Приключенията на Незнайко, стр. 26

— Търсих, честна дума, всички улици обиколих!

— А защо аз не чух да го викаш? Хайде върви го потърси наново!

Бедната болногледачка излизаше отново на улицата, но не знаеше накъде да тръгне и от време на време викаше:

— Рунтавко! Рунтавко! Да се не видиш макар!

Тя разбираше, че нейните викове не ще помогнат, но изпълняваше искането на Патронко, тъй като смяташе, че това успокоява болния.

Другата болногледачка Патронко изпращаше да следи какво правят останалите момчета и да му докладва по три пъти на ден: сутрин, обед и вечер. Трета болногледачка караше да му разказва по цял ден приказки; ако приказките не бяха интересни, изпъждаше я и настояваше да му изпратят друга, която знае по-хубави приказки. Той страшно се сърдеше, ако някой от другарите му не идваше да го навести. Когато пък някой дойдеше, той го прогонваше, защото му пречел да слуша приказки.

Пчелица виждаше, че характерът на болния се влошава от ден на ден и казваше, че той ще стане двайсет пъти по-лош от Мърморко и Хапчев, взети заедно. Можеше да се помогне на болния, само като се изпише от болницата, но кракът все още го болеше. Освен това Патронко сам си влоши положението.

Една сутрин, като се събуди, почувствува, че кракът не го боли. Той скочи от леглото, припна из болничната стая, но не направи и десет крачки, когато кракът му се изкриви и той падна. Горкият, занесоха го на ръце в леглото! Кракът веднага се поду, а надвечер се покачи температурата. Пчелица прекара цялата нощ край леглото му, без да мигне. Благодарение на усилията й подутината спадна, но оздравяването на крака поради този случай се забави.

Най-после разрешиха на болния да става за малко от леглото. Като се подпираше на патерица и се държеше за стената, Патронко се движеше полекичка из стаята и се учеше постепенно да ходи. После му разрешиха да излиза на двора, за по един час и да се разхожда около болницата, придружен от болногледачка. Характерът на болния се подобри вследствие тези разходки, той стана по-малко раздразнителен, но все пак, когато идваше часът да се прибира в болничната стая, Патронко излизаше вън от себе си и викаше: „Няма да вляза“, като замахваше към болногледачката с патерицата си. Принуждаваха се да грабват болния и насила да го поставят в леглото.

Благодарение на тези решителни мерки лекуването тръгна успешно и скоро казаха на Патронко, че след един ден ще го изпишат от болницата. Момченцата и момиченцата с радост научиха приятната новина.

В определения ден цялото население на града се събра пред входа на болницата. Всички поздравляваха оздравелия, поднасяха му цветя, а той казваше:

— Ето че сме в пълен състав! Липсват само Знайко и моят Рунтавко.

— Ех, нищо — утешаваха го момиченцата, — може би ще се намерят и Знайко, и Рунтавко.

— Как така сами ще се намерят? — отговаряше Патронко. — Трябва да се търсят.

— Да — каза Незнайко. — Ще трябва да потърсим този глупавичък Знайко, иначе ще пропадне някъде без нас.

— Защо да е глупавичък? — възрази доктор Хапчев.

— Разбира се, че е глупавичък, пък и е страхлив отгоре на това.

— Съвсем не е страхлив… — започна Мърморко.

Незнайко го прекъсна:

— А ти да мълчиш! Кой от нас е главният — ти или аз? Или имаш желание отново да влезеш в болницата?

Като чу да се споменава болницата, Мърморко замълча.

Снежинка каза:

— Ще уредим в неделя бал по случай оздравяването на всички болни, а после може да тръгнете да търсите вашия глупавичък Знайко. Пък когато го намерите, ще устроим още един бал. Ще бъде дори прекрасно!

— Чудесно! Чудесно! — зарадваха се всички.

Не се разбра само кое повече ги зарадва: дали възможността да намерят Знайко, или възможността да устроят по този случай още един бал. Този въпрос остана неизяснен.

Беритбата на плодовете беше привършена. Всички мазета бяха пълни догоре, а по дърветата имаше още много ябълки, круши и сливи. Решено бе да ги подарят на момчетата от Града на хвърчилата.

Всички се заловиха да работят за подготвянето на бала. Една част от населението разчистваше обраслата с трева танцова площадка, друга поставяше скамейки около площадката. Бързанко, Мърморко и Клечо, въоръжени с брадви, се заловиха да майсторят до площадката двуетажна беседка за оркестъра. Други момченца строяха будки за сироп с газирана вода, сладолед и разни лакомства. Цялата тази работа се извършваше под звуците на музика, тъй като Гусльо подбра десет най-добри арфистки и образува оркестър. Репетициите започнаха веднага.

Най-чудното бе това, че Клечо работеше с увлечение. Той изпълняваше всичко, което му възлагаха, и не правеше никакви номера. Като че ли се бе преродил.

— Колко е хубаво от ваша страна, че ни помагате! — му казваше Писанка.

— Че защо да не ви помогна? — отговаряше Клечо. — Ако нещо трябва да се направи, аз тиквата си ще счупя, но ще го направя.

— Вие вършите всичко толкова старателно, че просто е приятно да ви гледа човек — казваше Лястовичка. — Изглежда, че обичате да работите.

— Много обичам — призна си Клечо. — Аз винаги обичам да се занимавам, не зная какво да правя и започвам да върша нещо, което съвсем не бива да се върши. От това излиза някаква глупост, за която ям пердах.

Клечо силно подсмръкна и избърса носа си с юмрук.

— Какъв пердах?

— Е, трепанация.

— Какво значи трепанация?

— Е, просто ме бият!

— Ах, горкичкият! — извика Писанка. — Но вие по-добре не вършете това, което не бива. По-добре идвайте при нас. При нас винаги ще се намери някаква работа за вас: ограда да поправите, счупено стъкло да замените…

— Добре — съгласи се Клечо.

— А на нашия бал ще дойдете ли?

— Може ли?

— Защо да не може? Само че се измийте както трябва, вчешете се хубавичко и елате. Ние каним всички.

— Добре, ще дойда. Благодаря.

На Писанка беше много приятно, че Клечо разговаря така учтиво и дори й благодари.

Тя се зачерви от удоволствие и като дръпна настрана Лястовичка, почна да й шепне:

— Не ще е трудно да го възпитаме.

— Трябва да го хвалим по-често — отвърна Лястовичка. — Това е полезно за него. Винаги, когато направи някоя пакост трябва да му се караме, а пък ако направи нещо добро — да го похвалим. Тогава той ще се старае и друг път да постъпва добре заради похвалата. Освен това трябва да го приучим към прилично държане, защото той подсмърча така некрасиво.

— При това говорът му е много лош — подхвана Писанка. — Какви са тези думи: тиква, глупост, пердах. Трябва да поработим над неговия език и да го отучим от некрасивите думи.

А Клечо доволен, че са го похвалили, още по-старателно се залови да работи. Всеки обича да го похвалят, нали?

Двадесет и шеста глава

Завръщането на Клечо

След като и Клечо не се завърна в къщи, никой от жителите на Града на хвърчилата не се осмеляваше да тръгне за Зеления град. Разнесе се слух, че стоглавият змей скоро ще изяде всички момичета, а после ще дойде в Града на хвърчилата и ще започне да яде момчетата. Времето минаваше, но змеят не идваше. Вместо него една прекрасна утрин в Града на хвърчилата се появи едно непознато момче. То разказа, че летяло с балон заедно със своите другари и скочило с парашут, когато балонът взел да пада. То се приземило в една гъста гора и оттогава скитало по поля и гори да търси своите другари, които отлетели с балона по-далеч.