Приключенията на Незнайко, стр. 25

Работата беше там, че в Града на хвърчилата забелязаха изчезването на Кравайко. Жителите знаеха, че той откарал с автомобила си Винтчо и Болтчо в Зеления град. Но тъй като Кравайко не се завърна след това, всички почнаха да молят Бурмичко да отиде с колата си и да разбере не се ли е случило някакво нещастие. Бурмичко пристигна в Зеления град и като видя, че Кравайко помага с автомобила си в беритбата на плодове, не издържа и също се включи в работата.

Жителите на Града на хвърчилата чакаха до вечерта, но Бурмичко не се завърна и на другия ден из града почнаха да се разпространяват най-невероятни слухове. Едни казваха, че на пътя за Зеления град се е разположила баба Яга — костелива нога, която изяжда всекиго, когото види. Други казваха, че това не било баба Яга, а Кашчей Безсмъртни. Трети спореха и доказваха, че Кашчеевци Безсмъртни не съществуват, а това е триглав змей, който съвсем не живеел на пътя, а в самия Зелен град. Всеки ден този змей изяжда по едно момиче, а когато в града идва някое момче, изяжда момчето, защото момчетата са по-вкусни от момиченцата.

След като се появи слухът за този триглав змей, никой от жителите на Града на хвърчилата не се осмеляваше да отиде в града при момичетата и да разбере какво става там. Всеки смяташе, че много по-благоразумно е да си седи в къщи. Ала скоро се намери храбрец, който каза, че ще отиде и ще разбере всичко. Това бе известният Клечо, за когото споменахме вече в тази правдива история. Жителите знаеха, че Клечо е луда глава и действително може да се запъти право в устата на ненаситния змей. Всички почнаха да го убеждават да не ходи, но Клечо не искаше и да чуе. Той казваше, че е много виновен пред момичетата и сега съвестта го гризе. Ето защо иска да изкупи своята вина — ще иде в града при тях и ще заплюе змея право по опашката, след което уж змеят ще умре и ще прекрати своите безобразия. Откъде Клечо бе научил, че змейовете умират от това — остана неизвестно.

Клечо тръгна. Някои жители го съжалиха много и предварително го оплакваха. Други казваха, че не си струва да го съжаляват, тъй като без него ще има един хулиган по-малко и в града ще стане по-тихо.

— Но ние сами сме виновни, че не го превъзпитахме — казваха първите.

— Как ще го превъзпиташ такъв? — отвръщаха вторите. — Него само гробът ще го превъзпита.

От този разговор се виждаше, че първите бяха измежду тези, на които Клечо не бе напакостил още както трябва, а вторите — измежду тези, на които бе напакостил здравата.

Както и трябваше да се очаква, Клечо не се завърна и тогава в града всички повярваха на слуховете за змея, за когото почнаха да разказват най-невероятни измислици. Всеки от разказвачите прибавяше на змея по една глава, така че от триглав, той се превърна в стоглав.

Разбира се, всичко това бяха измислици. Най-умните читатели сигурно вече са се досетили сами защо Клечо не се върна, а на тези, които не са се досетили, може да съобщим, че Клечо съвсем не бе изяден от змея, тъй като змеят не ядеше никого, пък и никакъв змей нямаше. Клечо просто бе увлечен в работата. Той също пожела да се покатери на дървото и да поработи с триона. Това беше толкова интересно и при това опасно! Кое момче ще отстъпи пред опасността?

През тези дни единствен само Палитро си стоеше в къщи и рисуваше портрети. Всички момиченца искаха да си имат портрет и те съвсем го измъчиха със своите изисквания. Всяко едно искаше непременно да бъде най-красивото. Напразно доказваше Палитро, че всеки е красив посвоему и че дори малките очи могат също да бъдат красиви. Не! Всички момиченца искаха очите им да бъдат непременно големи, ресниците — дълги, веждите — извити, устата — мънички. В края на краищата Палитро престана да спори и рисуваше така, както те искаха. По този начин бе много по-удобно, защото не възникваха никакви излишни пререкания и освен това Палитро забеляза, че може да въведе рационализация в рисуването на портрети. Понеже всички искаха едно и също, Палитро реши да направи така наречения модел. Той взе парче дебела хартия, проряза в нея две големи очи, дълги и извити като дъга вежди, право и твърде изящно носле, мънички уста, брадичка с трапчинка и чифт малки, прибрани уши отстрани. Изряза отгоре разкошна прическа, отдолу — тънка шийка и две ръчички с тънки пръстчета.

Като приготви такъв модел, той пристъпи, към изготвянето на шаблоните.

Какво представлява шаблонът, веднага ще стане ясно на всекиго. Палитро слагаше модела върху парче хартия и мажеше с червена боя мястото, където беше прорязана устата. На книгата веднага се получаваше рисунък на уста. След това той боядисваше с телесен цвят носа, ушите, ръцете, после тъмни или светли коси, кафяви или сини очи. По такъв начин се получаваха шаблоните.

Палитро направи няколко такива шаблона. Ако момиченцето имаше сини очи и светли коси, той вземаше шаблон със сини очи и светли коси, прибавяше мъничко прилика и портретът бе готов. Ако момиченцето имаше тъмни очи и коси, Палитро избираше друг подходящ шаблон.

Палитро нарисува множество такива шаблонни портрети. Това усъвършенствуване много ускоряваше работата. При това Палитро съобрази, че по изработения от опитния майстор модел всяко момче може да изготвя шаблони, и привлече към тази работа Дано. Дано успешно боядисваше по модела шаблоните с нужните бои и шаблоните не ставаха по-лоши от тези, приготвени от ръката на самия Палитро. Това разпределение на труда между Палитро и Дано още повече ускори работата, което имаше огромно значение, тъй като броят на желаещите да си поръчат портрети не само не намаляваше, а всеки ден се увеличаваше.

Дано много се гордееше със своята нова длъжност. За Палитро и за себе си той казваше с гордост: „Ние, художниците…“ Ала Самият Палитро не бе доволен от работата си и неизвестно защо я наричаше занаятчийство. Той казваше, че от всички портрети, които бил нарисувал в Зеления град, за истински произведения на изкуството могли да се смятат само портретите на Снежинка и Синеочка — останалите можели да послужат само за покриване на гърнета и тенджери.

Притежателките на портретите впрочем не споделяха това мнение. Всички бяха доволни, че са излезли красиви, а приликата, казваха те, е последна работа. На всичко може да се гледа по различни начини.

Двадесет и пета глава

Лекуването на Патронко

След бягството на Мърморко и Хапчев целият болничен персонал бе зает с лекуването на единствения болен — Патронко, който съвсем се разглези от общото внимание към неговата личност. Ту искаше да му варят за обед супа от бонбони и каша от мармалад, ту поръчваше кюфтета от ягоди със сос от гъби, макар всеки да знае, че такива кюфтета няма; ту настояваше да му носят пюре от ябълка, а когато му го донасяха, казваше, че желае сайдер от круши; когато пък му донасяха сайдер, казваше, че сайдерът мирише на лук, или измисляше нещо друго.

Всички болногледачки капнаха от умора, изпълнявайки капризите му. Те казваха, че откак свят светува, не са виждали такъв болен, че това е истинско наказание, а не пациент, и че единственото спасение е по-скоро да оздравее.

Всяка сутрин той изпращаше една от болногледачките да търси из града неговото кученце Рунтавко. Когато болногледачката се изморяваше да скита из града и се завръщаше в болницата с надеждата, че той е забравил вече кученцето си, Патронко винаги питаше:

— Е, намери ли го?

— Никъде го няма.

— Но ти сигурно не си го и търсила?