Остров Тамбукту, стр. 79
- Тана Боамбо!
- Умба-бозамбо!
- Да живее тана Боамбо!
- Комунатуа, готови ли сте? - попита ги главатарят и всички в един глас му отговориха:
- Готови сме!
- Да вървим! Ние сме храбри мъже!
- Ще избием всички врагове до крак!
Тук беше и Амбо, синът на главатаря. Извиках го настрана и го попитах:
- Защо отивате срещу племето бома? То нищо лошо не ви е направило.
- Мълчи! - извика възбудено младежът. - Ти не познаваш племето бома. Всички са разбойници.
- Познавам го по-добре от тебе, защото живях при него шест луни - възразих аз. - Всички са добри хора. Защо ще ги убивате?
- Мълчи! - повтори Амбо. - Ако те чуят другите, ще те намразят.
Той ми обърна гръб и потъна в множеството. Тогава отидох при Боамбо и се помъчих още веднъж да го убедя да се откаже от тоя позорен поход.
- Какво мога да направя? - сви рамене той. - Ти чу какво говорят ловците. Аз не мога да ги спра.
- Можеш! - твърдо казах аз. - Кажи им, че ако не си отидат по домовете, ще се случи голяма беда.
Твърдият ми глас и моята увереност смутиха главатаря. Той ме погледна втренчено и попита:
- Какво ще се случи? Кажи!
- Много лошо! - неопределено повторих аз, защото не знаех какво друго да кажа.
Той настойчиво почна да ме разпитва какво точно ще се случи, ако не се откажат от похода. Арамру - земетресение? Или може би ще запаля Голямата вода?
- Кажи! - настояваше той. - Какво ще се случи?
- Не ме питай, нищо няма да ти кажа! - отвърнах аз. - Ако ловците не си отидат още сега по домовете, цялото племе ще пострада. Анге бу!
Около нас бяха се събрали доста хора и внимателно слушаха нашия разговор. Като чуха моите заплахи, туземците също почнаха да ме разпитват какво ще се случи. Мога ли да направя нещо лошо на племето? Мога ли да докарам арамру и да запаля Голямата вода? Аз мълчах. Това внесе известно смущение между тях. Тъкмо това исках аз, но Смит беше на друго мнение. Като разбра, че разколебавам ловците, той изчезна някъде и след малко отново се върна заедно с Арики. Тогава разбрах, че Смит беше ме излъгал: първожрецът не беше пиян. Той застана на мегдана мълчалив и мрачен. Всички го наобиколиха и почнаха да го отрупват с въпроси. Той мълча доста дълго време, след това заговори бавно и тържествено: - Белите листа всичко ми казаха. Този пакеги - посочи ме той с дългата си ръка - иска да не принасяме жертва на Дао. Той казва, че племето бома са добри хора, а всички вие знаете, че те са наши врагове. Той говори тъй, защото е приятел на племето бома. Вярно ли е това? - обърна се към мен Арики, но преди да му отговоря, той продължи разпалено: - Виждате ли го? Той мълчи! Значи, аз казвам истината! Племето бома са лоши хора! Не откраднаха ли те Зума, дъщерята на Ламбо? Откраднаха я! Не откраднаха ли Лола, дъщерята на Ладан? Откраднаха я! Не убиха ли Зумбо, сина на Малу? Убиха го! А този пакеги казва, че били добри хора. Е, добре! Кой казва истината? Аз или този пакеги?
- Арики казва истината! Арики! - обадиха се много гласове.
Трябваше още веднъж да призная, че първожрецът не беше глупав. В това никога не съм се съмнявал и затова го смятах за опасен човек. Според разбиранията на туземците в думите му имаше желязна логика. Това, което каза, беше вярно. Двете девойки, за които говореше, племето бома наистина ги откраднало преди няколко години. Когато ги отвличали от градините, където работели, един от пазачите, Зумбо, бил тежко ранен и още на другия ден починал. Всичко това беше вярно. Но Арики не каза, че и племето занго е отвличало жени от племето бома. Той не каза, че тия взаимни нападения са причина за враждата между двете племена и ако бъдат прекратени, между тях щеше да настъпи мир и разбирателство. Той изреди всички злини, които племето бома беше извършило, но премълча това, което племето занго беше направило на племето бома. Той беше едностранчив и пристрастен, но в тоя миг на обща възбуда думите му направиха силно впечатление. Тълпата се раздвижи, чуха се закани. Струваше ми се, че ако сега Арики кажеше на тези хора да ме убият, те не биха се поколебали. И реших да мълча. Всяко възражение на първожреца би било опасно. Той положително имаше свои хора, които го слушаха безпрекословно. В това се убедих, когато ме нападнаха в колибата и искаха жив да ме изгорят. Наистина и аз имах приятели, но нито един от тях не би ме защитил сега, защото в тоя миг всички бяха убедени, че съм приятел на техните врагове. Сега разбрах защо Боамбо не искаше да спре похода. Той много добре знаеше настроението на хората си и не искаше да се излага, макар в душата си да не одобряваше тоя поход. Сега той стоеше настрана, мълчалив и мрачен, и нито дума не пророни в моя защита. Но аз не му се сърдех - той не можеше да постъпи другояче.
А възбуждението на тълпата растеше. Чуха се закани. Някой извика силно:
- Тоя пакеги е против нас! Да го хвърлим в Голямата вода!
Положението ми ставаше опасно. "Трябва по-скоро да се махна оттук" - помислих си аз и побързах да напусна площада.
III
Същия ден следобед ловците се върнаха и в селото настъпи голямо оживление. Бурумът победоносно задумка, от мегдана долитаха радостни викове, а аз седях в колибата си самотен и тъжен. Поне капитанът да беше дошъл да поговорим, да ми разкаже какво става там... Той единствен ме разбираше, макар че не винаги ми съчувствуваше. Какво можеха да означават тия диви викове и биенето на бурума? Тържество? Победа?
На вратата се показа Амбо, синът на главатаря. Като ме видя, той влезе в колибата и каза възбудено:
- Победихме! Хванахме един бома!
Не му отговорих. Не споделях неговата радост, тя дори ми беше противна. Нищо не го разпитвах, но той сам заговори за похода. Ловците не успели да се приближат до градините на племето бома, защото пътеката била завардена и от гората излитали безброй отровни стрели. Смит, на когото много разчитали, веднага побягнал, щом префучала край ушите му първата стрела.
- Страхлив пакеги, ха-ха! - смееше се Амбо. - Пръв избяга, разбираш ли? Нито веднъж не гръмна с пушката си. Всички му се смяха...
Да избягаш от полесражението - това се смяташе за позорно. Смит беше се компрометирал - прекрасно! Пада му се!..
- Когато се връщахме - продължи Амбо, - аз забелязах един бома. Той беше се покачил на едно дърво и оттам пущаше срещу нас отровните си стрели. Ние предпазливо заобиколихме дървото и когато стрелите му се свършиха, хванахме го.
- А къде е той? - попитах.
- Затворихме го в една колиба. Двама наши го пазят.
До нас долитаха ударите на бурума и виковете на туземците. Всички бяха във възторг от сполучливия "лов", само аз не се радвах. Тежка мъка ме потискаше. Войната беше заляла целия свят. Всички континенти горяха. Загиваха милиони хора. Дори и тук нямаше мир и спокойствие...
Макар и рядко, племената враждуваха помежду си. Наистина те не даваха много жертви - един-двама убити, не повече. Но това нямаше значение. Войната си е война. Тя е зло, голямо зло. И аз съм безсилен да го предотвратя...
Сякаш в отговор на моите мисли Амбо каза:
- Днес ти постъпи много лошо. Защо искаше да ни спреш? Аз ти казах да мълчиш, а ти какво направи? Арики беше прав. Тоя път Арики беше прав - повтори той.
- Амбо ли говори това? - погледнах го аз тъжно. - Вие ще убиете невинен човек... Невинен човек, не разбираш ли?
Не, Амбо не ме разбираше. За него племето бома беше враг на неговото племе и никой не можеше да го убеди, че това не е така. Не само Амбо - всички други мислеха като него. Може би враждата между двете племена съществуваше много отдавна и се предаваше от поколение на поколение? Не зная, но едно е вярно: тази вражда еднакво е вредна и за двете племена. Та нали тази вражда използуват колонизаторите, за да държат в робство цели народи и племена в Африка и в други континенти и острови...
- Нима всички племена на острова са ваши врагове? - попитах го аз. - Има ли приятели вашето племе?