Приключенията на Незнайко, стр. 17

— Изписваме ви — каза им Пчелица. — Постарайте се да се държите добре, иначе пак ще ви върнем в болницата.

Шестнадесета глава

Концерт

Из целия град се разнесе вестта за знаменития пътешественик Незнайко и неговите другари, които били попаднали в болницата. Вранка и Дебеланка неуморно тичаха от къща в къща и разказваха новината на другарките си. Тези другарки на свой ред я разказваха на други свои другарки, те — на трети, и скоро цялото градско население се отправи като по команда към болницата. Всяко момиченце искаше да помогне с нещо на пострадалите момченца. Те мъкнеха със себе си всевъзможни неща. Едни носеха вкусни баници, други — сладко, трети — вкусен мармалад или компот.

За половин час момиченцата задръстиха болничната улица. Разбира се, в болницата не можеха да пуснат такова множество. Пчелица излезе на входа и каза, че болните нямат нужда от нищо, затова всички трябва да се разотидат по домовете си и да не вдигат шум под прозорците. Момиченцата обаче не искаха да си отидат. По някакво чудо те узнаха, че главатарят на момчетата на име Незнайко трябва да излезе от болницата с другарите си Палитро и Гусльо.

Наложи се Пчелица още веднъж да заяви, че Незнайко няма да излезе дотогава, докато всички не се разотидат. Ала вместо по домовете си, момиченцата отидоха при другарките си, които живееха на Болничната улица. Когато Незнайко, Палитро и Гусльо, придружени от Снежинка и Синеочка, излязоха на улицата, видяха, че от всички прозорци надничат едва ли не по десетина момиченца. Незнайко бе много поласкан от това внимание. До неговия слух долитаха гласове:

— Кажете, кажете, кой от тях е знаменитият Незнайко?

— Незнайко е оня там, с жълтите панталони.

— Този с големите уши ли? Никога не бих казала, че това е Незнайко. Той изглежда доста глупав на вид.

— Не, точно той е! Изглежда наистина малко глупав, но очите му са много умни.

Едно момиченце от втория етаж на една ъглова къща, като видя Незнайко, взе да маха ръце и да вика с тънък, писклив глас:

— Незнайко! Незнайко! Ура!

То се навеждаше безстрашно навън и в края на краищата едва не падна от прозореца. Добре, че другите момиченца успяха да го хванат за краката и да го вмъкнат обратно.

— Ох, какъв срам! Този Незнайко може да си въобрази кой знае какво! — рече едно момиченце със строго, слабо личице и остра брадичка.

— Имате право, Лястовичке — отговори й друго момиченце с повдигната горна устна, изпод която блестяха бели зъбки: — В никой случай не бива да се показва на момчетата, че ги гледат. Когато се убедят, че никой не обръща внимание на лудориите им, те сами престават да лудуват.

— Точно това казвам и аз, Писанке — подхвана Лястовичка. — Момчетата трябва да се презират. Когато видят, че са презирани, те няма да смеят да ни закачат.

Лястовичка и Писанка шушукаха-шушукаха, дрънкаха-дрънкаха, докато не проглушиха ушите на всички, че трябва да се отнасят с презрение към долетелите с балона момчета. Всички момиченца се наговориха да не им обръщат внимание и ако ги срещнат на улицата, то още отдалеч да се връщат обратно или да минават на другата страна.

Ала от това решение нищо не излезе. Кой знае по какво чудо всички научиха, че Палитро е художник, а Гусльо — прекрасен музикант, който умее да свири на флейта. Всички, разбира се, искаха по-скоро да чуят как свири той, понеже в Зеления град свиреха само на арфа, а флейта никой никога не бе чувал. Мнозина дори не знаеха, че съществува такъв инструмент.

Скоро момиченцата научиха, че Палитро и Гусльо са се настанили на Ябълковия площад, в къщата, в която живееше момиченцето Копченце със своите другарки. На втория етаж на тази къща, под самия покрив, имаше широка стая с голям светъл прозорец, заемащ цялата стена. Тази стая се хареса на Палитро, защото бе много светла, и те с Гусльо решиха да се настанят в нея.

Прозорецът на тази стая гледаше право към Ябълковия площад. И ето че надвечер Ябълковият площад, по който по-рано не се забелязваше голямо движение, изведнъж се изпълни с момиченца. Те се разхождаха две по две, хванати за ръце, и скритом поглеждаха към осветения прозорец на втория етаж. Разбира се, те правеха това, не за да видят Палитро или Гусльо, а просто от нетърпение: всички искаха по-скоро да чуят флейтата.

От време на време на отворения прозорец се мяркаше ту грижливо вчесаната глава на Гусльо, ту рошавата прическа на Палитро. След това главите престанаха да се мяркат и момиченцата видяха Палитро, който се бе облегнал на прозореца и гледаше замечтано в далечината. После на прозореца се показа и Гусльо. Двамата почнаха да разговарят за нещо, като поглеждаха встрани и размахваха ръце. След това се наведоха от прозореца и взеха да гледат надолу. Накрая и двамата плюха по веднъж от втория етаж и изчезнаха от прозореца.

По всичко изглеждаше, че нищо интересно вече няма да се случи, но момиченцата и не мислеха да се разотиват. И точно тогава от прозореца се разляха нежните като ромон на поточе звуци на флейтата. Те се носеха ту равномерно, тъй както се носят една след друга вълните, ту игриво подскачаха и се премятаха във въздуха, като се гонеха и сблъскваха помежду си. Всички се развеселиха. Звуците на флейтата сякаш ги дърпаха за ръцете и краката, у всички неволно се появи желание да затанцуват.

Прозорците на къщите се разтвориха безшумно. Движението на площада се прекрати. Всички замряха на място, стараейки се да не пропуснат нито един звук.

Най-после флейтата замлъкна, но тогава от прозорците на срещуположната къща се разнесоха звуци на арфа. Арфата се опитваше да повтори новата, неизвестна дотогава мелодия. Нечии пръсти неуверено дърпаха струните. Мелодията, която почна отначало доста смело, постепенно отслабна, най-сетне съвсем замря, но в този момент флейтата й дойде на помощ, като подхвана продължението. Арфата се съживи, зазвуча по-уверено. Към нея от съседната къща се присъедини друга, после трета. Музиката стана по-силна и по-весела.

Незнайко, който бе притичал с боите и с четката, за да ги даде на Палитро, видя на площада пред къщата необикновено зрелище. Целият площад беше задръстен от момиченца, които слушаха този прекрасен концерт. Незнайко също се заслуша и дори заподскача на един крак, но като видя, че никой не обръща внимание на неговия танц, махна с ръка и изчезна във входа на къщата.

Седемнадесета глава

Походът на Винтчо и Болтчо в Града на хвърчилата

Винтчо и Болтчо пееха песничката за ведрината, която поетът Цветец беше съчинил.

Беше ранна утрин, всички в Зеления град още спяха, а Винтчо и Болтчо вече крачеха по улиците и пееха, като едновременно с това правеха своята утринна гимнастика. Тъй като от предния ден знаеха, че сутринта трябва да ги изпишат от болницата, за да поправят автомобила, те се събудиха още преди разсъмване и почнаха да настояват да ги изпишат веднага. Пчелица, която повече от всичко на света се страхуваше от шума, заповяда бърже да им дадат дрехите.