Остров Тамбукту, стр. 64
Веднъж и Смит дойде с мен и почна да се рови из библиотеката. Оттогава той идваше всеки ден в яхтата и все повече и повече се увличаше от книгите. И което беше странно - той четеше специални книги по почвознание и растениевъдство на островите от Зондския архипелаг, към които спадаше може би и остров Тамбукту или поне имаше сходна с тях флора и фауна. Смит особено се интересуваше от практическата страна на въпроса - как трябва да се обработва почвата и какви култури могат да виреят по тия места, както и тяхното отглеждане. Тия занимания на плантатора ме учудиха, но не го разпитвах нищо и чаках да видя какво ще излезе от неговия интерес към почвознанието и растениевъдството.
Една сутрин той дойде в моята колиба и ме помоли да отидем при Арики. Отказах. Бях решил никога да не се срещам с този нечестен и опасен старец. Тогава Смит ме помоли да го заведа при Боамбо. Той искаше да говори нещо много важно с главатаря, но тъй като не знаеше езика на племето, помоли ме да му бъда преводач.
- Какво ще искате от главатаря? - попитах го аз, когато тръгнахме към колибата на Боамбо.
- Искам да ми даде земя - отговори Смит. - Избрал съм си едно прекрасно кътче близо до селото, през което протича малка рекичка.
- Защо ви е това прекрасно кътче? - учудих се аз.
- Ще го засея. Имам различни семена, които мислех да засея на Кокосовите острови. Ще ги засея тук. Ще засея и местни растения - таро, ямс, кокосови палми, хлебни дървета...
- Защо ви трябва всичко това? - недоумявах аз. - Тук има достатъчно таро, ямс, кокосови палми и хлебни дървета.
- Искам да разнообразя храната си.
- Нима гладувате?
- Не гладувам - призна Смит, - но не съм и много сит. Моите нужди са по-големи от нуждите на диваците. Тяхната храна е еднообразна: таро, ямс и батати, след това батати, ямс и таро. А това е едно и също нещо, защото тия три вида култури съдържат почти едни и същи хранителни вещества: крохмал, захар, някой и друг витамин - и толкова. След това ядат захарна тръстика, печени питки и плодове, риба и молюски... Това не е достатъчно, сър. Човекът е месоядно животно, а тия хора рядко ядат месо. Техните питомни свини, кучета и кокошки никак не са достатъчни, а аз съм свикнал всеки ден да ям месо.
- Но вие искате да правите градина, а не животновъдна ферма - възразих аз.
- Така е - съгласи се плантаторът. - Ще засея различни култури и ще имам много по-разнообразна храна. Но работата не е само в яденето. Аз имам идеи, сър. Искам да покажа на тия диваци какво може да направи образованият човек. Те засяват тарото и ямса по първобитен начин. Зеленчуци почти не сеят и се ползуват от това, което природата им дава в готов вид. Те просто не използуват богатата почва на острова. Аз ще им докажа как трябва да се работи. Не забравяйте, че съм плантатор и разбирам нещичко от земеделие. Реших да правя опити с различни растения. Ще науча племето да получава по три реколти в годината.
Идеята на Смит не беше лоша. Ако се засеят такива растения, каквито тук нямаше, това ще бъде много полезно за племето. Разнообразната храна има голямо значение за живота на човека. Не беше без значение и друго - туземците ще се научат да обработват почвата и да засяват различните култури според съветите на науката. Идеята на Смит беше прекрасна и аз обещах да му помогна.
- С едно условие, сър - каза Смит.
- Какво е то?
- Земята, която ще обработвам, и плодовете, които ще получавам от нея, ще бъдат мои.
Той така подчерта думата "мои", че аз не намерих за нужно да му възразявам. Както не бих могъл да изтръгна с корените едно петдесетгодишно дърво, тъй не бих могъл да изтръгна и понятието частна собственост от неговото съзнание.
Боамбо се съгласи. Той разбра ползата, която Смит можеше да принесе на племето със своите опити, и му разреши да разполага, както намери за добре, със земята, която беше си избрал. Нещо повече - главатарят каза, че хората от Букту ще му помагат при обработването на земята.
- Обяснете му добре - помоли ме Смит, - обяснете му, че не само земята, но и всичко, което засея, ще бъде мое.
Боамбо и на това се съгласи.
От тоя ден Смит почна да обработва своята земя. Понякога и ние с капитана му помагахме, макар че всеки път плантаторът ни поставяше едно и също условие: да нямаме никакви претенции. Той ще си направи малка плантация и тя ще бъде негова собственост. Благодарността е единственото нещо, с което може да ни се отплати за нашия труд. Може да ни изкаже и похвала...
- Веднъж вие ми казахте - иронично се усмихна Смит, - че похвалата е единствената награда, която ловецът получава, когато убие някое животно. Тогава мислех, че това е несправедливо, но вие ме убедихте в обратното и аз разбрах, че не съм прав.
- С вашите камъни по вашата глава - смееше се Стерн.
Смит беше си избрал една доста голяма поляна, обраснала с високата трева аланг-аланг и с редки диви палми и храсти. По примера на туземците ние запалихме от всички страни сухата трева и поляната се превърна в черна равнина, из която тук-там стърчаха големите дървета. След това дойде най-трудното: трябваше да обърнем земята с железни лопати и да изкореним обгорелите храсти. Работата беше тежка, особено за хора като нас, които не са свикнали с физически труд. Но ние не бързахме. Макар плантацията да беше на Смит, той не беше наш господар и не смееше да ни подканя. Пък и самият той често отиваше под някоя сянка да пуши.
След като разкопахме поляната, туземците ни посъветваха да я заградим, иначе дивите свини щели да изровят и изядат всичко, каквото посеем. Но да се направи здрава ограда на такова голямо пространство не беше лесна работа. Трябваше да насечем стъбла от бамбук, високи колкото човешки ръст, да ги забием в земята на двадесетина сантиметра едно от друго, и то в два реда, след това да ги превържем с тънки лиани и да запълним празнината между двата реда с парчета от клони - това щеше да ни отнеме много дни. Но туземците ни се притекоха на помощ. Отначало те идваха да гледат как работим и като видяха, че и ние обръщаме земята по същия начин, както и те, интересът им изстина. Но когато почнахме да правим оградата, те се струпаха около нас - даваха ни съвети, учеха ни как да забиваме бамбуковите стъбла, как да ги привързваме с лиани и постепенно тъй се увлякоха, че докато ни научат кое как става, оградата беше готова.
Тази помощ много се хареса на Смит.
- Прекрасни хора, сър! - възхищаваше се той. - Промених си мнението за тях. Работливи хора, не искам да си кривя душата...
Той често ме молеше да казвам на туземците, че тази градина е "секула" - частна собственост на Смит.
- Кажете им това, сър. Те трябва да го знаят твърдо и да свикнат да уважават частната собственост. Туземците се чудеха и питаха:
- А защо пакеги не иска да работи с нас? Ние имаме градини, по-големи от неговата.
Аз не можех да им отговоря на този въпрос. Казвах им само, че това, което правим тук, ще бъде много полезно за всички. Смит ще ги научи как да обработват по-добре земята и да получават три пъти повече таро и ямс. "Да дойде да ни научи в нашите градини" - казваха туземците. Както и да им обяснявах желанието на Смит да си има своя градина, те не можеха да ме разберат. Не искаше да ги разбере и Смит. Той беше упорит човек, имаше си свои принципи и не отстъпваше от тях.
II
Веднъж, когато отивах към селището, в което живееха Смит и Стерн, видях под едно дърво много хора - мъже и жени, - които бяха се струпали около плантатора и протягаха към него ръце. Той беше клекнал до едно сандъче, пълно с герданчета, огледалца и евтини гривни, и обясняваше на хората на едва разбираем англо-зангски език, че ще даде по един от тия "прекрасни" накити на всеки, който се съгласи да работи в неговата плантация. За един работен ден той предлагаше една гривна или едно огледалце, или едно герданче. Като показваше на туземците тия прости накити, Смит разпалено говореше: - Кой желае? Вижте колко са хубави! Кала-кала! Тацири! Кой желае?