Приключенията на Незнайко, стр. 66

— Моята работа е друга — отговори Заварко. — Аз съм стар автомобилист и да се возя на тези нови автомобили, които сами се носят, накъдето трябва и с които нищо не може да се случи — това не ми е по вкуса. За мен е наслада да седна зад кормилото и сам да управлявам колата. Аз обичам карането, придружено с опасности, защото съм свикнал отдавна с това и ми е трудно да изоставя навика си. Разбирам, че туй е стара моя болест, така да се каже, остатък от миналото, но засега не мога да надвия себе си.

Шаренкия, на когото още от сутринта прималя — ваше от глад, най-после не изтърпя и каза:

— А бе, братчета, нямате ли тук нещо за ядене или поне газирана водичка със сироп? От сутринта не съм турял нищо в уста.

— Ах, ние, магарета такива! — стресна се Заварко. — Какво седим тук и водим разговори! Хайде по-бърже в гостилницата. Гладна мечка, както се казва, хоро не играе.

Тази пословица много се хареса на Шаренкия и оттогава той винаги повтаряше, колчем огладнееше: „Гладна мечка хоро не играе“.

Глава двадесет и втора

Приключенията на милиционера Свирулкин

Читателите сигурно си спомнят, че след срутването в милиционерското управление милиционерът Свирулкин отначало се втурна след Незнайко, но като усети, че главата го боли твърде силно, прекрати гонитбата и се запъти към дома си. Защо реши да тръгне към дома си, а не към милицията, където го чакаше милиционерът Караулкин, не е все още установено. Неизвестно е също така защо Свирулкин не отиде в болница при лекар. Може би това се дължи на обстоятелството, че главата му, която бе ударена с тухла, вече не можеше да съобразява така ясно, както бе нужно.

С една дума, милиционерът Свирулкин се отправи, както се казва, назад към родното гнездо. Той живееше наблизко, на улица „Макаронна“, и затова нямаше защо да се качва на автомобил или на автобус. Стигна на улица „Макаронна“, премина край два жилищни блока и се озова пред своята къща. И всичко би свършило напълно благополучно, ако с него не се беше случило още едно непредвидено произшествие.

Къщата, в която живееше Свирулкин, не беше обикновена, а въртяща се къща от типа „кула“, тоест от онези, които строеше архитект Въртибутилков. Тази къща имаше четири входа от четирите си страни. Да бе стояла неподвижно, би могло да се каже, че тези входове гледат към четирите страни на света, тоест на север, юг, изток и запад. Но тъй като къщата се въртеше непрекъснато, невъзможно беше да се определи на коя страна гледа един или друг вход.

Милиционерът Свирулкин се връщаше от работа обикновено по един и същи час. По това време неговият вход беше винаги обърнат към улица „Макаронна“. Този път обаче Свирулкин дойде цял час по-рано, когато към улица „Макаронна“ беше обърнат друг вход. Без да мисли какво прави, Свирулкин влезе в чуждия вход, качи се с асансьора, както обикновено на четвъртия етаж, и влезе в чуждо жилище. Домакините не си бяха в къщи и затова никой не обясни на Свирулкин, че е сбъркал жилището. Наистина Свирулкин се позачуди, че мебелите не са точно такива, каквито бяха по-рано, но тъй като главата го болеше много силно, той не размишлява твърде над това, а бързо се съблече, легна в кревата и заспа като заклан.

Неизвестно е дали от удара с тухлата, дали по друга някаква причина Свирулкин изведнъж стана страшно сънлив и проспа целия ден и цялата нощ и почти цялата сутрин на другия ден. По-точно казано, той заспа в 10 часа сутринта, а се събуди на другия ден в 11, като проспа по този начин 25 часа без прекъсване, тоест цяло денонощие и един час отгоре.

Ако Свирулкин беше заспал у дома си, където веднага биха го намерили, не би се случило нищо особено, но той спеше в чуждо жилище, където никому и на ум не идваше да го търси, и това предизвика голяма тревога в милицията.

Когато стана срутването в милиционерското управление, милиционерът Караулкин чу шум и като прекрати наблюдението си по телевизионните екрани, се втурна в съседната стая. Той видя катастрофата, която току-що се бе случила, незабавно изтича на улицата и като свика минувачите, зае се с тяхна помощ да разчиства развалините от срутените стени и тавана. Всички работеха, без да жалят сили, но това не даде никакви резултати, защото нито задържаният Незнайко, нито Свирулкин бяха намерени под развалините. Намери се само шлемът на Свирулкин.

Това поуспокои милиционера Караулкин и той реши, че Незнайко е успял да избяга, а милиционерът Свирулкин се е спуснал да го гони. Но времето минаваше и Свирулкин не се връщаше. Караулкин внимателно се взираше във всичките си телевизионни екрани с надежда да види на някоя улица Свирулкин, но както е известно на читателите, в това време Свирулкин вече спеше безгрижно в чуждия креват и не можеше да бъде видян на никакъв екран.

Скоро в милиционерското управление постъпиха на дежурство двама нови милиционери — Каскин и Пръчкин. Милиционерът Караулкин им предаде дежурството, като им разказа за случилото се произшествие, и се зае с търсенето на Свирулкин. Той предполагаше, че Свирулкин си е отишъл у дома, и затова най-напред го потърси по телефона, но никой не се обади и Караулкин отиде сам до квартирата му. Както и трябваше да се очаква, у дома му той не намери никого. Караулкин се прибра в къщи и започна да телефонира по всички болници. От всички болници му отговаряха, че при тях не е постъпвал на лечение милиционер на име Свирулкин. Тогава той почна да телефонира по всички други милиционерски управления в града, като молеше да му помогнат в търсенето на Свирулкин. Всички милиционерски управления с жар отговориха на този призив и скоро цяла дружина милиционери тършуваше навред из града, за да открие Свирулкин. Всеки половин час милиционерът Караулкин отиваше до дома на Свирулкин. През останалата част на деня и цялата нощ той телефонираше непрекъснато в болниците и омръзна на всички лекари като муха наесен.

Въпреки непрекъснатите търсения милиционерът Свирулкин не биде открит никъде и на сутринта във всички вестници се появи съобщение за това ново тайнствено изчезване. Ако милиционерът Свирулкин се бе събудил сутринта и бе прочел вестниците, сам щеше да бъде безкрайно учуден от шума, който се бе вдигнал около името му. Но този ден Свирулкин не чете никакви вестници, следователно не можеше и да знае какво пишат те. Като се събуди на другия ден, той погледна часовника си и видя, че стрелката показва единадесет часа. Свирулкин си спомни, че часовникът показваше десет, когато легна да спи, и реши, че е спал само един, а не двадесет и пет часа. Така той дори не забеляза, че бе настъпил вече нов ден. Главата все още го наболяваше. Освен това беше огладнял като звяр, което, разбира се, не беше никак чудно, защото той бе проспал цяло денонощие, без нищо да похапне.

Милиционерът Свирулкин влезе в кухнята, която беше подредена точно така, както и неговата в собственото му жилище, приближи се до една вратичка в стената и почна да натиска различните поставени отстрани копчета, където беше написано: „супа“, „каша“, „компот“, „конфитюр“, „хляб“, „банички“, „фиде“, „чай“, кафе и разни други. След това той открехна вратичката, зад която нямаше нищо освен четириъгълен отвор, седна на стола и зачака. След две или три минути през дупката, която се намираше отдолу, се подаде малката кабинка на така наречения кухненски асансьор. Тази кабинка беше боядисана с бяла лакова боя и по външен вид приличаше на хладилник. Свирулкин отвори вратичката на кабинката и почна да изважда оттам чинии със супа, каша, конфитюр, тиганче с пудинг, кафениче, захарница, подносче с банички, нарязан хляб и т.н. Свирулкин нареди всичко това пред себе си на масата и почна да закусва с апетит.

Такива кухненски асансьори имаше във всички къщи на Слънчевия град. От гостилниците, които бяха разположени в долния етаж, кухненските асансьори качваха закуски, обеди и вечери право в жилищата на дребосъчетата. Ала трябва да кажем, че жителите на Слънчевия град рядко използуваха възможността да се хранят в къщи, тъй като предпочитаха да се хранят в гостилниците, където биваше много по-весело. В гостилниците храната се поднасяше от обикновени момченца и момиченца, с които можеше да поговориш, да се пошегуваш, да се посмееш. В квартирите храната пристигаше с помощта на асансьор, а с асансьора, както е известно, няма да седнеш да се шегуваш. Но когато бе необходимо, всяко дребосъче можеше да обядва у дома си, макар и без удоволствието и удобствата, които предлага гостилницата.