Остров Тамбукту, стр. 36

Четиринадесета глава. На гости у Арики. Ролята на първожреца и на главатаря. Белите листа на първожреца. Предание за великия главатар Пакуо и за Магелановите моряци. Всички злини идват от Дао

Един ден към обед Боамбо дойде в моята колиба в "парадна униформа" - с три нови пояса на кръста, окичени с разноцветни раковини, с два гердана на шията от зъбите на кучета и диви свине и с големи лъскави обици от мидени черупки. В бухналата му коса бяха натъкнати гребени от бамбук и пера от папагали - бели, черни, червени, зелени и жълти, - а на челото си беше превързал красива диадема от белите зърна на някакво растение. В месестата преградка на носа си беше натъкнал шарена пръчица.

- Арики те кани на гости - каза той, като ме погледна някак особено.

- Арики? - учудих се аз.

Боамбо кимна с глава.

Тази покана ми се стори чудна и странна. Аз бях виждал мрачния старец само веднъж, когато очиларката беше ухапала Боамбо. Арики никога не идваше в моята колиба, но и аз не го търсех. Стараех се да не мисля за него, дори бях почнал да го забравям. Но ето че той сам ми напомни за себе си. За хубаво или за лошо? Да отида ли, или да откажа? Спомних си, че Гахар и другите туземци се страхуваха от Арики и произнасяха името му с шепот, и реших: "Да, ще отида! Иначе той ще помисли, че се страхувам от него".

Тръгнахме. По пътя Боамбо ми каза, че сега ще се срещна с ренгатите и таутите от другите села. Те ме чакали у Арики. Искали да отида в техните села да лекувам болните, но Арики не се съгласил. Тогава ренгатите и таутите пожелали да ме видят. Арики не възразил и Боамбо дошъл да ме заведе у първожреца. Това е всичко. Но Боамбо не ми каза защо Арики не се е съгласил да отида по селата да лекувам болните.

Колибата на първожреца беше в съседната махала, на малък хълм, потънал сред кокосови палми. Тя приличаше на другите колиби, но беше по-голяма от тях. На едната стена имаше малко прозорче, затулено с мехур от риба. Пред колибата беше поставен дълъг и доста широк нар от бамбук, постлан с рогозки. Арики седеше върху нара и пушеше с къса луличка от бамбук, а до него бяха насядали ренгатите и таутите. Повечето от тях бяха едри, широкоплещести и здрави мъже, препасани само с по един пояс, но по-широк от поясите на обикновените туземци.

Сега Арики не беше мрачен. Когато ме покани да седна от лявата му страна (Боамбо седна от дясната), той дори се усмихна и показа единствения си зъб, почернял от дъвченето на бетел. Щом седнах, няколко жени се разшетаха и почнаха да носят ядене в големи дървени онами. Когато всичко беше наредено на трапезата, появи се красива девойка с делва на главата - тъй в древния Египет през време на фараоните жените са носели вино на гостите.

Девойката беше облечена като Зинга - с пояс, окичен с разноцветни раковини, с прикачени на него къси гъсти ресни, с гривни на ръцете над лактите, с цветя, затъкнати в черните й като смола коси. Когато срещна погледа ми, тя срамежливо наведе глава. Преди да си отиде, тя крадешком ме погледна още веднъж и тогава забелязах същото онова учудване, което виждах в погледа на всеки туземец, който ме виждаше за пръв път. Девойката подаде делвата на първожреца и влезе в колибата.

Угощението почна. Пред всеки от нас, имаше по едно блюдо с ядене. Какво ли нямаше в моето блюдо! Голям къс печено свинско месо, печена риба, варено таро и ямс - и всичко това беше увито поотделно в млади листа от пъпешово дърво. Жените сложиха на трапезата още блюда с различни плодове. Арики беше любезен, канеше ме да ям, дори се шегуваше, усмихнат, но аз през всичкото време бях нащрек и го наблюдавах тайно. Да, аз се страхувах от него - защо, сам не знаех. Още когато пръв път го видях у Боамбо, той ми се стори зъл и опасен човек. Но сега Арики изглеждаше съвсем друг. Лицето му, набръчкано като печена круша, сияеше от радост. И все пак в радостта му се чувствуваше нещо изкуствено и пресилено.

Колкото и големи да бяха онамите, яденето в тях бързо намаляваше. Туземците ядяха много. Жените донесоха още блюда с печено месо от диви кокошки. Делвата с кокосовото вино обикаляше от ръка на ръка. Само първожрецът можеше да си позволи такова богато угощение.

Аз мислех, че първожрецът ще отвори дума за отиването ми в селата и ще ми обясни защо не желае да лекувам болните, но се излъгах: той нямаше намерение да дава обяснение нито на мене, нито на когото и да било другиго. Той се смяташе за пълновластен господар и на никого не даваше сметка за делата си. Хората са болни? Нека! Те са разгневили Дао и неговия рапуо - нека се мъчат! Така мислеше Арики и ренгатите и таутите не посмяха да повторят молбата си. Първожрецът им казал "не" и те бяха се примирили. За тях беше достатъчно да видят отблизо белия човек от луната, който спасил живота на тана Боамбо, та да разкажат на хората от своите села как изглежда тоя чуден пакеги.

Пиршеството продължи целия следобед. Понякога Боамбо запяваше някаква песен с проточена мелодия, Арики му пригласяше през нос, а останалите се провикваха също като у нас на селските сватби... Пред колибата се събра много народ, повечето жени и деца. Те бяха дошли да погледат "белия човек от луната".

Откъм морския бряг се чуха ударите на бурума. Дойде Амбо, синът на вожда, и ме извика. Погледнах Арики и Боамбо - те ми кимнаха с глава:

- Иди, иди...

Тръгнахме надолу през гората. След малко ни настигнаха Зинга и девойката, която беше донесла делвата с кокосовото вино. Амбо ми каза, че тя е дъщеря на Арики. Казваше се Канеамеа.

Ние с Амбо вървяхме напред, а девойките вървяха след нас, като си шепнеха нещо и се смееха сдържано.

Слънцето залезе. На небето загоряха, затрептяха светлините на залеза с всички цветове на дъгата - една феерия от багри, каквито никога не бях виждал у нас. Всеки цвят проблясваше само за миг и се сменяше с друг. Най-сетне светлините угаснаха и се стопиха в мрака на тропическата нощ. Тя настъпи почти изведнъж и колкото по-тъмно ставаше наоколо, толкова по-ярко блестяха звездите на небето.

От океана лъхаше приятна хладина. Листата тихо шумоляха. По пътеката минаваха туземци с копия в ръце и с торбички на рамо - сигурно се връщаха от риболов. Те внезапно изникваха в тъмнината и също тъй бързо изчезваха.

Излязохме на поляната до брега, откъдето идваха звуците на бурума. Тук гореше буен огън, чуваше се весела глъчка. Полуголи мъже и жени играеха около огъня. Високите пламъци осветяваха бронзовите им тела. Подвикванията от минута на минута се засилваха, краката на играчите леко се огъваха, ръцете на жените плавно се виеха из въздуха като змии. Като ни видяха, играчите силно се развикаха:

- Хе-хо! Хе-хо! Хе-хо!

Някой хвърли сухи клони в огъня, пламъкът се изви още по-високо, океанът затрептя като обагрен с кръв.

Игрите продължиха до късно. Към полунощ аз се прибрах в яхтата и легнах на канапето в столовата. Смит и Стерн бяха заспали. Сега и аз можех да кажа като стария испански географ, че жителите на остров Тамбукту наистина са гостоприемни хора.

На другия ден пак отидох в своята колиба, изпих сока на един кокосов орех и седнах на нара. Как леко се диша прохладният въздух! Леките вълни на океана трептяха, обагрени от полегатите лъчи на изгряващото слънце. От гората се донасяше разногласата песен на птичките. По пътеката между дърветата минаха няколко жени и деца - те отиваха на работа в градините. С тях вървяха двама мъже с копия да ги пазят. След малко при мен дойде Амбо, синът на вожда. Покани ме да отидем на лов, но аз отказах, защото не бях взел от яхтата ловджийската си пушка, а със стрели нищо не бих могъл да убия. Попитах го защо с жените, които отиват на работа, винаги вървят въоръжени мъже. От кого ги пазят?

- От племето бома - отговори Амбо.

И ми разказа, че преди няколко месеца младежи от племето бома нападнали жените в една градина и отвлекли една девойка от племето занго.

- Убиха ли я?

- Не - завъртя глава Амбо. - Защо ще я убиват? Някой от тях се е оженил за нея.