Алиса в огледалния свят, стр. 13

— Страхувам се, че не разбирам добре — прекъсна го Алиса.

— По-нататък става по-ясно — отговори Хъмпти-Дъмпти.

Като каза този стих, Хъмпти-Дъмпти наистина изрева и Алиса помисли, изтръпнала от ужас: „Не бих искала да съм на мястото на пратеника за нищо на света!“

След това настъпи дълго мълчание.

— Това ли е всичко? — запита срамежливо Алиса.

— Това е всичко — отговори Хъмпти-Дъмпти. — Сбогом.

Прощаването дойде доста неочаквано, според Алиса. Но след този ясен намек, че трябва да си ходи, тя разбра, че надали ще е възпитано да продължава да стои. И така тя стана и му протегна ръка.

— Довиждане, до нова среща — каза Алиса колкото можеше по-любезно.

— Ако наистина се срещнем пак, сигурно няма да те позная — отговори намръщен Хъмпти-Дъмпти, като й подаде един пръст. — Ти приличаш съвсем на всички други хора.

— Обикновено човек се познава по лицето — забеляза замислено Алиса.

— Тъкмо тука е бедата — каза Хъмпти-Дъмпти. — Лицето ти прилича съвсем на другите хора: двете очи така (той посочи местата им с пръста си във въздуха), нос в средата, отдолу уста. Все същото. Виж, ако двете ти очи бяха например от едната страна на носа или устата ти на челото, това щеше да ми помогне да те запомня.

— Няма да бъде красиво — забеляза Алиса.

Но Хъмпти-Дъмпти само затвори очи и каза:

— Почакай най-напред да видиш и тогава съди.

Алиса почака още една минута, за да види дали ще й каже нещо друго, но тъй като той нито отваряше очи, нито даваше вид, че изобщо се интересува от нея, тя каза още веднъж „сбогом!“ и като не получи отговор, спокойно тръгна нататък. Но както вървеше, тя не се въздържа и си каза: „От всички неудовлетворени (тя каза тази дума гласно, сякаш й правеше голямо удоволствие да повтаря такива трудни думи), от всички неудовлетворени хора, които съм срещала някога…“

Но Алиса не можа да довърши изречението, защото силен трясък разтърси гората от край до край.

СЕДМА ГЛАВА

ЛЪВА И ЕДНОРОГА

Веднага след това през гората се зададоха тичащи войници, най-напред в редици по двама и по трима, после по десетина и по двайсетина и най-сетне на такива тълпи, че сякаш изпълниха цялата гора. Алиса се скри зад едно дърво от страх да не я сгазят и оттам ги наблюдаваше, като минаваха.

Тя си казваше, че никога през живота си не е виждала войници да се държат така несигурно на краката си. Те непрестанно се спъваха и когато някой паднеше, още неколцина падаха винаги върху него, така че скоро земята се покри с купчинки хора.

После се зададоха конниците. Понеже конете имаха четири крака, те се държаха много по-здраво от пехотинците, но и те се претъркулваха от време на време. Изглежда, че правилото беше — щом падне конят, моментално да падне и ездачът. Бъркотията ставаше все по-голяма и Алиса се почувствува крайно щастлива, когато успя да излезе от гората на едно открито поле. Там намери Белия Цар, седнал на земята. Той записваше ревностно нещо в бележника си.

— Аз ги изпратих всичките — каза Царя, сияещ от гордост, като видя Алиса. — Случи ли ти се да видиш едни войници, като мина през гората, мила?

— Да, срещнах — отвърна Алиса. — Няколко хиляди, мисля.

— Четири хиляди двеста и седем е точният им брой — съобщи Царя, като погледна в бележника си. — Не можах да изпратя всички конници, знаеш, защото трябват двама за играта. Не можах да изпратя и двамата офицери-пратеници. Те отидоха в града. Наистина, я погледни по пътя и ми кажи дали виждаш някой.

— Никой — каза Алиса.

— Бих искал да имам очи като твоите — забеляза завистливо Царя. — Да мога да видя Никой! И то от такова голямо разстояние! Какво! От такова голямо разстояние аз едва бих могъл да различа истински хора при тази светлина!

Алиса недочу всичко това, защото наблюдаваше внимателно пътя, сложила длан над очите си.

— Сега виждам някой! — извика тя най-после. — Но той върви много бавно… и как странно се криви! (Защото пратеникът се навеждаше и се изправяше, извиваше се като змиорка и переше големите си ръце като ветрила.)

— Нищо подобно! — каза Царя. — Това е Държавен Пратеник, а това са държавнически пози. Той ги прави само когато се усеща силен. Казва се Сая.

— Обичам моя мил със „С“ — започна, без да ще, Алиса, — защото е Силен. Мразя го със „С“, защото е Страшен. Храня го със… със… Сандвичи и… сено. Името му е Сая и живее в…

— Той живее в Сайванта — забеляза Царя, без даже да му мине през ума, че участвува в играта, тъй като Алиса не се сещаше за някакво място за живеене с буквата „С“. — Другият пратеник се казва Сата. Трябва да имам двама, знаеш: за идване и за отиване. Един да идва, друг да отива.

— Прося извинение! — каза Алиса, която не разбра.

— Не е прилично да се проси — каза Царя.

— Исках само да кажа, че не разбирам — обясни Алиса. — Защо един да идва, друг да отива?

— Нали ти казах? — повтори нетърпеливо Царя. — Трябват ми двама: за донасяне и за отнасяне. Един да донася, друг да отнася.

В този миг пристигна Пратеника. Той беше толкова задъхан от бързане, че не можеше да каже нито дума. Само размахваше ръце и правеше най-ужасни гримаси пред клетия Цар.

— Тази малка госпожица те обича със „С“ — каза Царя, като му представи Алиса, с надеждата, че ще отвлече вниманието му от себе си. Но това се оказа безполезно: държавническите пози ставаха все по-необикновени, а грамадните очи се въртяха на всички страни.

— Ти ме тревожиш — каза Царя. — Започна да ми прилошава. Дай ми един сандвич.

При тези думи за голямо удоволствие на Алиса Пратеника отвори една торба, окачена на врата му, и подаде на Царя един сандвич, който този излапа лакомо.

— Дай още един сандвич! — каза Царя.

— Сандвич вече няма, остана само сено — отговори Пратеника, като търсеше в торбата.

— Ех, сено тогава — промърмори Царя с лека въздишка.

Алиса се зарадва, като забеляза, че сеното го оживи доста.

— Няма нищо по-хубаво от сеното, когато на човек му прилошее — забеляза Царя, като продължаваше да хруска.

— Мисля, че в такива случаи няма нищо по-добро от това да го полеят със студена вода — каза Алиса — или да му дадат валерианови капки.

— Аз не казах „няма нищо по-добро“ — отвърна Царя. — Казах, че няма нищо „по-хубаво“ сеното.