Приключенията на Незнайко, стр. 68

Ала по-нататък всичко тръгна съвсем не тъй както предполагаше Смехурко. Защото приключенията на Свирулкин не свършиха с това. Може би те биха свършили, ако в тази работа не се бяха намесили Калигула, Риткун и Пегасик. От деня, когато тези три личности се превърнаха в дребосъчета, те се шляеха насам-натам по улиците и в края на краищата се срещнаха. Тази неочаквана среща се ознаменува с бурни прояви на радост. Калигула не можеше да си сдържи смеха, като гледаше Риткун и Пегасик, а Риткун и Пегасик гръмогласно ревяха, като гледаха Калигула. И тримата в миг се познаха един друг. Въпреки промяната, която беше станала с тях, нещо от предишния им вид се бе запазило у тримата и тъкмо то ги разсмиваше. Като се насмяха до насита, Калигула каза:

— Ето какво, приятели, трябва да отпразнуваме нашата среща така, че всички да я запомнят.

И тримата се замислиха дълбоко и мислиха до полунощ. Отначало никой не измисляше нещо подходящо. Най-после Пегасик каза:

— Според мен най-особено ще бъде да опънем напреки на тротоара едно въже, та всички да се спъват в него и да падат.

— Ти си герой! — одобри Калигула.

Приятелите намериха отнякъде едно въже и го опънаха напреки на тротоара — там, където беше по-тъмно. След това бързо се отдалечиха, понеже се страхуваха, че някой може да им даде заслуженото за такова мероприятие. Това се случи на улица „Макаронна“, близко до къщата, където живееха Смехурко и Геврек, и то тъкмо онази вечер, когато те завариха в жилището си заспалия милиционер Свирулкин.

А сега чуйте какво стана по-нататък.

Милиционерът Свирулкин излезе от жилището на Смехурко и Геврек и закрачи по улицата, като се оглеждаше в недоумение наоколо си и не можеше да разбере къде се намира. След известно време той се досети, че върви по улица „Макаронна“, но не към своето жилище, а в противоположната посока. Той щеше да се върне назад, но реши да се поразходи и да подиша чист въздух. Това решение се оказа съдбоносно за Свирулкин. Той не успя да направи дори десет крачки, когато се препъна в опънатото напреки на тротоара въже, и се просна на земята. Падайки, той си удари много силно челото в тротоара и остана да лежи неподвижно.

Никой не знае колко време щеше да лежи в безсъзнание Свирулкин, ако тогава по улица „Макаронна“ не беше минало с автомобила си момиченцето Маковка. Като видя Свирулкин, който лежеше неподвижен насред тротоара, Маковка спря колата. Досетила се, че Свирулкин има нужда от незабавна медицинска помощ, тя го вмъкна веднага в колата, което се оказа доста трудна работа за такова мъничко момиче като нея, и го откара в болницата.

В болницата Свирулкин биде веднага съблечен и сложен на легло. Доктор Компресчо незабавно му предписа сироп и поръча да му сложат лед на главата, след което лично стисна ръката на Маковка и й благодари, че бе докарала болния. Докторът искаше да впише името на болния в болничния дневник, но Свирулкин все още лежеше в безсъзнание и не можеше да съобщи името си. Маковка също не знаеше как го казват. Затова Компресчо поръча на една от санитарките да прегледа джобовете по куртката на болния — може там да се намери някой документ, от който да се установи името му.

Санитарката затършува из джобовете на куртката и намери там едно писмо, адресирано до Геврек, и едно шофьорско удостоверение, също на името на Геврек.

— Ясно: казва се Геврек. Кой ще вземе да носи в джобовете си чужди писма и документи — реши д-р Компресчо и записа Свирулкин в болничния дневник под името Геврек.

Когато на следния ден милиционерът Караулкин отново позвъни в болницата и запита дали е постъпил на лечение милиционерът Свирулкин, отговориха му, че никакъв милиционер Свирулкин не е имало и няма при тях, а има само един шофьор, наречен Геврек, който изгубил съзнание на улицата. Ето причината, поради която никой не можеше да се досети, че Свирулкин се намираше в болницата, и милицията продължаваше да го търси навсякъде другаде, само не и там, където той действително беше.

Всеки ден вестниците поместваха съобщения, където се казваше, че милиционерът Свирулкин все още не е намерен. Някои вестници почнаха да се шегуват с това, че самата милиция не може да намери един изчезнал милиционер. Един вестник дори помести карикатура — милиционер, който с фенер търси себе си посред бял ден.

Цялата тази история свърши с това, че по повод на изчезналия милиционер вестниците почнаха да печатат разни смешни и весели разкази. Най-после дори писаха, че милиционерът Свирулкин съвсем не е изчезвал и че не могат да го намерят само защото такъв Свирулкин изобщо не е съществувал.

Но не бива да мислим, че жителите на Слънчевия град бяха лоши дребосъчета, способни да се смеят на чуждото нещастие. Не, те бяха много добри и отзивчиви, но работата бе там, че сред жителите на Слънчевия град имаше много автомобилисти, а както е известно, автомобилистите много не обичат милиционерите, защото те им четат твърде дълги нотации при всяко нарушение на правилата за уличното движение. Да беше изчезнало някое обикновено дребосъче, никому не би дошло на ум да се смее, но изчезването на един милиционер неволно извикваше усмивка у всеки автомобилист; освен това мнозина повярваха, че действително милиционерът Свирулкин не е съществувал и всички тези съобщения за него във вестниците са били просто смешна измислица за разтуха на читателите.

Когато на следното утро Свирулкин се събуди в болницата, той с учудване се убеди, че пак се намира в чуждо помещение. Свирулкин понечи да стане и да разбере как е попаднал тук, но почувствува слабост и отпусна главата си на възглавницата. В това време в стаята влезе санитарката.

— Добро утро, Геврече — приветливо каза тя. — Как се чувствувате?

— Къде съм? — тревожно запита Свирулкин, без дори да забележи, че санитарката го нарече Геврек.

Санитарката му обясни, че той е паднал случайно на улицата, ударил си е челото и е получил сътресение на мозъка, а сега се намира в болницата и няма защо да се тревожи за каквото и да било, защото скоро ще го излекуват.

Свирулкин не разбра почти нищо от тези обяснения, тъй като съзнанието му беше позамъглено от удара, ала ласкавият глас на санитарката го успокои. Свирулкин престана да се вълнува, закуси с апетит и взе, без да се намръщи, пълна лъжица горчив сироп. Д-р Компресчо остана много доволен от поведението на болния и поръча на санитарката да му дава през час от този сироп и да му слага студени компреси на челото, а пък ако го заболи глава, веднага да замени компресите е лед.

Сам д-р Компресчо по няколко пъти на ден посещаваше Свирулкин и му разказваше разни смешни истории. Той смяташе, че нищо не помага така много за бързото оздравяване на болните, както веселото настроение. А весело настроение, както е известно, имат болни, които се усмихват и се смеят. Д-р Компресчо беше заповядал поради това да се накачат из цялата болница смешни картинки, рисунки и карикатури и беше поръчал на всички санитарки и дежурни лекари да четат през свободното си време най-различни смешни разкази и приказчици на болните, както и да им разправят весели историйки, да им казват смешки, залъгалки, скоропоговорки, пословици, гатанки и други такива.

Глава двадесет и трета

Съвестта пак тревожи Незнайко

Инженер Заварко, с когото се запознаха нашите пътешественици, беше необикновено дребосъче. Главната му особеност се състоеше в това, че той вършеше всичко със страшна бързина. Ръцете, краката и езикът му се движеха извънредно бързо. Най-често той не ходеше, а тичаше и почти никога не стоеше спокойно. Ако нямаше накъде да тича и с кого да разговаря, той непрекъснато се въртеше на вси страни или скачаше на място от нетърпение. А пък ако трябваше да пътува с автомобил, той се носеше с голяма скорост, като при това винаги тръгваше внезапно и спираше най-неочаквано. Мислите прелитаха в главата му със скоростта на светлината, а както всеки вече знае, тя изминава по триста хиляди километра в секунда. Той вземаше решения, без да се замисля, и ги изпълняваше светкавично, а щом престанеха да му харесват по една или друга причина, мигновено се отказваше от тях, без да ги изпълнява докрай.