Остров Тамбукту, стр. 67
Погребалната процесия завърши. Всички си отидоха по домовете, само Гахар остана в колибата да подклажда огъня...
Тръгнахме със Зинга към моята колиба.
- Защо накладоха огън под покойницата? - попитах я аз.
- За да изгонят от нея злите духове - беше отговорът.
- Колко време ще продължи това?
- Седем слънца.
- Седем слънца, това значи седем дена.
Зинга ми каза, че след седем дена и седем нощи Гахар ще отнесе вързопа в гората, при колибата на вечния огън, и ще го окачи на "дървото на смъртта". А като минат още на седем места по седем слънца, Гахар ще изгори вързопа с покойницата на голяма клада пред колибата на вечния огън и ще развее праха по вятъра. На тази церемония ще присъствува цялото село. Докато трае изгарянето на трупа, Арики ще играе "танца на смъртта". "Тази роля положително му подхожда" - помислих си аз.
След седем дена отидох при колибата на вечния огън. Вързопът висеше на едно дърво. Това беше анчар - "дърво на смъртта", както го наричаха туземците.
И аз си спомних стихотворението на Пушкин:
В пустиня суха, в пек и зной,
в пръстта, от жажда разтопена,
анчар, самотен часовой,
стои сам в цялата вселена.
Природата във ден на гняв
сред степите го бе родила
и корен, и зеленина
с отрова страшна напоила.
Край него птица не хвърчи,
ни идва тигър: само вятър
край смъртното дърво ечи
и смъртен хуква по земята.
И ако облак изведнъж
облей листата му заспали,
от клоните отровен дъжд
се стича в пясъка запален.
По-нататък поетът разказва как един владетел изпратил роба си да му донесе отрова от анчар, за да порази "с гибел черна" враговете, и робът наистина донесъл сок от смъртоносното дърво:
Донесе и припадна, слаб,
пред шатрата във порив сетен.
И мъртъв зърна своя раб
непобедимият владетел.
(Превод на Мария Грубешлиева)
Пушкин се е заблуждавал. (Не само Пушкин, и ботаниците от края на XVIII век смятали анчара за много опасно дърво и никой не се решавал да изследва отровния му сок. Те твърдели, че ако птица кацне на него, веднага пада мъртва, ако човек седне да почине под сянката му, няма да стане вече. В планините на остров Ява има една гола местност, наречена Долина на смъртта. Там не расте трева, няма нито едно дръвче, нито един храст. Тази гола пустиня дълго време била загадка за учените. Явайците разказвали, че тропическата растителност в Долината на смъртта била унищожена от отровата на анчара, и нито един учен не се решавал да приближи това дърво. Едва по-късно открили истинската причина, която унищожила буйната растителност в Долината на смъртта. Оказало се, че от околните скали извирали отровни пари, следователно анчарът нямал никаква вина за опустошената растителност. Едва след това учените се решили да изследват отровния сок на анчара и разсеяли фантастичните измислици за "дървото на смъртта"). Отровата на анчара не е чак толкова силна, колкото той е мислел. Туземците познаваха други растения с много по-силна отрова и все пак наричаха анчара "дърво на смъртта" и на неговите клони окачваха труповете на умрелите.
Втора глава. Любопитството на Гахар. Привидно примирие с първожреца. Крокодил в малкия залив. Тревогите на Боамбо. Арики отново на сцената. Крокодилът иска жертва. Съветите на Смит. Бандата на първожреца. Тревогите на Зинга. Как може да се убие крокодил само с един нож
I
След смъртта на жена си Гахар още по-силно се привърза към двете си внучета и само вечер се разделяше с тях, когато отиваше да спи в своята колиба. Често ги водеше в малкия залив, където децата се къпеха и играеха, а той ги наблюдаваше от брега замислен и тъжен. Тъй като заливът беше и мое любимо място, ние често се срещахме там със стареца и дълго приказвахме за живота и за смъртта.
Една сутрин той ме завари тъкмо когато бях се изкъпал вече и се готвех да си отивам, преди слънцето да напече силно.
- Ела, ела! - каза Гахар и седна под сянката на едно вековно дърво.
Беше настъпило времето на прилива, водата заливаше част от пясъчния бряг и се плискаше близо до краката ни. Гахар заговори за голямото земетресение, което преди много години разрушило всички колиби на острова. Планината се покрила с дим, който изригвал от вулкана, придошла огромна вълна, висока колкото дървото, под което бяхме седнали, и заляла брега. Много хора загинали - едни се удавили, други били намерени в съборените колиби мъртви. Тогава Гахар бил на десетина години. Той помнеше силния тътнеж, черния дим и червените пламъци, които изригвали от огромното гърло на вулкана. Цялата планина се тресяла много силно, земята подскачала и подхвърляла хората като перушинки нагоре, след това те падали осакатени и умирали, затиснати от съборените дървета, а земята продължавала да се тресе... И аз разбрах защо хората се страхуваха толкова много от земетресение и защо Арики ме питаше често дали мога да докарам арамру.
Двете внучета на стария Гахар си играеха в топлата вода. По-голямото момче, Акгахар, беше нагазило до пояс и търсеше риба, за да я намуши на тънкото си копие, а по-малкото му братче, легнало по гръб на самия бряг, цапуркаше с крака из водата.
Слънцето току-що беше се показало на хоризонта. От океана лъхаше приятна прохлада и свежест. По чистото синьо небе нямаше нито едно облаче. Из въздуха се стрелкаха малки и големи птици. Високият връх на планината се възвишаваше на далечния хоризонт като огромна пирамида. Той беше тих и спокоен: угасналият вулкан не изригваше дим и пламъци, както преди много години. Яркозелените листа на крайбрежните палми, увиснали тежко и неподвижно, не потрепваха. Тропическият лес тънеше в тишина и спокойствие.
Изведнъж малкият Акгахар нададе радостен вик. Обърнахме се към него и видяхме в ръката му доста голяма риба, която се мяташе и напразно се мъчеше да се изплъзне - момчето здраво я държеше и не я изпущаше. Лъскавите люспи на рибата святкаха на слънцето като сребро. Момчето бутна рибата в торбичката, която висеше на рамото му, и продължи своя лов. То се взираше във водата малко наведено напред и когато забележеше някоя риба, стрелваше към нея острото си копие с назъбен като трион връх. Веднъж прободена, рибата не можеше да се изплъзне от острите зъби на копието. Но за да прободеш риба с такова копие, се иска голяма сръчност и точен удар, защото рибата плува много бързо и не в права посока. Туземците още от малки се учеха да ловят риба по този начин и само след дългогодишни старания ставаха добри риболовци.
Над нас прелетя малко ято папагали. Гахар ги проследи с поглед и когато птиците се притулиха зад върховете на високите дървета, той ме попита:
- Кажи, Андо, можеш ли да летиш като тия птици?
- Не мога - отвърнах аз малко отегчен, защото много пъти бях слушал същия въпрос.
- А как дойдохте тук от луната? - попита ме старецът. По блясъка на очите му и по напрежението, с което очакваше моя отговор, разбрах, че този въпрос го интересува най-много. Имаше ли смисъл да го лъжа? Аз и друг път бях му казвал, че не сме дошли от Луната, но Гахар не ми вярваше. Той смяташе, че само на "бялата" луна могат да се раждат бели хора. Така мислеха всички туземци, макар да им обяснявах настойчиво, че страната на пакегите не е на Луната, а на Земята.
- А далеч ли е страната на пакегите? - попита ме Гахар.
- Да, доста е далече - усмихнах се аз. - Тя е зад голямата вода. Там има голяма земя, по-голяма от вашия остров. Там е моята страна.
- А какво има в твоята страна?
- Бели хора като мен.
- А реки има ли?
- Има по-големи от Коломона.
- А планини има ли?
- И планини има, по-високи от вашите.
- А дървета?
- И дървета има, и треви, и цветя, и птици - всичко има.