Приключенията на Незнайко, стр. 32

— Парцаливко! — извика Незнайко, като позна приятеля си и протегна ръце.

Парцаливко изпищя от радост и се спусна към Незнайко, а Незнайко се затича насреща му. Приятелите едва не си чукнаха главите и се спряха сред улицата. Парцаливко с гордост и любов гледаше своя приятел, станал знаменит пътешественик, а Незнайко го поглеждаше с виновна усмивка. Те дълго стояха така, разглеждайки се един друг, без да могат да си кажат дума от вълнение. После се прегърнаха здраво и сълзи закапаха от очите им.

Срещата бе наистина трогателна!

Така завърши знаменитото пътешествие на Знайко и другарите му. Животът в Града на цветята потече тъй както преди… или не, не може да се каже съвсем точно както преди.

Откакто нашите смели пътешественици се върнаха у дома си, в града се приказваше само за тях. Всички жители, и момченца и момиченца, идваха вечер в къщичката на Знайко и слушаха разказите на пътешествениците за живота им в Зеления град.

Шишко обичаше да си припомня с какви вкусни банички са го гощавали момиченцата, а Сиропов се хвалеше колко много сироп с газирана вода беше изпил. Знайко разказваше и за тръстиковия водопровод, и за фонтаните, и за огромните дини, които отглеждаха там. Сиропов винаги изваждаше тогава от джоба си динена семка и казваше:

— Кой би повярвал, че от тази семка могат да се получат няколко бъчви сироп!

Дано и Бързанко обичаха най-много да разказват как бяха помагали на момиченцата при беритбата на плодовете. Винтчо и Болтчо разказваха за механизирането на работата, за своя приятел — шофьора Кравайко, и за механика-изобретател Бурмичко, на когото всичките изобретения действуваха с бутончета. Патронко обичаше най-много да си припомня как го бяха лекували в болницата и какъв прекрасен лекар е била Пчелица, която излекувала изкълчения му крак така добре, че сега той може не само да ходи, но и да тича и дори да подскача.

За доказателство Патронко подскачаше на един крак — точно на този, който беше изкълчен.

Всички разказваха за дружбата си с момиченцата. Дори Мълчаливко, от когото рядко можеше да се чуе дума, каза:

— Честна дума, братчета, аз и не си представях, че с момичетата може също така хубаво да се дружи, както с момчетата.

— Ти по-добре мълчи! — обади се Незнайко. — Аз не забелязах да дружеше там с някого.

— А ти нима дружеше? — попитаха го момиченцата.

— Аз дружах със Синеочка! — гордо отговори Незнайко.

— Не ти вярваме! — каза Чипоноска. — Ти дори със своя приятел Парцаливко се скара за това, че дружал с момичета.

— Нищо подобно! С Парцаливко вече се сдобрих, а сега и аз самият винаги ще дружа с момичета.

— Защо не дружеше по-рано?

— Защото по-рано бях много глупав. Страхувах се, че ще почнат да ме подиграват, че правя компания на момичетата.

— Ти и сега ще се страхуваш — обади се Мушица.

— Не. Сега вече поумнях. Искаш ли да дружа с тебе? А който почне да се подиграва, ще има да му пати главата!

— Много ми е притрябвало да се биеш заради мене! — отговори Мушица.

— Е, добре, няма да се бия. Просто няма да обръщам внимание на подигравките.

Незнайко почна да дружи с Мушица и оттогава, щом забележеше, че някой закача момичетата, приближаваше се и казваше:

— Защо закачаш момичетата? Внимавай, да не съм видял вече такова нещо! У нас не е прието да се обиждат момичетата.

Ето защо момиченцата започнаха да го уважават и казваха, че Незнайко съвсем не е лошо момче. Останалите момченца, разбира се, завиждаха на Незнайко, че го хвалят, и те също взеха да защищават момичетата. В Града на цветята просто се промени традицията да се обиждат момичетата. Ако се случеше някога някое момче да даде воля на юмруците си или дори само да каже обидна дума на момиче, то всички му се присмиваха и казваха, че е невъзпитан невежа и неокастрен пън, който не знае най-простите правила на доброто държане.

Сега никой вече не пъдеше момичетата, когато искаха да поиграят с момчетата, напротив, винаги ги приемаха в играта.

Скоро Знайко намисли да прокара в Града на цветята тръстиков водопровод и да направи няколко фонтана, отначало поне по един на всяка улица. Освен това той предложи да направят на Краставичната река мост, за да могат да отиват в гората пешком. Момиченцата се включиха в работата наравно с момченцата. От сутрин до обед всички работеха по прокарването на водопровода, както и по направата на фонтаните. Следобед всички отиваха да играят — кой на гоненица, кой на криеница, кой на футбол или волейбол.

Само Незнайко участвуваше рядко в игрите. Той обясняваше:

— Нямам време сега за игра. Аз чета криво-ляво, но пиша само с печатни букви. А трябва непременно да се науча да пиша красиво. Знам си аз защо.

Вместо да отиде да играе на кегли или на футбол, Незнайко сядаше на масата и се залавяше да чете. Четеше на ден само по една страничка, но и от това имаше, разбира се, голяма полза. Понякога дори четеше по две странички: за днешния ден и за утрешния. Когато свършеше с четенето, вземаше тетрадка и започваше да пише. Пишеше вече не с печатни, а с ръкописни букви, които най-напред не излизаха много красиви. На първо време в тетрадката му вместо букви се виждаха някакви безсмислени криволици и кравайчета, но Незнайко беше много старателен и постепенно се научи да пише красиво буквите, както големите, главните, така и малките. По-трудно му бе да се справи с мастилените петна.

Незнайко често накапваше с мастило тетрадките си. И при това, щом капнеше мастило, веднага го изблизваше с език. Така мастилените петна получаваха дълги опашки. Тези опашати петна Незнайко наричаше комети. Такива, „комети“ имаше едва ли не на всяка страничка. Ала Незнайко не падаше духом, защото знаеше, че трудът и постоянството ще му помогнат да се избави и от „кометите“.

Незнайко в Слънчевия град

Към българския читател

Мило другарче българче,

Ти държиш тази книга в ръцете си: знай, че я е написал за тебе русин, следователно твой брат. Когато бях на твоите години и ходех на училище, аз научих, че на света има една прекрасна страна — България, и че отдавнашна, многовековна дружба свързва тази страна с моята родина; научих, че в България има една чудна река — тихият бял Дунав, че там има хубави села и забележителни градове, а най-големият град е София; научих, че в тази страна живеят българи и че те са славяни като нас, с други думи, наши кръвни братя.

Оттогава изминаха много години. Аз израснах. Станах писател. Първата ми книжка с детски разкази излезе в Москва, тя се казваше „Чук-чук-чук!“. Година или година и половина след това един мой познат посети България и ми донесе оттам същата книжка, издадена на български език в София. Скоро получих и писмо от България, в което редакторът на издателството ми съобщаваше, че българските деца са обикнали моята книга и я четат с удоволствие.

По-късно и други мои книги бяха преведени на български език и получих много писма от българчета, които споделяха с мене своите впечатления от прочетеното. Видях, че българските деца харесват в книгите същото, което харесват и руските деца, че те мислят, чувствуват и мечтаят досущ като нашите деца. Зарадвах се, като узнах това. Щастлив бях, че лично съм завързал дружба с народа, с който моят народ дружи от толкова векове.

Убеден съм, че писателят трябва да мисли не само за ония, които описва, но и за ония, за които пише. Затова, когато пиша, обичам да си представям бъдещите свои читатели. Сякаш виждам пред очите си техните умни, изразителни лица и се мъча да отгатна дали ще харесат онова, което съм написал. Струва ми се, че между тях виждам и твоето лице, мое близко далечно другарче! Бъди щастливо!