Приключенията на Незнайко, стр. 3

— Не се върти, не се върти — викаше му Незнайко, — защото няма да си приличаш.

— А сега приличам ли си? — попита Парцаливко.

— Много си приличаш — отвърна Незнайко и му нарисува мустаци с виолетова боя.

— Хайде, дай да видя какво е излязло! — помоли се Парцаливко, когато Незнайко завърши портрета.

Незнайко му го показа.

— Ама аз такъв ли съм? — извика уплашено Парцаливко.

— Разбира се! А какъв искаш да бъдеш?

— А защо си ми нарисувал мустаци? Нали аз нямам?

— Е, ще ти пораснат един ден.

— А защо ми е червен носът?

— За да е по-красиво.

— А косите ми защо са сини? Нима косите ми са сини?

— Сини са — отговори Незнайко. — Но ако не ти се харесва, мога да ги направя и зелени.

— Не, портретът е лош — каза Парцаливко. — Дай да го скъсам.

— Защо да се унищожава едно художествено произведение? — отговори Незнайко.

Парцаливко поиска да му вземе портрета и те захванаха да се бият. На шума притичаха Знайко, доктор Хапчев и останалите момчета.

— Защо се биете? — попитаха ги те.

— Ето — извика Парцаливко, — решавайте вие, кажете, кой е нарисуван тук? Нали не съм аз?

— Разбира се, че не си ти — отговориха момченцата. — Тук е нарисувано някакво си градинско плашило!

Незнайко рече:

— Вие не го познахте, защото нищо не съм написал отдолу. Ей сега всичко ще стане ясно.

Той взе молива и с печатни букви написа под портрета: „Парцаливко“. После окачи портрета на стената и каза:

— Нека виси. Всички могат да го гледат, на никого не е забранено.

— Все едно — рече Парцаливко, — аз ще дойда, когато си легнеш, и ще унищожа този портрет.

— А пък аз няма да си лягам тази нощ и ще пазя — отговори Незнайко.

Парцаливко се разсърди и си отиде, а Незнайко наистина не си легна вечерта. Когато всички заспаха, той взе боите и се залови да рисува поред. Нарисува Шишко такъв дебел, че дори не се събираше на листа. Бързанко нарисува с тънки крачка и отзад, кой знае защо, му прибави кучешка опашка. Ловеца Патронко нарисува яхнал Рунтавко. На доктор Хапчев вместо нос нарисува термометър. На Знайко, неизвестно защо, нарисува магарешки уши. С една дума, изобрази всички в смешен и безобразен вид. На разсъмване той окачи портретите по стените, надписа ги, така че се получи истинска изложба.

Пръв се събуди доктор Хапчев. Той видя портретите по стените и почна да се смее. Те толкова му се харесаха, че дори сложи пенснето на носа си и почна да ги разглежда много внимателно. Приближаваше се до всеки портрет и дълго се смееше.

— Браво, Незнайко! — каза доктор Хапчев. — Никога в живота си не съм се смял така!

Най-после той се спря пред своя портрет и строго запита:

— А това какво е? Нима съм аз? Не, не съм аз. Това е много лош портрет. Ти по-добре го снеми.

— Защо да го снемам? Нека си виси — отговори Незнайко.

Доктор Хапчев се разсърди и рече:

— Ти, Незнайко, сигурно си болен. Нещо се е случило с очите ти. Кога си видял да имам термометър вместо нос? Ще трябва да ти се даде довечера рициново масло.

Незнайко никак не обичаше рициновото масло. Той се изплаши и каза:

— Не-е-е! Сам виждам сега, че портретът е лош.

Той сне от стената портрета на Хапчев и го скъса.

След Хапчев се събуди ловецът Патронко. И той хареса портретите. Едва не се пукна от смях, когато ги гледаше. Но след като видя своя портрет, настроението му изведнъж се развали.

— Това е лош портрет — измърмори той. — Не прилича на мене. Снеми го, иначе няма да те взема със себе си на лов.

Незнайко се принуди да свали от стената и ловеца Патронко.

Така стана и с останалите. Всички харесваха портретите на другите, а своите не харесваха.

Последен се събуди Палитро, който както винаги спеше най-много. Когато видя на стената своя портрет, разсърди се страшно и каза, че това не е портрет, а бездарна антихудожествена цапаница. После дръпна портрета от стената и си взе боите и четките от Незнайко.

На стената остана само портретът на Парцаливко. Незнайко го свали и отиде при своя приятел.

— Парцаливко, искаш ли да ти подаря твоя портрет? А ти от благодарност ще се помириш с мене — предложи Незнайко.

Парцаливко взе портрета си, скъса го на парченца и каза:

— Добре, мир! Само че ако още веднъж ме нарисуваш, за нищо на света няма да се помиря с тебе.

— Аз никого вече няма да рисувам — отговори Незнайко. — Рисуваш, рисуваш, а никой дори едно благодаря не ти казва, всички само се карат. Не искам вече да съм художник.

Четвърта глава

Как Незнайко съчинява стихове

Като не можа да стане художник, Незнайко реши да стане поет и да съчинява стихове. Той имаше един познат поет, който живееше на Улицата на глухарчетата. Истинското име на този поет беше Бабанко, но известно е, че всички поети много обичат красивите имена. Ето защо, когато започна да пише стихове, Бабанко си избра друго име и взе да се нарича Цветец.

Веднъж Незнайко отиде при Цветец и му каза:

— Слушай, Цветец, научи ме да съчинявам стихове. И аз искам да стана поет.

— А имаш ли талант? — попита Цветец.

— Разбира се, че имам. Много съм талантлив.

— Това трябва да се провери — каза Цветец. — Знаеш ли какво е рима?

— Рима ли? Не, не зная.

— Когато две думи завършват еднакво — това се казва рима — обясни Цветец. — Например: сила — мила; чаша — каша. Разбра ли?

— Разбрах.

— Хайде, намери ми рима на думата „пръчка“.

— Рибка — отговори Незнайко.

— Каква рима е това — пръчка — рибка? Никаква рима няма в тези две думи.

— Защо да няма? Нали завършват еднакво?

— Това не е достатъчно — каза Цветец. — Трябва думите да си приличат, за да звучи добре. Ето слушай: пръчка — съчка; печка — мечка; книжка — мишка.

— Разбрах, разбрах! — извика Незнайко. — Пръчка — съчка; печка — мечка; книжка — мишка. Чудесно! Ха-ха-ха!

— Хайде тогава намисли рима на думата „варел“ — каза Цветец.

— Спарел — отвърна Незнайко.

— Какъв спарел? — учуди се Цветец. — Че има ли такава дума?

— А няма ли?

— Разбира се, че няма.

— Е, тогава сварел.

— Какъв е пък този сварел? — учуди се отново Цветец.

— Е, когато сварят нещо, това се казва сварел.

— Лъжеш — каза Цветец, — такава дума няма. Трябва да се подбират думи, каквито има, а не да се измислят.

— Ами ако не мога да подбера друга дума?

— Значи нямаш поетичен талант.

— Е, тогава измисли сам рима на тази дума — отговори Незнайко.

— Ей сега — съгласи се Цветец.

Той застана сред стаята, скръсти ръце на гърди, наклони глава на една страна и почна да мисли. След това вдигна нагоре глава и продължи да мисли с втренчен в тавана поглед. После подпря глава на двете си ръце и замислено се загледа в пода. Като не помогна всичко това, Цветец почна да обикаля из стаята и тихичко да си шепне:

— Варел — барел, гарел, дарел, жарел… — той дълго си мърмори така, а после каза: — Уф! Каква е тази дума? Думата е такава, че на нея не може да се намери никаква рима!

— Видя ли? — зарадва се Незнайко. — Сам ми задава думи, на които няма рима, а пък казва, че аз не съм бил талантлив.

— Е, талантлив си, талантлив си, само ме остави на мира! — отговори Цветец. — Главата ме заболя. Съчинявай така, че да има и рима, и смисъл и ето ти тебе стихове.