварен от капитана със специална задача, и му подадох бележката. Като я прочете, офицерът застана мирно и ми отдаде чест.

- Мога ли да ви бъда полезен с нещо? - попита ме той на английски.

- Дайте ми този старец - кимнах с глава към Арики. - Той не може да ви върши никаква работа, а на мен ми е нужен.