Приключенията на Незнайко, стр. 54

— Кой го знае! — разпери ръце Незнайко. — Вече забравих какъв беше оня. Е, все едно, един от тях е онзи… Чакай, кой е пък този сега? — изведнъж се развика той.

— Майчице! Още едно магаре! — ахна Шаренкия, като видя една дългоуха глава, която се подаваше през отворената врата на бараката.

— На ти сега беля! — възкликна Незнайко. — Ще трябва да превръщам още едного…

— Чакай — каза Шаренкия. — Това май не е магаре, а кон.

— Ти пък сега! Конят е много по-голям.

— Вярно — съгласи се Шаренкия. — От една страна, като че ли е кон, а от друга — магаре. Трябва да е просто голямо магаре и толкоз.

— Е, стига, нямам време да се разправям повече с тях — каза Незнайко. — Ще го превърна в дребосък — и край. Ще има един дребосък повече.

Докато те разговаряха, магарето излезе от бараката и се запъти право към тях. Незнайко побърза да замахне с пръчицата под муцуната му:

— Искам и това магаре да стане дребосък!

Той каза това и зажумя, а когато отвори очи, магарето го нямаше. На мястото му стоеше дребосъче. То приличаше на първите две, само че беше малко по-високо, със също такава дълга устна, но лунички имаше не само по носа и около него, а по цялото си лице, дори юмруците му бяха луничави. То се приближи до оградката, погледна Незнайко право в очите и строго запита:

— Къде са Риткун и Пегасик?

— Какви Риткун и Пегасик? — изплаши се Незнайко.

— Какви — магарета. Не видя ли, че тук имаше две магарета?

— Не видях — смути се Незнайко и излъга.

— Какво лъжеш? Да не искаш един по кратуната?

— Как така — по кратуната? — не разбра Незнайко.

— Ето как!

Дребосъкът протегна над оградката луничавата си ръка и така тупна Незнайко по главата, че той едва не падна.

— Ах, така ли! — закани се Незнайко, задъхан от гняв. — Така значи, биеш се! Аз ще те!… Аз ще те!…

— Какво рече? — завика дребосъчето. — Сега ще ти видя сметката.

И той се прехвърли през оградата. Без да чака да му видят сметката, Незнайко търти да бяга. Шаренкия хукна след него. Те летяха като метеори край клетките на животните, а след тях тичаше новопроизведеният дребосък, сумтеше шумно и тропаше с крака като кон. Не се знае как щеше да свърши тази гонитба, ако дребосъкът не се бе проснал насред пътя, тъй като се спъна в един корен. Той стана от земята, но видя, че Незнайко и Шаренкия са вече далеч и не ще може да ги стигне.

— Ще ти дам аз да разбереш! — завика той. — Пак ще се срещнем с тебе! Ще ми попееш ти тогава!

Той заплаши Незнайко с тежкия си юмрук, пъхна ръце в джобовете на широките си жълто-зелени панталони и закрачи по пътеката. Като видяха, че опасността премина, Незнайко и Шаренкия се върнаха при Карфичка.

— Къде се шляете? — сърдито ги запита тя. — Вече щях да тръгна да ви търся.

— Ами тук едно лудо магаре ни подгони — отговори Незнайко.

— Какво лудо магаре?

— После ще ти разкажа.

— Това пък сега какво е — „после“! Разказвай веднага!

Незнайко трябваше да признае, че той е превърнал Листец в магаре и да разкаже всичко онова, което се беше случило след това.

— Ето, виждаш ли какъв си лош, Незнайко! — каза Карфичка, след като изслуша разказа му. — Затуй ли ти е дадена вълшебната пръчица — да превръщаш дребосъчетата в магарета?

— Аз не съм лош, Карфичке! През цялото време се измъчвах заради този Листец, пък и заради Буквица също. Изяде ме тази моя съвест, честна дума! Не се сърди. Ето, всичко свърши добре и Листец сигурно се е върнал вече при Буквица.

— Добре поне, че прочетохме във вестниците къде да търсим Листец — каза Карфичка.

Глава шестнадесета

Как Незнайко, Карфичка и Шаренкия се срещнаха с Пегасик и какво излезе от всичко това

Края на деня пътешествениците прекараха в Зоологическата градина, тъй като се оказа, че има още много животни за гледане. Едва привечер тримата се върнаха в хотела, вечеряха и легнаха да спят. Този път съвестта не измъчваше Незнайко и той заспа много бързо.

Ала той не щеше да заспи толкова бързо, ако някой му беше разказал, че Листец съвсем не се намира между трите магарета, които Незнайко превърна в дребосъчета. Във вестника бяха сбъркали — вместо да пишат, че намереното магаре е изпратено в цирка, те погрешно бяха писали, че то е изпратено в Зоологическата градина. Ето защо Листец си остана в цирка, а вместо трите магарета, които бяха в Зоологическата градина, в града се появиха три дребосъчета. Първото се казваше Пегасик, второто — Риткун, а третото — Калигула, Макар че в Зоологическата градина Калигула минаваше за обикновено магаре, в действителност той не беше магаре, а муле. Както е известно, мулето е нещо средно между коня и магарето, т.е. то е малко по-дребно от кон и малко по-едро от магаре. И докато от Риткун и Пегасик се получиха дребосъчета с обикновен ръст, то от Калигула излезе доста висок дребосък. Той се оказа девет и половина нокътя на ръст. В страната на дребосъчетата нокътят е мярка за дължина. Сравнен с нашите мерки, нокътят се равнява на сантиметър и четвърт. Като умножи девет и половина на сантиметър и четвърт, всеки от вас ще може да узнае колко висок беше Калигула.

И тримата — и Пегасик с Риткун, и Калигула, — се чудеха на станалата с тях промяна. Най-чудно им беше, че ходят на два крака, а не на четири, както преди, и че някак си изведнъж се научиха да говорят. Особено ги порази и това, че на ръцете си имаха пръсти вместо копита. Кой знае защо, това им беше много смешно. Достатъчно бе някой от тях да погледне ръката си или дори само пръста си, за да почне да се тресе от смях.

Но нито Калигула, нито Риткун, нито Пегасик можеха да обяснят какво толкова смешно има тук. Изобщо от тях излязоха дребосъчета, които не обичаха да се замислят над каквото и да било, а мигом правеха всичко, каквото им хрумнеше. Впрочем читателят сам ще се убеди по-нататък в това, тъй като му предстои да се срещне още няколко пъти с тях.

Като се събудиха на другия ден, Незнайко, Карфичка и Шаренкия почнаха да размислят къде да се разходят отново и дали да не отидат пак в Зоологическата градина, но Карфичка каза, че ще бъде по-добре да тръгнат просто из улиците на града, който всъщност все още не бяха разгледали както трябва.

След като закусиха, нашите пътешественици слязоха по стълбата, излязоха от хотела и се озоваха на улицата. По широкия тротоар вече се движеха тълпи минувачи. Свежият утринен ветрец разнасяше дъха на цветята, които растяха в изобилие край тротоарите. Слънцето току-що се бе вдигнало над покривите на къщите и топлеше и раменете, и гърбовете, и бузите, и челата, и носовете, и ушите на минувачите. Затова лицата на всички бяха весели и доволни.

Накрай тротоара Незнайко и неговите спътници видяха едно дребосъче с бяла престилка и блестящи черни гумени ботуши. Казваше се Перчемко. В ръцете си то държеше един гумен маркуч, с който поливаше цветята. Силна водна струя изскачаше от тръбата, а дребосъчето сръчно я насочваше към цветята, като внимаваше нито капка да не опръска когото и да било от минувачите.

Нашите пътешественици се спряха на няколко крачки от него и неволно почнаха да се любуват на работата му. В това време отдалече се зададе друго дребосъче. То беше облечено в късо зелено палтенце с къси ръкави, жълто-зелени панталони и тъмносиня баретка с оранжево пискюлче. Незнайко веднага позна магарето, което бе превърнал вчера в дребосъче. И наистина това беше Пегасик. От сутринта той се шляеше из града, зяпаше насам-натам и се чудеше какво да прави. Като видя поливача, той също се спря и се загледа в него. Изведнъж страшно му се прииска да попръска с маркуча и каза:

— Я ми дай да подържа тръбичката. И мене ми се ще да поливам цветя.