Остров Тамбукту, стр. 107
- Защо се затруднявате, сър? - казах аз. - Дъщерята на главатаря желае още сега да си отиде. Ако й разрешите да дойде с мен, след два или три часа тя ще бъде при баща си.
Но контраадмиралът не се съгласи. Той заяви, че лично ще предаде Зинга на нейния баща и за нищо на света няма да се лиши от това удоволствие...
III
Ето ме пак в джунглата. Вървя по същата пътека, осеяна с многобройни видими и невидими препятствия, а дърветата шумят тихо и над главата ми висят гъсти облаци от лиани, които закриват слънцето и дневната светлина. Колко опасности се крият в този полумрак! Едно невнимателно движение, една непредпазлива стъпка - и отнякъде ще излети отровна стрела... Спрях се и се огледах - никаква следа от жив човек. Извиках - никой не ми отговори. Седнах на пътеката и се замислих. Какво да правя? Без водач не смеех да вървя. Взирах се по дърветата да видя скрит между клоните стрелец, но и там нямаше никого. Гората сякаш беше опустяла. Дори и маймуни не се виждаха, нито се чуваха кресливите писъци на папагалите. Сякаш всичко живо беше избягало далеч в непристъпната джунгла.
- Комунатуа! - извиках аз. - Тук е вашият лапао! Елате! Заведете ме при тана Боамбо!
- Ние сме тук! - неочаквано се обади някой и в същия миг от гъсталака се показа една рошава глава само на две крачки от мен.
След един час ние бяхме в лагера на стрелците. Той беше на същото място, където бях го оставил последния път.
- Къде е Зинга? - Това бяха първите думи на Боамбо.
- Зинга е на сигурно място - успокоих го аз. - Скоро ще си дойде и жълтите дяволи никога няма да я хванат вече.
Обясних му, че жълтите дяволи са прогонени от острова. Дошли са добри пакеги с две големи лодки. Главатарят на добрите пакеги иска да се срещне с тана Боамбо и го кани на гости в своята голяма лодка.
Боамбо мълчаливо ме изслуша. Като свърших, той попита:
- Щом пакегите са добри, защо не пуснаха Зинга да си дойде?
- Главатарят на добрите пакеги каза: "Нека дойде тана Боамбо при мен на голямата лодка сам да вземе дъщеря си".
- Тана Боамбо никога няма да стъпи на голямата лодка! - заяви главатарят.
Опитах се да го убедя, че добрите пакеги няма да горят колибите им и няма да избиват жителите на острова. Племето ще живее също тъй свободно, както и по-напред. Главатарят на жълтите дяволи е убит, а неговите стрелци са пленници на добрите пакеги... Сега никой няма да пуска светкавици и гръм срещу племето...
Боамбо мрачно каза:
- Ако главатарят на пакегите е добър, нека освободи Зинга и да се махне оттук. Така кажи на белия главатар.
Аз знаех, че контраадмиралът няма да се съгласи да напусне острова. Той каза това много ясно. И моето посредничество между него и Боамбо беше също тъй безполезно, както и това между японския капитан и главатаря. Всъщност с какво американският контраадмирал беше по-добър от капитан Сигемицу? Наистина той не беше тъй брутален, задържа Зинга не като пленница, а като гостенка, дори каза, че ще й даде отделна кабина, но това не изменяше същността на работата.
Отново заговорих за Зинга. Боамбо трябва да направи всичко, за да бъде тя освободена. Всичко, но не и предателство - напълно бях съгласен с това.
Ние дълго говорихме с него, кроихме различни планове, докато стигнахме най-после до едно решение: срещата между Боамбо и контраадмирала да стане утре при изгрев слънце в залива, а не на кораба.
- Утре, когато слънцето изгрее - каза Боамбо, - ще чакам белия главатар в своята лодка близо до Скалата на ветровете. В моята лодка ще има двама невъоръжени гребци. Нека и главатарят на пакегите дойде с двама невъоръжени гребци. Аз ще разговарям с него само ако доведе дъщеря ми. Анге бу!
IV
Контраадмиралът потрива с длан гладко избръснатата си буза.
- Значи, главатарят отказа да приеме моята покана?
- Той ви покани да го посетите, сър - отвърнах аз. - Вие се намирате в териториалните води на Тамбукту и би следвало пръв да му направите визита. Така е и по протокола...
- Аз не съм дипломат, а войник - отвърна контраадмиралът. - Дойдох тук и освободих острова от японците без протокол. Главатарят трябваше да дойде на моя кораб да ми благодари - всеки на негово място би постъпил така. Но той, изглежда, не е учтив човек и чувството на благодарност не е негова добродетел. Все пак той би трябвало да знае, че победителят има едно важно преимущество: той е по-силен от победения.
Той говореше спокойно, не кряскаше като капитан Сигемицу, не скачаше от мястото си и не се разхождаше нервно от ъгъл на ъгъл в кабината. Но в неговото спокойствие се чувствуваше не благородството на хуманния човек, а непреклонната воля на победителя.
- Главатарят има добри намерения - казах аз. - Но нека не забравяме, че племето е първобитно и понятията му за учтивост и благодарност са различни от нашите.
- Да, това наистина е така - съгласи се контраадмиралът. - Мистър Смит ми говори за племето. Истински диваци, нали?
- Не съвсем - предпазливо възразих аз. - Диваците са живеели в пещери и са се обличали в кожи, а жителите на Тамбукту си строят колиби, правят глинени съдове, плетат мрежи и рогозки, имат опитомени домашни животни, обработват земята с дървени колове, защото още не са открили бронза и желязото...
- Значи, те са много по-назад от Омировите гърци? - попита контраадмиралът.
- Да, те са много по-изостанали от тях. Омировите гърци имаха писменост и държава, имаха велики поети и обработваха желязото, а племето занго не познава нито една от тия придобивки на човешкия напредък.
- Разбирам - кимна с глава контраадмиралът. - И тъкмо затова прощавам на техния главатар. Вие му предадохте всичко, каквото ви казах, нали?
- Абсолютно всичко, сър.
- И какво каза той?
- Той каза: "Ако главатарят на пакегите е добър човек, нека освободи дъщеря ми и да напусне острова". Аз ви предавам точно думите му, сър.
- Да напусна острова, за който пролях американска кръв? Това никога няма да стане! Тамбукту е важен стратегически пункт. Ако аз го напусна, японците отново ще го окупират още на другия ден. Това нещо главатарят не може да го разбере...
- Да, той не може да разбере това - потвърдих аз. - Но с течение на времето, като се убеди във вашите добри намерения, той сигурно ще промени мнението си.
- Мислите ли?
- Надявам се... Особено ако освободите дъщеря му...
- Утре той ще получи дъщеря си - каза контраадмиралът и като угаси цигарата си, стана. - Моят адютант ще направи каквото трябва.
И наистина рано на другата сутрин младият адютант ме извика и ми каза да се приготвя за път. Беше се съмнало вече. На изток небето пламтеше в червени багри. Океанът беше тих и безкраен. Слънцето още не беше изгряло, но лъчите му заливаха високия планински връх и той гореше в далечината като обхванат от пламъци. Островът тънеше в тишина и спокойствие. По нищо не личеше, че само преди една нощ тук се е разигравала страшна драма.
Адютантът изведе Зинга на палубата. Като ме видя, тя се хвърли към мен и заплака:
- О, Андо! Ти си жив, Андо! Зинга много се страхува за тебе...
Милата Зинга! В тия няколко дни тя преживя твърде много, мина през много опасни премеждия, а се страхуваше за моя живот!
- Няма защо да се страхуваш - успокоих я аз. - Сега ще те заведем при тана Боамбо.
- Истина ли? - светнаха очите й.
- Да, сега ще отидем на острова. Ето пакегите спущат лодката, която ще ни откара при Скалата на ветровете. Там ни чака тана Боамбо.
- О, колко се радвам, Андо!
- Къде спа? - попитах я аз.
- Аз не спах, Андо... Не можах да спя цяла нощ...
- Защо?
- Защото ме беше страх. Пакегите ме затвориха в една малка колиба. О, какви неща имаше в нея, Андо! Много меко легло и голямо огледало, мека сура и много други неща... Легнах на земята, но нещо бучеше под мене и тракаше, цяла нощ не мигнах.
Оказа се, че контраадмиралът изпълнил обещанието си. Той дал на Зинга отделна кабина с меко легло, постлана с килим. Тя не посмяла да се докосне до леглото и легнала на пода върху килима, но и тук шумът на машините я тревожел...